Кати Райкс
Отдавна мъртви (4)

4.

Би трябвало да е приятно да седиш в сауната и да се потиш. Като броколи, варящи се на пара. Това бе намерението ми. Пет километра на бягащата пътечка, една серия на гладиатора, после потене. Както и останалата част от деня, фитнесзалата не отговори на очакванията ми. Натоварването на мускулите разсея част от гнева ми, но все още се чувствах напрегната. Знаех, че Клодел е гадняр. Представях си как го блъскам с юмруци в гърдите, докато тичах на пътечката. Гадняр. Тъпак. Идиот. Почувствах се малко по-добре. Физическото усилие ме разсея за известно време, но сега, след като се поуспокоих, не можах да прогоня мисълта за убийствата от главата си. Изабел Ганьон. Шантал Тротие. Въртеше се отново и отново в главата ми като грахово зърно в празна чиния.

Наместих хавлията си и оставих съзнанието си да обработи отново събитията от деня. След като Клодел си тръгна, се обадих на Денис да попитам кога ще бъде готов скелетът на Ганьон. Исках да проверя внимателно всеки сантиметър за следи от наранявания. Счупвания. Рани. Каквото и да е. Нещо в начина, по който бе нарязано тялото, ме смущаваше. Исках да огледам по-отблизо следите от разрезите. Оказа се, че има проблем с апарата за попарване. Костите щяха да бъдат готови чак утре.

След това отидох в централната картотека и извадих досието на Тротие. През остатъка от следобеда четох полицейските доклади, резултатите от аутопсията, от токсикологичните изследвания, разгледах снимките. Нещо се мотаеше из паметта ми, тормозеше ме, подсказваше ми, че двата случая са свързани. Някакъв спомен, до който не успявах да достигна, ми казваше, че не само отрязаните крайници и чувалите се повтарят в двата случая.

Отново наместих кърпата и изтрих потта от лицето си. Нямаше да стоя още дълго. Определено не бих могла да понеса горещината повече от двайсет минути, независимо от предполагаемите ползи. Още пет минутки.

Шантал Тротие бе убита преди по-малко от година, през първата ми есен на постоянен договор в лабораторията. Беше само на шестнайсет години. Следобед разпрострях снимките от аутопсията на бюрото си, но всъщност не се нуждаех от тях. Спомнях си този случай съвсем ярко, помнех съвсем отчетливо всяка подробност от деня, в който тя пристигна в моргата.

22 октомври, следобедът на скариденото парти. Беше петък и повечето от колегите бяха приключили работа по-рано, за да пийнат бира и хапнат скариди — по традиция това парти се провеждаше всяка есен.

Насред тълпата в заседателната зала забелязах Ламанш, който говореше по телефона. Притискаше с длан свободното си ухо, за да заглуши шума от партито. Гледах го. Когато затвори телефона, той бързо обиколи с поглед цялата зала. Щом ме забеляза, ми направи знак с ръка, че трябва да говорим в коридора. После откри Бержерон, привлече вниманието му и му направи същия знак. След пет минути в асансьора ни обясни защо. Току-що бяха докарали младо момиче. Тялото бе смазано от бой и с отрязани крайници. Било невъзможно да се направи визуално разпознаване. Искаше Бержерон да погледне зъбите й. Аз пък трябваше да огледам разрезите на костите.

Настроението в залата за аутопсии бе в рязък контраст с веселието на горния етаж. Двамата детективи от полицията стояха на разстояние, докато цивилен полицай правеше снимки за идентифицирането. Помощникът ми положи останките от трупа в пълно мълчание. Детективите не казаха нищо. Не се чуха шеги или остроумия. Обичайните майтапи липсваха. Единственият звук бе щракането на фотоапарата, който запечатваше чудовищната гледка върху масата за аутопсии.

