Кати Райкс
Отдавна мъртви (38)

38.

Прибрах се вкъщи и открих Райън пред вратата. Той започна веднага:

— Просто не можем да излезем на глава с теб, така ли? Никой не може. Ти си като онези индианци, дето изпълняват танца на духовете. Обличат си специалната дреха, играят танца и стават недосегаеми за вражеските стрели.

Лицето му бе зачервено и на слепоочието му пулсираше вена. Реших, че не е разумно да го коментирам точно сега.

— Чия кола си взела?

— На една съседка.

— Забавно ли ти изглежда всичко това, Бренън?

Не казах нищо. Главоболието се бе разпростряло от тила и бе обхванало целия ми череп, а сухата кашлица ми подсказваше, че имунната ми система е споходена от гости.

— Има ли някой на тази планета, който може да се разбере с теб?

— Ще влезеш ли да пиеш кафе?

— Защо си мислиш, че можеш да се измъкваш така и да оставиш всички да гонят вятъра? Целта в живота на тези момчета не е да охраняват жалкия ти задник. Защо, по дяволите, не ми се обади?

— Търсих те.

— И не можа да почакаш десет минути?

— Не знаех къде си и колко дълго ще се забавиш. Мислех, че ще свърша бързо. Така и стана, по дяволите!

— Можеше да оставиш съобщение.

— Щях да ти оставя съобщение, дълго колкото „Война и мир“, ако знаех, че ще побеснееш така. — Не беше съвсем вярно. Бях наясно каква ще бъде реакцията му.

— Че ще побеснея? — Гласът му бе ледено спокоен. — Да ти припомня ли? Пет, може би седем жени са били брутално убити и осакатени в този град. Най-скорошната — преди месец. Една от тези жени се появи с част от тялото си в твоята градина. Някакъв психопат е държал снимката ти в колекцията си и е изчезнал. Самотник, колекциониращ ножове и порнография, който е редовен клиент на проститутките и обича да накълцва дребни животни, е набирал твоя телефонен номер. Преследвал е най-добрата ти приятелка. Сега тя е мъртва. Била е погребана, стиснала снимка, на която сте ти и дъщеря ти. Този самотник също е изчезнал.

Една двойка мина по тротоара. И двамата сведоха очи и ускориха ход, смутени, че са станали свидетели на кавга между любовници.

— Райън, влез вътре. Ще направя кафе. — Гласът ми звучеше дрезгаво и като говорех, гърлото ме болеше.

Той вдигна отчаяно ръка с разперени пръсти, после я отпусна край тялото си. Върнах ключа на съседката си, благодарих й, че ми бе дала колата си, и с Райън влязохме вкъщи.

— Без кофеин или нормално?

Преди да ми отговори, пейджърът му иззвъня и двамата подскочихме стреснато.

— Май по-добре без кофеин. Знаеш къде е телефонът.

Ослушвах се, докато траках с чашите, и се преструвах, че не обръщам внимание на разговора му.

— Райън. — Пауза. — Да. — Пауза. — Така ли? — Дълга пауза. — Кога? — Пауза. — Добре. Благодаря. Веднага идвам.

Дойде в кухнята и застана на прага с напрегнато лице. Температурата ми, кръвното налягане и пулсът ми започнаха да се покачват. Запази спокойствие! Налях две чаши кафе, напрягайки ръката си да не трепери. Изчаках го да заговори.

— Арестували са го.

Ръката ми замръзна, както държах кафеника във въздуха.

— Танге?

Кимна ми. Върнах кафеника на котлона. Внимателно. Извадих мляко и сипах малко в чашата си, предложих на Райън. Старателно. Той поклати глава. Върнах кутията в хладилника. Предпазливо. Отпих. Добре. Говори!

— Кажи ми.

— Да седнем.

Отидохме в дневната.

— Арестували са го преди около два часа, докато е шофирал на изток по шосе 417. Една патрулна кола забелязала номера на колата и го спрели.

— Танге ли е?

— Танге е. Отпечатъците съвпадат.

— Пътувал е към Монреал?

— Очевидно.

— Какви обвинения са му предявили?

— Засега притежание на отворена бутилка алкохол в движеща се кола. Бил е достатъчно глупав да отвори бутилка „Джим Бийм“ и да я остави на задната седалка. Освен това са конфискували няколко порносписания. Той си мисли, че това е причината. Оставили са го да се поизпоти.

— Къде е бил?

— Твърди, че бил в някаква хижа в Гатино. Наследил я от баща си. Чуй това. Бил за риба. Криминолозите вече са изпратили екип да провери мястото.

