Кати Райкс
Отдавна мъртви (31)

31.

Сега Джуъл вървеше решително, а токчетата й тракаха бързо по тротоара. Не бях сигурна къде ме води, но трябваше да оправдае висенето ми на цимента.

Изминахме две пресечки на изток, после завихме наляво по „Сент Катрин“ и пресякохме едно празно пространство. Оранжевата коса на Джуъл се носеше гладко и плавно в нощта, докато аз се препъвах зад нея, проправяйки си път през були асфалт, алуминиеви кутийки, счупени стъкла и изсъхнали растения. Как успяваше тя да се движи сред всичко това на високите си токчета?

Стигнахме до отсрещния край, завихме по алеята и влязохме в ниска дървена сграда, на която нямаше никакъв знак, който да посочи предназначението й. Прозорците бяха боядисани в черно и единствената светлина идваше от окачените коледни лампички, които обливаха интериора в червено. Запитах се каква е целта. Да се възбудят обитателите му късно през нощта?

Огледах се дискретно. Очите ми имаха нужда от няколко секунди, за да привикнат със сумрака, тъй като вътре бе почти толкова тъмно, колкото и навън. Придържайки се към коледната тема, декораторът бе продължил с картонена имитация на чам по стените и напукан червен винил за столовете, а за украса служеха реклами за бира. Покрай едната стена имаше сепарета от тъмно дърво, а край отсрещната бяха струпани каси с бира. Въпреки че барът бе почти празен, въздухът бе пропит от мириса на застоял цигарен дим, евтин алкохол, повръщано, пот и марихуана. Изведнъж моето бетонно блокче започна да ми се струва доста привлекателно.

Джуъл и барманът си кимнаха. Той имаше кожа с цвят на вчерашно кафе и дебели вежди. Изпод тях проследи внимателно движенията ми.

Придружителката ми бавно прекоси бара, оглеждайки всяко лице с привидно безразличие. Един старец й подвикна от края на бара, като размаха бирата си и я покани да седне при него. Тя му изпрати въздушна целувка. Той й показа среден пръст.

Когато минавахме край първото сепаре, нечия ръка се протегна и сграбчи китката на Джуъл. Тя я освободи и постави ръката, която я бе хванала, обратно пред собственика й.

— Кошарката е затворена, сладур.

Пъхнах длани в джобовете си и забих поглед в гърба на Джуъл.

Пред третото сепаре тя спря, скръсти ръце и бавно поклати глава.

— Боже мой — изрече и зацъка с език.

Единственият човек в сепарето седеше, загледан в чаша с мръсно — кафеникава течност, опрял лакти на масата и подпрял лице върху свитите си юмруци. Виждах само върха на главата. Мазна кестенява коса, разделена на неравен път, висеше безжизнено от двете страни на лицето. Беше пълна с пърхот.

— Джули — каза Джуъл.

Лицето не се повдигна.

Джуъл отново зацъка, после се пъхна в сепарето. Последвах я, благодарна и на това оскъдно прикритие. Джуъл извади цигара, запали я и издуха дима нагоре.

— Джули. — Този път по-рязко.

Джули си пое дъх и повдигна брадичката си.

— Джули? — Момичето повтори собственото си име. Говореше, сякаш се бе събудило от дълбок сън.

Сърцето ми заби по-бързо и прехапах долната си устна.

— О, боже!

Гледах едно лице, което бе живяло не повече от петнайсет години. Цветът му можеше да се опише само с нюанси на сивото. Бледата кожа, напуканите устни, празните хлътнали очи с тъмни кръгове под тях създаваха впечатление за човек, дълго лишаван от слънчева светлина.

Джули се втренчи безизразно в нас, сякаш образите ни се формираха в мозъка й прекалено бавно или й бе твърде трудно да ни познае.

— Ще ме черпиш ли една, Джуъл? — заговори на английски. Протегна трепереща ръка през масата. Вътрешната страна на лакътя й беше лилава в сумрачното осветление. Вените на китката й изглеждаха като тънки сиви червеи.

Джуъл запали цигара и й я подаде. Джули пое дима дълбоко в дробовете си, задържа го, после го издуха нагоре, сякаш имитираше по-възрастната жена.

— Да. О, да — промълви тя. Късче от хартията се залепи за долната й устна.

Пак си дръпна със затворени очи, напълно погълната от ритуала на пушенето. Чакахме. Възможностите на Джули не се простираха дотам да върши две неща едновременно.

Джуъл ме погледна неразгадаемо. Оставих я да води разговора.

— Джули, скъпа, работи ли тази вечер?

— Малко. — Момичето пак си дръпна продължително и изкара дима през носа си. Тя явно не се интересуваше защо сме там. Съмнявах се дали изобщо се интересува от нещо.

След известно време цигарата й свърши, Джули изгаси фаса и ни погледна. Изглежда, обмисляше каква друга полза може да извлече от присъствието ни.