Това, което бе останало от нея, бе подредено във формата на тяло. Шестте кървави парчета бяха поставени в правилен анатомичен ред, но ъглите бяха леко изместени и така тялото изглеждаше като голяма пластмасова кукла — от онези, чиито части могат да се извиват във всички посоки. Общият ефект бе страховит.

Главата бе отрязана доста високо на врата и отсечените мускули изглеждаха яркочервени. Бледата кожа леко се подвиваше при отрязаните краища, сякаш се отдръпваше от досега със суровото месо. Очите й бяха полуотворени и от дясната й ноздра се виеше тънка струйка засъхнала кръв. Косата и бе мокра и залепнала за главата. Беше дълга и руса.

Торсът й бе разделен на две в кръста.

Дясната й ръка бе частично отрязана и краищата на белите сухожилия стърчаха като изтръгнати електрически жици. Нападателят се бе справил по-успешно с лявата ръка. Помощникът ми я бе поставил до главата, където лежеше самотно, с присвити като краката на паяк пръсти.

Гръдният й кош бе отворен по дължина — от гърлото до корема — и гърдите висяха от двете му страни, а тежестта им дърпаше в противоположни посоки двете му половини. Долната част на торса се простираше от кръста до коленете. Краката й от коленете надолу лежаха един до друг, положени под мястото, където би трябвало да са свързани с бедрата. Освободени от колянната става, те лежаха с извъртени настрани ходила и с насочени навън пръсти.

Прониза ме болка, когато забелязах лакираните й в бледорозово нокти на краката. Интимността на подобно просто действие ми причини такава болка, че пожелах да я покрия, да се разкрещя на останалите да я оставят най-после на спокойствие. Вместо това стоях и гледах, чаках моя ред да нахлуя.

Все още можех да затворя очи и да видя назъбените краища на разкъсванията по скалпа й, свидетелство за многобройни удари с тъп предмет. Спомнях си до най-малката подробност синините по врата й. Можех да си представя кръвоизливите в очите й, миниатюрните петънца, предизвикани от пръсването на малки кръвоносни съдове. Причинени от огромното налягане на югуларните^[1] вени, те са класически признаци на удушаване.

Коремът ми се бе преобърнал, докато се питах какво още се бе случило на тази жена-дете, грижливо отгледана с фъстъчено масло, скаутски събрания, летни лагери и неделни училища. Скърбях за годините живот, от които бе лишена, за баловете, на които нямаше да отиде, за бирите, които нямаше да изпие.

Прогоних спомените за болезнената аутопсия, изтрих потта от лицето си и поклатих глава, разтърсвайки мократа си коса. Образите в съзнанието ми се размиваха и вече не можех да отделя спомените от миналото от видяното на снимките днес следобед. Точно като в живота. Отдавна подозирах, че много от спомените ми от детството са всъщност извлечени от стари снимки, че са производни на кадри, мозайка от целулоидни образи, превърнати в спомени от реалността. Може би беше по-добре миналото да се помни по този начин. Рядко правим снимки на тъжни събития.

Вдигнах кърпата си и се отправих към душа.

Бърди ме чакаше, когато се прибрах. Гледаше ме от другия край на антрето, бялото му тяло се отразяваше на фона на черния мраморен под. Изглеждаше раздразнен. Нима котките изпитват подобни емоции? Може би му приписвах своите чувства. Проверих купичката му и открих, че е полупразна. С чувство за вина все пак я напълних. Бърди бе понесъл преместването добре. Неговите нужди бяха съвсем прости. Аз, котешка храна „Фрискис“ и сън. Такива изисквания не срещат затруднения при преминаване на граници и при адаптация наново място.

Имах един час до срещата с Габи, така че се опънах на канапето. Упражненията и сауната бяха взели своето и сега се чувствах, сякаш основните ми мускулни групи са излезли от строя. Но изтощението има и своите положителни резултати. Усещах се физически, макар и не умствено, релаксирала. Както обикновено в такива моменти, ужасно ми се искаше да пийна нещо.

