Кати Райкс
Отдавна мъртви (24)

24.

След като изпих няколко литра чай, седях свита на люлеещия се стол на Бърди и гледах безизразно Райън. Той провеждаше третия си телефонен разговор — този път личен, и уверяваше някого, че ще се забави известно време. Съдейки по края на разговора, човекът отсреща не бе особено щастлив от това. Неприятно.

Истерията си има и своите добри последствия. Райън пристигна за двайсет минути. Претърси апартамента и двора, после се обади в управлението и уреди полицейска кола да наблюдава сградата. Той постави торбата и зловещото й съдържание в друга по-голяма торба и я запечата, след това я пусна на пода в ъгъла на трапезарията. Щеше да я отнесе в моргата, като си тръгне. Криминолозите щяха да дойдат сутринта. Сега бяхме в дневната, аз седях и сърбах чай, а Райън крачеше и говореше.

Не бях сигурна кое ми действа по-успокояващо — чаят или мъжът. Едва ли бе чаят. Имах нужда от истинско питие. „Имах нужда“ не описваше точно състоянието ми. По-точно копнеех. В действителност исках няколко питиета. Цяла бутилка, от която да си сипвам, докато я изпразня. Забрави, Бренън. Капачката е затегната и ще си остане така.

Отпивах от чая и гледах Райън. Беше с дънки и избеляла дънкова риза. Добър избор. Синьото подчертаваше цвета на очите му. Той приключи с разговорите по телефона и седна.

— Това е достатъчно засега — изрече и захвърли телефона на канапето, после прокара длан по лицето си. Косата му бе разрошена. Имаше много уморен вид.

— Благодаря ти, че дойде — промълвих. — Съжалявам, че бях в истерия. — Вече бях казала всичко това, но го повторих.

— Не, не беше.

— Обикновено не…

— Няма нищо. Ще пипнем този психар.

— Можех просто да…

Той се наведе напред и подпря лакти на коленете си. Сините лазери уловиха погледа ми и го задържаха.

— Бренън, това е много сериозно. Някъде навън се разхожда странен тип, който е нещо като интелектуален мутант. Той е психически деформиран. Прилича на плъховете, които лазят в отходните канали на града. Истински хищник. Умът му е извратен и сега е решил да ти втълпи изродения кошмар, на който сам се наслаждава. Но допусна грешка и ние ще го намерим и ще го смачкаме. Така се прави с вредителите и паразитите.

Бурният му изблик ме изненада. Не се сещах какво да кажа. Не ми се виждаше добра идея да обсъждам сложните му метафори.

Райън прие моето мълчание за скептицизъм.

— Говоря сериозно, Бренън. Този кучи син е напълно превъртял. Следователно на всяка цена трябва да се откажеш от соловите си акции.

Коментарът му ме вкисна допълнително, за което не трябваха много думи. Чувствах се уязвима, зависима и се мразех за това, така че насочих отчаянието си срещу него.

— Солови акции? — сопнах му се аз.

— По дяволите, Бренън! Не говоря за тази вечер.

И двамата знаехме за какво говори. Беше прав и този факт само увеличаваше раздразнението ми и ме правеше още по-самонадеяна. Завъртях леко чая в чашата си и замълчах.

— Това животно очевидно те е следило — продължаваше да нарежда той. — Знае къде живееш. Знае как да влезе.

— Не е влязъл.

— Само е поставил една човешка глава в задния ти двор.

— Знам! — извиках, напълно загубила спокойствието си.

Очите ми се плъзнаха към ъгъла на трапезарията. Нещото от градината стоеше там, тихо и инертно, артефакт, очакващ да бъде обработен. Би могло да е всичко. Волейболна топка. Глобус. Пъпеш. Кръглият предмет в лъскавата черна торба изглеждаше безобиден в прозрачния найлонов плик, в който Райън го бе запечатал.

Гледах го и образите на зловещото съдържание отново нахлуха в главата ми. Видях черепа върху тънкия врат — кол. Видях празните очни кухини, втренчени напред, и розовия блясък, отразен от белия емайл в зейналата уста. Представих си как нападателят прерязва катинара и смело прекосява двора, за да постави страховития си сувенир.

— Знам — повторих аз. — Прав си. Ще трябва да внимавам повече. Искаш ли чай?

— Не, няма нужда. — Той се изправи. — Ще отида да проверя дали патрулната кола е дошла.

Изчезна към дъното на апартамента, а аз си направих нова чаша чай. Още бях в кухнята, когато се върна.

— Едната кола е паркирана на отсрещната алея. Отзад ще дойде друга. Ще ги проверя, като си тръгвам. Никой няма да може да се доближи до сградата незабелязано.

— Благодаря. — Отпих от чая и се облегнах на плота.

Райън извади пакета с цигарите си и ме погледна въпросително.

— Разбира се.

Мразех в апартамента ми да мирише на цигарен дим. Но пък и той не гореше от желание да стои тук. Животът е низ от компромиси. Запитах се дали да потърся пепелник, но не си направих труда. Той пушеше, а аз отпивах от чая. Мълчахме, облегнали се на плота, всеки потънал в собствените си мисли. Хладилникът тихо бръмчеше.