— Сега къде е?

— В „Партене“.

— За там ли тръгваш?

— Да. — Той си пое дълбоко дъх, очаквайки спор с мен. Нямах желание да виждам Танге.

— Добре. — Устата ми бе пресъхнала, а цялото ми тяло започваше да се отпуска. Спокойствие? Не бях се чувствала така от дълго време. — Кейти ще идва — казах с нервен смях. — Затова… затова излизах тази вечер.

— Дъщеря ти?

Кимнах.

— Лош момент.

— Мислех, че може да открия нещо. Аз… няма значение.

Няколко секунди и двамата мълчахме.

— Радвам се, че всичко свърши. — Гневът на Райън се бе изпарил. Той се изправи. — Искаш ли да се отбия, след като го разпитам? Може да е късно.

Колкото и зле да се чувствах, нямаше да мигна, докато не научех какво е станало. Кой беше Танге? Какво щяха да намерят в хижата? Там ли бе умряла Габи? А Изабел Ганьон? Грейс Дамас? Или бяха откарвани там след смъртта им само за да бъдат нарязани и пакетирани?

— Моля те!

Когато той тръгна, се сетих, че съм забравила да му кажа за ръкавиците. Пак потърсих Пийт. Въпреки че Танге бе арестуван, още се чувствах неспокойна. Не исках Кейти изобщо да се доближавало Монреал засега. Може би аз щях да отида на юг.

Този път го открих. Кейти заминала преди няколко дни. Казала на баща си, че аз съм предложила това пътуване. Вярно. И че съм одобрила плановете й. Не съвсем. Не бе сигурен какъв е маршрутът й. Типично. Пътувала с приятели от университета. Щели да отидат с кола до Вашингтон, където да отседнат у родителите на някого от компанията, после до Ню Йорк, на гости на друг приятел. Оттам възнамерявала да продължи за Монреал. Планът му се сторил добър.

Понечих да му разкажа за Габи и всичко, което ставаше в живота ми в момента, но не можах. Не още. Нямаше значение. Вече бе свършило. Както обикновено, той бързаше, защото трябвало да се подготви за някакво вземане на показания сутринта.

Чувствах се твърде зле и толкова изморена, че нямах сили дори да си взема вана. Следващите няколко часа седях увита в едно одеяло, треперех, взирах се в студената камина и си мечтаех да имаше кой да ми направи супа, да погали челото ми и да ми каже, че скоро ще се почувствам по-добре. Задрямвах и се будех, унасях се в някакви разпокъсани сънища, а армията от микроскопични бацили се множеше в кръвоносната ми система.

Райън се появи в един и петнайсет.

— За бога, Бренън, изглеждаш ужасно.

— Благодаря. — Увих се отново в одеялото. — Май съм пипнала някаква простуда.

— Да оставим разговора за утре тогава?

— В никакъв случай.

Той ме изгледа странно, но ме последва, хвърли сакото си надавана и седна.

— Казва се Жан Пиер Танге. На двайсет и осем години. Местен. Израснал в Шониган. Не се е женил. Няма деца. Има сестра, която живее в Арканзас. Майка му умряла, когато бил на девет. Изживял го трудно. Баща му бил мазач, общо взето отгледал сам двете деца. Умрял при автомобилна катастрофа, когато Танге бил в колежа. Очевидно това е било тежък удар за него. Прекъснал учението си, известно време живял при сестра си, после пътувал из Щатите. Готова ли си да чуеш това? Когато бил в Дикси, бил призован от Бог. Опитал да стане йезуит или нещо такова, но се издънил на интервюто. Очевидно са решили, че личността му не е много подходяща за свещеник. Както и да е, върнал се в Квебек през осемдесет и осма и успял да продължи учението в колежа. Завършил след около година и половина.

— Значи е тук от осемдесет и осма?

— Да.

— Това означава, че е тук още от времето, когато са били убити Питр и Готие.

Райън кимна:

— И оттогава не се е местил.

Преглътнах, преди да попитам:

— Какво каза за животните?

— Твърди, че преподава биология. Проверихме го. Казва, че прави колекция, която да използва за нагледен материал в часовете си. Попарва труповете и отделя скелетите.

— Това обяснява книгите по анатомия.

— Може би.

— Откъде ги намира?

— Убити животни край пътя.

— О, боже, Бертран е бил прав. — Представих си го как обикаля нощем по пътищата, събира размазаните трупове и ги влачи вкъщи в чували. — Някога работил ли е в месарница?