Късната следобедна светлина обливаше стаята, приглушена от избелелите муселинови завеси на прозорците. Точно това харесвам най-много в апартамента си. Слънчевата светлина се слива с бледите пастелни тонове и създава усещане за простор, което ми действа успокояващо.

Апартаментът е на първия етаж на П-образна сграда с вътрешен двор и заема почти изцяло едното крило. Така нямам съседи в непосредствена близост. От едната страна на дневната има френски прозорци, които водят към градината във вътрешния двор. Точно срещу тях си имам свой собствен малък двор. Това е рядкост в града — трева и цветя в центъра. Дори съм засадила няколко малки лехи с подправки.

Отначало се чудех дали ще ми хареса да живея сама. Никога преди не бях го правила. От къщи бях отишла в колежа, след това се омъжих, родих и отглеждах Кейти, никога не съм била господарка на собствения си дом. Напразно се бях тревожила. Животът сама много ми харесваше.

Носех се на границата между съня и будното състояние, когато телефонът ме изтръгна от унеса. Вдигнах слушалката с размътена от прекъснатата дрямка глава и бях възнаградена с механичен глас, който се опитваше да ми продаде парцел в гробищата.

— По дяволите! — Свалих крака на пода и станах от канапето. Това е един от недостатъците на самотния живот. Говоря си сама.

Другият недостатък е, че съм разделена с дъщеря си. Набрах номера й и тя вдигна след първото иззвъняване.

— О, мамо, радвам се, че се обаждаш! Как си? Не мога да говоря точно сега, чакат ме на другата линия. Може ли да ти звънна малко по-късно?

Усмихнах се. Кейти. Винаги задъхана и разпиляна в хиляда посоки.

— Разбира се, скъпа. Не е нещо важно, просто исках да те чуя. Ще ходя на вечеря с Габи. Да се чуем утре?

— Супер! Целуни я от мен. О, имам шестица по френски, ако си се канила да ме питаш.

— Не съм се и съмнявала — засмях се аз. — До утре.

Двайсет минути по-късно спрях пред блока на Габи. По някакво чудо имаше място за паркиране точно срещу входа й. Изгасих двигателя и слязох.

Габи живее на „Сен Луи“ — очарователно малко площадче, сгушено между улиците „Сен Лоран“ и „Сен Дьони“. Паркът е заобиколен от редица къщи на калкан с непредсказуеми форми, реликви от епоха на архитектурни приумици. Собствениците им ги бяха боядисали във всички цветове на дъгата и бяха напълнили дворовете им с летни цветя, от което къщите приличаха на сцена от анимационен филм на „Уолт Дисни“.

В парка цари някакво усещане за претенциозност, като се започне от централния фонтан, издигащ се като гигантско лале, и се стигне до малката ограда от ковано желязо, опасваща периметъра му. Високи до коляното, нейните закачливи линии и извивки отделят зеленината на обществения парк от натруфените къщички край него. Кой знае защо, тази гледка ми действа ободряващо — тихо успокоение, че в живота все още има хармония.

Погледнах към сградата на Габи. Тя е от северната страна на парка, третата по посока на улица „Анри Жюлиен“. Изглеждаше така, сякаш архитектът й не е могъл да спре, докато не е вложил всеки фантастичен детайл, за който се е сетил.

Сградата е от кафяв камък на три етажа, които имат големи издадени прозорци, а покривът изглежда като отрязана шестоъгълна куличка. Покрит е с овални керемиди, подредени като люспите по опашката на русалка. Кулата на върха е опасана от тясна тераса с парапет от ковано желязо. Прозорците са със сводест горен край с издадени арки. Всяка врата и прозорец има рамка от сложна дърворезба, боядисана в бледолилаво. Метална стълба се вие от приземното ниво до верандата на втория етаж, а сложните извивки на пречките на парапета повтарят металната ограда на парка. По прозорците има сандъчета с цъфнали цветя, а верандата е опасана от огромни саксии.