— Днес не съм яла нищо — измърмори тя. И гласът, също като очите й, бе безизразен и безцветен.

Погледнах Джуъл. Тя сви рамене и си извади нова цигара. Огледах се. Нямаше меню, нито дъска, на която да е написано какво се предлага.

— Има хамбургери.

— Искаш ли един? — Колко пари имах в себе си?

— Банко ги прави.

— Добре.

Тя подаде глава от сепарето и извика на бармана:

— Банко, донеси ми един хамбургер. Със сирене.

— Имаш неплатени сметки, Джул.

— Аз ще го платя — обадих се, като подадох глава от сепарето.

Банко се бе подпрял на бара, скръстил ръце на гърдите си. Ръцете му приличаха на клони на баобаб.

— Един ли?

Погледнах Джуъл. Тя поклати глава.

— Един.

Прибрах се в сепарето. Джули се бе излегнала в ъгъла и държеше чашата си с две ръце. Челюстта й бе отпусната, а устата — леко отворена. Парченцето хартийка още стоеше на долната й устна, но тя сякаш не го усещаше. Чу се звънец на микровълнова печка, после бръмчене. Джуъл пушеше.

След малко микровълновата печка изсвири четири пъти и Банко се появи с димящия сандвич, увит в найлонова опаковка. Постави го пред Джули и погледна Джуъл и мен. Поръчах си сода. Джуъл поклати глава.

Джули разкъса целофана, вдигна горното хлебче и огледа съдържанието на хамбургера. После доволно отхапа. Когато Банко донесе содата ми, погледнах крадешком часовника си. Три и двайсет. Започвах да си мисля, че Джуъл изобщо няма да заговори.

— Къде работи днес, скъпа?

— Къде ли не. — С пълна уста.

— Не съм те виждала напоследък.

— Бях болна.

— Сега по-добре ли си?

— Ъхъ.

— Работиш ли в Мейн?

— Малко.

— Още ли обслужваш онзи шантавия с нощницата? — Небрежно.

— Кой? — Облиза хамбургера по ръба като дете, което яде сладолед от фунийка.

— Мъжа с ножа.

— Нож? — Разсеяно.

— Сещаш се, скъпа, дребния тип, дето обича да го прави, когато си облечена в нощница като на майка му.

Джули задъвка по-бавно, после спря напълно, но не отговори. Лицето й изглеждаше тебеширено, гладко, сиво и безизразно.

Джуъл забарабани с нокти по масата.

— Хайде, скъпа, размърдай си малко мозъка. Знаеш за кого говоря.

Момичето преглътна, вдигна глава за миг, после отново се съсредоточи върху бургера си.

— Какво за него? — Отхапа отново.

— Просто се чудех дали е наминавал.

— Тя коя е? — Почти неразбираемо.

— Темп Бренън. Приятелка е на доктор Маколи. Познаваш я, нали, скъпа?

— Да не би нещо да не е наред с онзи мъж, Джуъл? Да няма гонорея или СПИН. или нещо такова? Защо питаш за него?

Сякаш разпитвахме дете. Ако изобщо даваше някакви отговори, те бяха разбъркани и произволни, а не свързани с някой от въпросите ни.

— Не, скъпа, просто се чудех дали продължава да идва.

Погледът на Джули срещна моя.

— С нея ли работиш? — попита ме. Брадичката й бе лъснала от мазнина.

— Нещо такова — отговори Джуъл вместо мен. — Иска да поговори с мъжа с нощницата.

— За какво?

— За нищо особено. Най-обикновен разговор.

— Тя да не е глухоняма? Защо говориш вместо нея?

Понечих да кажа нещо, но Джуъл ме сръга да мълча. Джули сякаш не очакваше отговор. Дояде хамбургера си и облиза пръсти. Един по един. Най-после.

— Какво искате от този мъж? Боже, ами и той говореше за нея.

Страхът окова всеки нерв от тялото ми.

— За кого говореше? — попитах веднага.

Джули ме погледна с леко отворена уста, както преди. Когато не говореше или не ядеше, тя сякаш не можеше или не искаше да я държи в затворено положение. Виждах остатъци от храна по зъбите й.

— Защо искате да ми го вземете?

— Да ти го вземем?

— Той е единственият ми редовен клиент.

— Тя не иска да ти взема никого, просто иска да говори с него. — Джуъл.

Малката отпи от питието си. Опитах отново:

— Какво искаше да кажеш, че той също говорел за нея? За кого е говорил, Джули?

На лицето й се изписа недоумение, сякаш вече бе забравила думите си.

— За кого говореше твоят клиент, Джули? — В гласа на Джуъл се усещаше умора.

— Нали се сещаш, за онази старата, дето се навърта при нас, такава едра, с обица на носа и странна коса. — Тя намести един от провисналите си кичури зад ухото. — Иначе е добра. Купи ми понички няколко пъти. За нея ли говорите?

Престорих се, че не виждам предупредителното изражение на Джуъл.

— И какво казваше той за нея?