— Не каза. Защо?

— Клодел какво е научил от колегите му?

— Нищо, което да не знаем. Саможив. Преподава си материала. Никой не го познава добре. А и хората не са били особено щастливи, че ги търсим късно вечерта.

— Прилича на описанието, което направи бабата.

— Сестра му казва, че винаги е бил асоциален. Не помни да е имал приятели. Но тя е девет години по-голяма, няма много спомени от времето, когато той е бил дете. Все пак ни подхвърли нещо интересно.

— Да?

Райън се усмихна.

— Танге е импотентен.

— Сестра му е казала това?

— Тя смята, че това обяснява асоциалните му настроения. Сестричката мисли, че е безобиден, просто страда от ниско самочувствие. Жената явно чете доста популярна психологическа литература. Запозната е с целия жаргон.

Не отговорих. Мислено си представих редове от два от докладите за аутопсия.

— Има смисъл. При Адкинс и Моризет Шанпу не са открити следи от сперма.

— Бинго!

— Как е станал импотентен?

— Съчетание на вродени и травматични фактори. Роден е с един тестис, после загубил и него при някакъв инцидент по време на футболен мач. Гадна история: един от футболистите носел химикалка в джоба си. Забила се в единствената топка на Танге. Дотам със сперматогенезата.

— И затова живее като отшелник?

— Аха. Може сестра му да е права.

— Донякъде това изяснява отношенията му с проститутките. — Спомних си коментара на Джуъл. И на Джули. — И с всички останали.

— Не е ли странно, че е избрал учителската професия? — разсъждаваше Райън. — Защо да работи на място, където трябва да общува с толкова много хора? Ако наистина се е чувствал неадекватен, защо не е избрал нещо по-спокойно, по-уединено? Компютри? Или работа в лаборатория?

— Не съм психолог, но може би преподаването е идеално за него. Там не общува с равнопоставени — т.е. с възрастни. Общува с деца. Нещата са под негов контрол. Класната стая е неговото царство и децата правят онова, което той им каже. Не могат да му се присмиват или да го критикуват.

— Поне не в лицето.

— Може би това е идеалният баланс за него. Задоволява нуждата си от власт и контрол през деня, подхранва сексуалните си фантазии нощем.

— Най-добрият сценарий. Помисли за воайорството, дори за физическите контакти с децата.

— Да.

Известно време мълчахме, а очите на Райън обхождаха стаята точно както в апартамента на Танге. Изглеждаше изтощен.

— Предполагам, че вече няма нужда да бъда под наблюдение — казах аз.

— Да. — Той се изправи.

Изпратих го до вратата.

— Какво мислиш за него, Райън?

Не ми отговори веднага. После изрече много внимателно:

— Твърди, че е невинен като младенец, но е ужасно нервен. Крие нещо. До утре ще знаем какво има в малкото му скривалище в планината. Ще използваме тази информация и ще му стоварим цялото обвинение. Така че ще рухне.

Когато Райън си тръгна, изпих солидна доза лекарство за простуда и спах непробудно за първи път от седмици. Дори и да съм сънувала нещо, не помнех какво.

На следващия ден се чувствах по-добре, но не и достатъчно, за да отида на работа. Може би избягвах лабораторията, но все пак си останах у дома. Не исках да виждам никого, освен Бърди.

Ангажирах мислите си с четене на дипломната работа на един студент и с отговаряне на кореспонденцията, която бях занемарила от седмици. Райън се обади към един, тъкмо когато изпразвах съдомиялната. По гласа му отгатнах, че нещата не вървят добре.

— Криминолозите са преобърнали хижата, но не намерили нищо. Абсолютно нищо. Никакви ножове. Никакво оръжие. Никакви порнофилми. Никакви сувенири от жертвите, за които Добжански говореше. Никакви бижута, дрехи, черепи, части от тела. Само една мъртва катерица в хладилника. Нищо повече.

— Следи от копаене?

— Не.

— Има ли барака за инструменти или мазе, където може да държи триони или стари ножове?

— Гребла, мотики, дървени щайги, стара електрическа резачка и счупена количка. Обичайни градинарски инструменти. И достатъчно паяци, за да населят една по-малка планета. Очевидно Жилбер ще се нуждае от терапия, след като ги е видял.

— Навсякъде ли са проверили?

— Бренън, май не ме слушаш.

— И с луминол? — попитах, потисната.

— Чисто.

— Изрезки от вестници?

— Не.