Явно ме бе очаквала. Преди да пресека улицата, дантеленото перде се раздвижи за секунда и входната врата се отвори. Тя ми махна, после заключи и провери, като разтърси силно дръжката на вратата.

Слезе по стръмната метална стълба, а дългата й пола се влачеше зад нея като платно. Чух я още докато се приближаваше. Габи обича неща, които лъщят или дрънчат. Тази вечер имаше гривна с малки сребърни камбанки на глезена си, която звънтеше на всяка крачка. Беше облечена като авангардна студентка. Винаги се носеше така.

— Как я караш?

— Добре — отвърнах.

Още докато го казвах, осъзнах, че не е истина. Но не исках да обсъждам убийствата, Клодел или пропуснатото пътуване до Квебек, нито проваления си брак или онова, което смущаваше спокойствието надуха ми напоследък.

— А ти?

— Добре.

Завъртя глава наляво — надясно и къдриците й се разлюляха. Добре. Много добре. Точно като едно време. Но не съвсем. Разпознавах собственото си поведение. Тя също премълчаваше нещо, искаше разговорът ни да остане безгрижен. Малко се натъжих от този факт, но подозирах, че е по моя вина, затова не казах нищо, а се включих в конспирацията на взаимното премълчаване.

— Е, къде ще хапнем?

Не може да се каже, че сменях темата, тъй като такава всъщност нямаше.

— Какво ти се яде?

Замислих се. Обикновено избирам, като си представям храната в чиния пред мен. Мозъкът ми определено е настроен да визуализира. Може да се каже, че когато става дума за храна, ме интересуват образите, а не менютата. Тази вечер си представях нещо червено и тежко.

— Италианска кухня?

— Добре. — Тя се замисли. — „Вивалди“ на „Пренс Артюр“? Може да седнем на открито.

— Идеално. Така ще използвам мястото за паркиране, което намерих тук.

Прекосихме площада, минахме под големите дървета, надвиснали над моравата. По пейките седяха старци, говореха си или гледаха минувачите. Двама патрулни полицаи обхождаха пътеките на парка. От време на време спираха, за да разменят поздрав с някого, да зададат въпрос или да отвърнат на нечие остроумие.

Подминахме циментовата тераса от западния край на площада. Забелязах думата Веспасиан и отново се запитах защо името на римския император е издълбано там.

След площада прекосихме улица „Лавал“ и минахме през бетонните колони на входа към улица „Пренс Артюр“. През цялото време не бяхме проговорили, а това бе странно. Габи никога не е била мълчалива или пасивна. Обикновено преливаше от планове и идеи. Тази вечер просто бе оставила говоренето на мен.

Погледнах я дискретно с крайчето на окото си. Оглеждаше лицата, с които се разминавахме, и дъвчеше нокътя на палеца си. Беше напрегната, сякаш търсеше някого по оживените тротоари.

Вечерта бе топла и влажна, а улицата — претъпкана. Хората се движеха във всички посоки. Ресторантите бяха разтворили вратите и прозорците си, масите бяха подредени безразборно отвън, сякаш някой се канеше по-късно да ги нареди както трябва. Мъже с памучни ризи и жени с голи рамене говореха и се смееха под яркоцветните чадъри. Някои чакаха на опашка да се освободят места. Застанах на опашката пред „Вивалди“, докато Габи отиде до магазинчето на ъгъла, за да купи бутилка вино. Когато най-после се настанихме, тя си поръча фетучини^[2] „Алфредо“, а аз — пикантно телешко с гарнитура от спагети. Въпреки че се изкушавах от доста специалитети, останах вярна на видението си за храна в червено. Докато чакахме салатите, отпивах от чашата си с минерална вода. Говорехме малко, движехме устни, произнасяхме думи, но не казвахме нищо. Просто седяхме. Това не бе уютното мълчание на стари приятелки, свикнали една с друга, а нервен диалог.