— Нещо й беше ядосан. Не знам. Не слушам к’во дрънкат клиентите. Чукам ги и си държа ушите и устата затворени. Така е по-безопасно.

— Но този ти е редовен клиент?

— Нещо такова.

— Има ли определени дни, в които идва? — Не се сдържах.

Джуъл ми направи физиономия „добре, оправяй се сама“.

— Какво става, Джуъл? Тя защо ме пита за тези неща? — Пак забърбори като изплашено дете.

— Темп иска да поговори с него. Това е всичко.

— Не ми трябва някой да го подплаши. Откачен е, ама това са ми редовни пари. Много ми трябват.

— Знам, скъпа.

Джули завъртя остатъка от питието си и го изпи наведнъж. Очите й избягваха моите.

— И няма да спра да го обслужвам. Не ми пука какво казват. Като е странен, няма да ме убие или нещо такова. По дяволите, дори не трябва да го чукам! Пък и какво друго да правя в четвъртък? Да се запиша на курс? Да ходя на опера? Ако аз не го взема, някоя друга курва ще го пребара.

Това бе първата проява на емоции, юношеската непокорност в контраст с предишната апатичност. Болеше ме, като я гледах. Но се страхувах за Габи и нямаше да се откажа.

— Виждала ли си Габи наскоро? — Опитах да звуча спокойно.

— Какво?

— Доктор Маколи. Виждала ли си я напоследък?

Сбърчи чело неразбиращо.

— Старата дама с обицата на носа — обясни Джуъл, като натърти на определението за възрастта.

— А! — Джули затвори уста, после я отвори. — Не. Бях болна.

Запази спокойствие, Бренън. Почти свърши.

— Сега по-добре ли си? — попитах.

Тя сви рамене.

— Ще се оправиш ли?

Кимна.

— Искаш ли още нещо?

Поклати глава.

— Наблизо ли живееш? — Мразех, че трябва да я използвам по този начин, но исках още малко информация.

— В хотел „Марсела“. Сещаш ли се, Джуъл, на „Сен Доминик“? Доста сме там. — Изобщо не поглеждаше към мен.

Да. Бях научила това, което ми трябваше. Или щях да го науча много скоро.

Хамбургерът, питието и каквото друго бе взела вече оказваха въздействието си върху Джули. Нахакаността се стопи, заместена от апатия. Тя се отпусна в ъгъла на сепарето и затвори очи, пое си дълбоко дъх и кокалестите й гърди се надигнаха под памучния потник. Изглеждаше изтощена.

Внезапно коледните лампички изгаснаха. Светнаха ярки флуоресцентни лампи и Банко обяви, че ще затваря. Малцината посетители поеха към вратата, мърморейки недоволно. Джуъл пъхна цигарите си в деколтето и ми направи знак да тръгваме. Погледнах часовника си — четири часът. Хвърлих последен поглед към Джули и чувството за вина, което бях потискала през цялото време, сега ме завладя с пълна сила.

Под непрощаващата светлина Джули приличаше на жив труп, на човек, който бавно пристъпва към смъртта. Исках да обвия ръце около нея и да я прегърна. Исках да я заведа в дома й в Бийкънсфийлд или Дорвал, или Норт Хатли, където щеше да яде сандвичи, да отиде на абитуриентски бал. Но знаех, че е невъзможно. Джули щеше да бъде поредната цифра в черната статистика и рано или късно щеше да се озове в моргата.

Платих сметката и излязохме от бара. Ранният утринен въздух беше влажен и хладен и носеше в себе си мириса на реката и на пивоварната.

— Лека нощ, дами — каза Джуъл. — Сега да не отидете на танци!

Тя махна с ръка, обърна се и затрака бързо с токчетата си по алеята. Без да каже дума, Джули тръгна в противоположната посока. Мисълта за дома и леглото ме привличаше като магнит, но ми трябваше още малко информация.

Постоях на място, докато Джули бързаше по алеята, и прецених, че няма да ми е трудно да я проследя.

Движеше се на зигзаг, пресичаше паркинги и алеи, за да стигне по-бързо до една западнала сграда с три апартамента на „Сен Доминик“. Изкачи се по стъпалата, потършува за ключа си и изчезна зад олющената зелена врата. Видях как се залюля завеската на очуканата врата, когато Джули я затръшна. Записах си номера.

Добре, Бренън. Време е залягане. След двайсет минути си бях у дома.

Когато вече лежах под завивките и Бърди се бе сгушил до коляното ми, направих план. Лесно ми беше да реша какво да не върша. Нямаше да се обадя на Райън. Нямаше да подплаша Джули. Нямаше да позволя на малкия кретен с ножа и нощницата да ме забележи. Щях да проверя дали той е Сен Жак. Да открия къде живее. Или къде е сегашното му скривалище. Да се добера до нещо конкретно. После щях да извикам глупаците от специалния отряд. Ето ви го, момчета. Пипнете го!

Звучеше съвсем просто.