— Нещо, което да свързва това място със стаята на „Берже“?

— Не.

— Със Сен Жак?

— Не.

— С Габи?

— Не.

— С някоя от жертвите?

Той не отговори.

— Какво прави там според теб?

— Лови риба и си мисли за липсващите си топки.

— Ами сега?

— Двамата с Бертран ще си поговорим надълго и нашироко с господин Танге. Време е да му споменем някои имена, за да започне да му пари под задника. Все още мисля, че ще изплюе камъчето.

— Изглежда ли ти вероятно?

— Всъщност може би идеята на Бертран не е толкова лоша. Възможно е Танге да страда от раздвоение наличността. Едната половина от личността му е учител по биология, който живее почтено, ходи за риба и събира скелети на животни като нагледен материал за часовете си. Другата питае необуздан гняв към жените, чувства се сексуално непълноценна и си избива баланса, като ги преследва и пребивало смърт. Може би разделя двете си половини до такава степен, че насилникът да си има отделно място, където да осъществява фантазиите си и да пази сувенирите си. По дяволите, може дори самият Танге да не знае, че е побъркан.

— Не е зле. Едната част само гледа, другата действа.

Разказах му какво бях научила от Лакроа.

— Защо не ми каза по-рано?

— Малко е трудно да те открие човек, Райън.

— Значи стаята на „Берже“ е свързана с убийствата?

— Защо, мислиш, там нямаше никакви отпечатъци?

— По дяволите, Бренън, не знам! Може Танге да е много хитър. Ако това ще те успокои, Клодел вече се погрижи за присъдата му.

— Как?

— Ще го оставя той да ти разкаже. Трябва да тръгвам.

— Обаждай се.

Дописах писмата си и реших да ги занеса до пощата. Проверих съдържанието на хладилника. Свинските пържоли и говеждата кайма не ставаха за Кейти. С усмивка си спомних деня, когато ни съобщи, че престава да яде месо. Четиринайсетгодишната ми вегетарианка. Не вярвах да издържи повече от три месеца. Оттогава бяха минали пет години.

Направих си списък наум. Ядки. Табуле. Сирене. Плодови сокове. Кейти не пиеше дори сода. Как бях създала това дете?

Пак усещах дращене в гърлото и ми беше горещо, така че реших да се отбия във фитнесзалата. Ще прогоня микробите с упражнения и пара. Един от нас ще бъде победител.

Упражненията не се оказаха добра идея. След десет минути на бягащата пътечка краката ми трепереха.

Сауната имаше смесен ефект. Успокои гърлото и премахна главоболието ми. Но докато седях сред виещата се пара, мислите ми се заеха с Танге. Повторих си чутото от Райън и теорията на Бертран, разсъжденията на Джей Ес и всичко останало, което знаех. Нещо в Танге ме смущаваше. Ръкавиците. Защо бях изключила тяхното значение?

Дали физическият недъг на Танге наистина го водеше към сексуални фантазии и след това към насилие? Наистина ли бе човек, който изпитва отчаяна нужда от власт? Убийството беше ли върхов акт на контрол за него? Мога само да те гледам, но мога и да те нараня, дори да те убия? Същата фантазия ли разиграваше и с животните? С Джули? Но защо да убива в такъв случай? Дали държеше желанието за насилие под контрол до известен момент и после се поддаваше на необходимостта да действа?

И защо Габи? Тя не пасваше в общата картина. Той я е познавал. Била е сред малкото хора, с които е разговарял.

Да. Разбира се, че пасваше в картината. Тази картина включваше и мен. Аз открих Грейс Дамас. Аз идентифицирах Изабел Ганьон. Аз се месех, поставях под въпрос авторитета му. Мъжествеността му. Убивайки Габи, той бе излял гнева си срещу мен и бе възстановил чувството за власт. Какво следваше? Означаваше ли всичко това, че би посегнал на дъщеря ми?

Учител. Убиец. Мъж, който обича да ходи за риба. Човек, който обича да осакатява. Мислите ми продължаваха да се лутат. Затворих очи и се почувствах като в капан зад клепачите си.

Учител. Биология. Рибар.

Пак усещането за някаква зараждаща се идея. Там някъде беше. Хайде. Хайде! Какво беше? Учител. Точно така. Учител. От 1991 — а. В „Сент Изидор“. Да. Да. Това го знаем. И какво? Главата ми бе прекалено натежала и не можех да мисля. После…

Компактдискът със снимките. Бях забравила за него. Грабнах кърпата си. Може би там имаше нещо.