Познавах внезапните промени в настроението на Габи така добре, както собствените си менструални цикли. Усещах някакво напрежение у нея. Очите й не срещаха моите, а неспокойно бродеха и търсеха наоколо.

Познавах признаците. Пиеше прекалено много, опитвайки да притъпи безпокойството си. Алкохол — опиатът на тревожните. Знаех го, защото го бях изпитала. Ледът в чашата ми с „Перие“ бавно се топеше, а лимонът сякаш бе оживял. Падаше от едно кубче на друго с тих съскащ звук.

— Габи, какво става?

Въпросът я стресна.

— А?

Засмя се кратко и несигурно и отмести къдрица от челото си. Очите й бяха непроницаеми.

Разбрах намека й и преминах на неутрална тема. Щеше да ми каже, когато е готова. Цената на интимността е нейната загуба.

— Чувала ли си се с някого от Северозападния?

Бяхме се запознали там като студентки през седемдесетте. Вече бях омъжена и Кейти ходеше на градина. Тогава завиждах на Габи и на останалите за свободата им. Липсваха ми сплотяващите преживявания на купоните по цяла нощ и философските дискусии рано сутрин. Бях на тяхната възраст, но живеех по съвсем различен начин. Габи бе единствената студентка, с която се сближих. Никога не разбрах защо. Двете въобще не си приличахме. И тогава, и сега. Може би се дължеше на това, че Габи харесваше Пийт или поне се преструваше. Спомен: Пийт, по военному строг, заобиколен от деца-цветя, опиянени от изпушена трева и евтина бира. Той мразеше моите студентски купони и скриваше неудобството си зад надменно презрение. Само Габи бе направила усилие да се доближи до нас.

Не поддържах връзка с почти никого от състудентите ни. Бяха разпръснати из всички части на Щатите, повечето работеха в университети и музеи. През годините Габи много по-успешно кореспондираше с тях. Или просто другите я търсеха повече.

— Чувам се с Джо от време на време. Преподава в някакво тъпо градче в Айова. Или Айдахо. — Американската география никога не е била сред силните страни на Габи.

— И? — подканих я аз.

— А Върн работи в агенция за недвижими имоти в Лае Вегас. Беше тук на някаква конференция преди два-три месеца. Изоставил е антропологията и е щастлив като младенец.

Отпи от виното.

— Косата му си е все такава.

Този път смехът беше искрен. Или виното, или личното ми обаяние й действаха отпускащо.

— А, освен това получих съобщение по електронната поща от Джени. Обмисля дали да не се върне към научната работа. Нали знаеш, че се омъжи за някакъв хахо и се отказа от пост в „Рътгърс“, за да отиде в „Кийс“?

Габи обикновено не използваше смекчаващи изрази.

— Е, сега е получила възможност да се включи в някаква допълнителна програма и си скъсва задника от работа, за да спечели стипендия.

Нова глътка.

— Когато той й позволи. Какви са новините около Пийт?

Въпросът ме свари напълно неподготвена. До този момент бях подхождала крайно предпазливо към разговорите за проваления ми брак. Сякаш скоростите на речта ми блокираха, когато се стигнеше до тази тема, и ако ги освободях, щях по някакъв начин да затвърдя истината, пред която не бях готова да се изправя. Избягвах темата. Габи бе една от малкото, на които бях казала.

— Добре е. Чуваме се.

— Хората се променят.

— Да.

Салатите пристигнаха и в продължение на няколко минути се съсредоточихме върху заливките и подправките. Когато я погледнах, Габи седеше съвсем неподвижно, вдигнала във въздуха вилица с провесена от нея маруля. Отново се бе отдръпнала от мен, въпреки че, в момента сякаш изучаваше някакъв вътрешен свят, а не този наоколо.

Опитах с нова тактика:

— Кажи ми как върви проектът ти. — Набодох една маслина.

— Какво? А, проектът. Добре. Добре върви. Най-после спечелих доверието им и някои от тях наистина започват да се разкриват пред мен.

Лапна хапка от салатата си.

— Габи, знам, че си ми го обяснявала, но ще ми разкажеш ли отново? Нали знаеш, че съм добра във физическите науки. Каква точно е целта на проучването?

Тя се засмя на обичайната демаркационна линия между физическите дисциплини и културната антропология. Групата ни в университета бе малка, но с много разнообразни интереси: някои учеха етнология, друга лингвистика, археология и биологическа антропология. Знаех толкова малко за деконструктивизма, колкото и тя за митохондриалната ДНК.

— Спомняш ли си етнографските трудове, която Рей ни караше да четем? Е, общо взето, идеята е същата. Опитваме се да опишем света на проститутката чрез наблюдения отблизо и чрез интервюта с източници на информация. Полева работа. Строго поверително и лично. — Тя отново хапна от салатата си. — Кои са те? Откъде са? Как са се заловили с проституция? Какво правят всеки ден? Какви мрежи за взаимопомощ имат? Как се вместват в законната икономика? Как възприемат сами себе си? Къде…

— Ясно.

Може би виното оказваше своя ефект или бях напипала тема, която наистина я вълнуваше. Ставаше все по-оживена. Въпреки че вече се бе стъмнило, забелязал руменина по лицето й.

Кимнах и двете хапнахме от салатите си.

— Повечето хора мислят, че момичетата стават проститутки, след като са били насилвани, по принуда или нещо подобно. В действителност много от тях го правят просто заради парите. Те оценяват, че имат ограничени способности, с които никога не биха могли да припечелят за сносно съществуване на законния пазар на труда. Решават да проституират няколко години, защото е най-печелившото, с което могат да се захванат. Да продаваш тялото си е по-доходоносно от това да продаваш хамбургери.

Още салата.

— И както всяка друга група, те имат своя собствена субкултура. Интересувам се от мрежите, които създават, от връзките и системите за подкрепа и взаимопомощ, на които разчитат, такива работи.

Сервитьорът донесе поръчаните ястия.

— Ами мъжете, които ги наемат?

— Какво? — Въпросът сякаш я смути.

— А мъжете, които отиват при тях и ги избират? Те би трябвало да са важен елемент от цялостната картина. Разговаряш ли с тях? — Навих спагети на вилицата си.

— Аз… Да, с някои — заекна тя, видимо смутена. След кратка пауза заяви: — Стига сме говорили за мен, Темп. Кажи ми по какво работиш ти. Някакви интересни случаи? — Очите й бяха вперени в чинията.

Промяната на темата бе така внезапна, че ме свари неподготвена. Отвърнах почти без да се замислям:

— Тези убийства доста ме натоварват. — И веднага съжалих за казаното.

— Какви убийства? — Гласът й бе станал по-плътен, а думите — закръглени и меки.

— Миналия четвъртък изникна едно особено отвратително. — Не продължих. Габи никога не е искала да слуша за моята работа.

— Така ли? — Взе си още хляб. Просто проявяваше любезност. Беше ми разказала за работата си, сега искаше да чуе за моята.

— Да. Изненадващото е, че пресата не надуши нищо. Трупът бе намерен в Шербрук миналата седмица. Постъпи с неизвестна самоличност. Оказа се, че е убита през април.

— Прилича на другите ти случаи. Какво те тормози?

Облегнах се назад и я погледнах. Питах се дали наистина иска да чуе това. Може би щеше да бъде по-добре да й разкажа. По-добре за кого? За мен?

— Жертвата е била жестоко малтретирана. После тялото е било нарязано на парчета и изхвърлено в една падина.

Габи ме погледна безмълвно.

— Мисля, че начинът на действие на убиеца е сходен с този от едно друго убийство, по което съм работила.

— Тоест?

— Виждам един и същи — потърсих правилната дума — почерк и в двете.

— Например? — Тя се пресегна за чашата си.

— Зверско малтретиране, разчленяване на тялото.

— Но това е доста често срещано, когато жертвите са жени, нали? Смазват главите ни, удушават ни и после ни накълцват. Основна мъжка фантазия.

— Да — признах аз. — А и не знам причината за смъртта в този случай, тъй като тялото бе много разложено.

Габи видимо се притесни от чутото. Може би сгреших, че го казах.

— И какво още? — Държеше в ръка виното си, но не отпи.

— Отрязаните крайници. Разчленяването на тялото. Отделянето на части. Или… — Замълчах, защото се сетих за вакуума за отпушване на канали. Все още не бях сигурна какво означаваше той.

— Значи мислиш, че един и същ изрод е убил и двете?

— Да. Но не мога да убедя в това идиота, който води разследването. Дори не иска да погледне другия случай.

— Убийствата може да са дело на някой от онези перверзници, които се възбуждат, като убиват жени.

— Да — съгласих се, без да вдигам глава.

Гласът й отново звучеше рязко, кадифените нюанси бяха изчезнали. Оставих вилицата си и я погледнах. Наблюдаваше ме втренчено, с леко наведена напред глава и пръсти, стиснали здраво столчето на чашата. Чашата трепереше, а виното се поклащаше.

— Габи, съжалявам. Не трябваше да ти разказвам това. Добре ли си?

Тя изпъна гърба си и остави внимателно чашата на масата. Продължи да се взира в мен. Махнах на сервитьора.

— Искаш ли кафе?

Отговори ми само с кимване.

Довършихме вечерята си, като се насладихме на десерта и капучиното. Габи като че ли възвърна чувството си за хумор и двете се посмяхме на спомени от студентските години в хипарската епоха, когато ходехме с дълги прави коси, ръчно боядисани ризи и дънки с ниска талия и широки крачоли — едно поколение, бягащо с всички сили от конформизма. Минаваше полунощ, когато си тръгнахме от ресторанта.

Докато вървяхме по „Пренс Артюр“, тя се върна на темата за убийствата:

— Що за човек ще направи такова нещо?

Въпросът ме изненада.

— Искам да кажа, дали е някой луд? Или нормален? Би ли го различила сред множеството?

Объркването ми я раздразни.

— Можеш ли да го познаеш на църковен пикник примерно?

— Убиеца?

— Да.

— Не знам.

Тя настоя:

— Дали може да се преструва на нормален?

— Мисля, че да. Ако един и същи човек е убил и двете жени, а не съм сигурна в това, той е много организиран. Планира действията си. Много серийни убийци успяват дълго да заблуждават околните, преди да бъдат заловени. Но аз не съм психолог. Това са просто мои разсъждения.

Стигнахме до колата ми и я отключих. Внезапно тя се протегна и сграбчи ръката ми.

— Ела да ти го покажа.

Не я разбрах. Неочакваната промяна на темата ме остави недоумяваща.

— Ъъъ…

— Квартала с червените фенери. Моя проект. Само ще минем с колата през него и ще ти покажа момичетата.

Погледнах я точно в момента, когато фаровете на една задаваща се кола я осветиха. Лицето й изглеждаше странно под сиянието на движещите се светлини. Настойчивостта й бе убедителна.

— Добре. — Всъщност идеята изобщо не бе подходяща. Утре ме чакаше тежък ден. Но тя изглеждаше толкова настоятелна, че сърце не ми даваше да й откажа.

Габи се преви, за да седне в колата, и веднага избута седалката си възможно най-назад. Така освободи малко, но недостатъчно пространство за краката си.

Пътувахме мълчаливо няколко минути. Следвах указанията й и след шест пресечки завих наляво по улица „Сент Катрин“. Зад мен лежеше сърцето на Монреал. В огледалото за обратно виждане стърчаха високите силуети на комплекс „Дежарден“ и Двореца на изкуствата, съперничещи си от срещуположните ъгли, на които се намираха. Зад тях бе разположен комплексът „Ги Фавро“ и Конгресната палата.

В Монреал величието на архитектурата в центъра бързо отстъпва място на нищетата в източните квартали. Улица „Сент Катрин“ е свидетел и на двете. Родена в изобилието на Уестмон, тя прекосява Сентървил, достига на изток до булевард „Сей Лоран“ и Мейн — разделителната линия между източната и западната част на града. На „Сент Катрин“ се намират Форум, Ийтънс и Спектрум. В центъра от двете й страни се извисяват скъпи жилищни сгради и хотели, театри и търговски центрове. Но при „Сен Лоран“ улицата изоставя офиссградите и скъпите жилища, конгресните центрове и бутиците, ресторантите и баровете. Оттук нататък е царството на проститутките и травеститите. Техният район се простира на изток до квартала на гейовете. Обитават го заедно с пласьорите на дрога и групите от скинхедс. Туристите и жителите на града идват тук само като случайни посетители, дошли да позяпат, но без да срещат ничий поглед. Те виждат другата страна на живота и утвърждават собствената си изолираност от нея. Не се заседават дълго.

Почти бяхме стигнали до „Сен Лоран“, когато Габи ми посочи да спра вдясно. Открих празно място пред някакъв секс бутик и изгасих двигателя. От другата страна на улицата група жени се бяха струпали пред хотел „Дранада“. Той предлагаше стаи за туристи, но се съмнявах някакви туристи да ги посещават.

— Ето — посочи тя. — Това е Моник.

Моник носеше червени винилови ботуши до средата на бедрата и опъната до крайност черна ластична поличка, която едва покриваше дупето й. Под нея се очертаваха бикините й и ръбът на запасаната бяла блузка от полиестер. Пластмасовите обици стигаха до раменете й, бузите й бяха намазани с яркорозов руж, който остро контрастираше с гарвановочерната коса. Приличаше на карикатура на проститутка.

— А онова е Канди.

Габи посочи млада жена с къси жълти панталонки и каубойски ботуши. В сравнение с нейния грим всеки клоун в цирка би изглеждал невзрачен. Беше болезнено млада.

— Истинските си имена ли използват? — попитах тихо.

— Не знам. А ти би ли го използвала?

Посочи ми едно момиче с черни маратонки и шорти.

— Поарет.

— На колко години е? — Бях отвратена.

— Казва, че е на осемнайсет. Сигурно е на петнайсет.

Облегнах се назад и отпуснах ръце върху волана. Докато ми ги посочваше една по една, не можех да не направя асоциация с гибоните. Точно като малките маймуни тези жени се бяха разположили през равни интервали, разделяйки терена на мозайка от прецизно измерени територии. Всяка работеше в своя район, не позволяваше други от същия пол да попаднат в него и се стараеше да подмами някой мъжкар. Съблазнителните пози, закачките и усмивките бяха просто ритуал на ухажване. При тези маневри обаче целта не беше възпроизводството на вида.

Осъзнах, че Габи е спряла да говори. Беше свършила с изброяването. Завъртях глава и я погледнах. Беше с лице към мен, но очите й бяха заковани върху нещо извън прозореца ми. Може би извън моя свят.

— Да тръгваме.

Каза го толкова тихо, че едва я чух.

— Как…

— Тръгвай!

Резкият й тон ме порази. Понечих да кажа нещо, но погледът й ме накара да замълча.

Отново потеглихме мълчаливо. Габи изглеждаше потънала в мислите си, сякаш се бе пренесла на друга планета. Но когато спрях пред апартамента й, ме атакува изненадващо с нов въпрос:

— Били ли са изнасилени?

— Кои? — попитах.

— Онези жени.

Проститутките? Убитите?

— Кои жени?

Няколко секунди не ми отговори.

— Толкова ми е писнала тази гадост!

Слезе от колата и пое по стълбите, преди да успея да реагирам. Буйният й изблик ми подейства като шамар по лицето.