— Знаеш ли, всъщност не черепът ме изплаши. Свикнала съм да виждам черепи. Просто този път бе толкова… толкова не на място.

— Да.

— Знам, че е клише, но чувствам дома си осквернен.

Стиснах чашата, чувствах се уязвима и се мразех заради това. Той несъмнено бе чувал версии на тази реч много пъти. И да беше така, не го спомена.

— Мислиш ли, че е Сен Жак?

Райън ме погледна, после изтръска пепелта от цигарата в мивката. Отново се облегна на плота и дръпна продължително. Краката му стигаха почти до хладилника.

— Не знам. По дяволите, ние дори не можем да определим кой в действителност е той! Сен Жак вероятно е съучастник. Който и да е използвал онази дупка, всъщност не е живял там. Оказа се, че хазяйката го е виждала само два пъти. Държим мястото под наблюдение от една седмица и никой не е влизал или излизал.

Хммм. Дръпване, издишване. Завъртане.

— Той имаше моята снимка в колекцията си. Беше я изрязал и отбелязал с маркер.

— Ъхъ.

— Бъди откровен с мен.

Детективът замълча за миг, после заяви:

— Бих казал, че е той. Твърде невероятно е да става въпрос за съвпадение.

Знаех си, но не исках да го чуя. Нещо повече, не желаех да мисля какво означава това. Посочих към черепа:

— От трупа, който намерихме в Сен Ламбер ли е?

— Е, това е по твоята част.

Дръпна си за последен път, пусна вода, за да изгаси фаса, и се огледа къде да го изхвърли. Отместих се от плота и отворих един шкаф, в който имаше кошче за боклук. Когато се изправи, поставих длан върху ръката му.

— Райън, мислиш ли, че съм луда? Смяташ ли, че идеята за този сериен убиец е плод на въображението ми?

Той изпъна тялото си и впери поглед в мен.

— Не знам. Просто не знам. Може и да си права. Четири мъртви жени за период от две години, всички накълцани или разчленени, или и двете. Евентуално и пета жертва. Има някакви прилики в начина на разчленяване. Вкарването на предмети. Но това е всичко. Засега няма други свързващи детайли. Може би са свързани. Може би не са. Може да има цял куп садисти, плъзнали на свобода и действащи независимо един от друг. Може би Сен Жак ги е убил всичките. Възможно е просто да обича да събира истории за подвизите на други хора. Може да е само един човек, но да е някой друг. Може би точно в момента си фантазира за следващото убийство. Може би изродът наистина е поставил черепа в двора ти. Не знам. Но със сигурност знам, че някакъв откачен психар е забил череп сред петуниите ти тази нощ. Виж, не искам да поемаш никакви рискове. Искам да ми обещаеш, че ще внимаваш.

Пак покровителственото отношение.

— Какво точно искаш да направя?

— Засега повече никакви тайни операции. — Посочи с пръст плика с черепа. — И трябва да ми кажеш кой е това там.

Погледна часовника си.

— Боже господи! Три и петнайсет е. Ще се оправиш ли сама?

— Да, благодаря, че дойде.

— Моля.

Той провери телефона и алармената система още веднъж и взе найлоновия чувал. Съпроводих го до входната врата. Докато го изпращах с поглед, забелязах, че очите му не са единственото достойнство, което дънките подчертаваха. Бренън! Май прекали с чая. Или отдавна не си прекалявала с нещо друго.

Точно в четири и двайсет и седем кошмарът започна отново. В първия момент си помислих, че сънувам повторението на събитията. Но всъщност изобщо не бях заспивала. Просто лежах и се опитвах да се отпусна, позволявайки на мислите си да се разпокъсат и сглобят наново като в калейдоскоп. А звукът, който чувах сега, бе истински. Разпознах го и знаех какво представлява. Сирената на алармената система означаваше, че някоя врата или прозорец са били отворени. Нападателят се бе върнал и беше влязъл.

Сърцето ми щеше да изскочи от гърдите. Какво да правя? Да се бия? Да бягам? Пръстите ми стиснаха края на одеялото и мислите ми за — препускаха в хиляди посоки. Как беше се промъкнал покрай полицейските коли? В коя стая беше? Ножът! Бях го забравила на кухненския плот! Лежах вцепенена и премислях възможностите. Райън бе проверил телефоните, но тъй като исках да проспя остатъка от нощта, бях изключила апарата в спалнята си. Дали можех да намеря кабела, миниатюрната розетка и да се обадя, преди да ме нападне? Къде беше казал Райън, че са паркирани полицейските коли? Ако отворех прозореца на спалнята и викнех за помощ, дали полицаите щяха да ме чуят и да реагират навреме?

Напрегнах се да усетя всяко движение в тъмнината около мен. Ето. Тихо щракване. В антрето? Затаих дъх. Дали не беше Бърди? Не, този звук бе предизвикан от по-голяма тежест. Пак! Леко шумолене, като допир в стена, не в пода. Твърде високо, за да е котката.

Телефонът! Щях да опитам да включа телефона. Точно пред къщата ми имаше полицейски коли. Диспечерът щеше ли да се свърже с тях? Дали можех да се обадя, без да се издам? Имаше ли значение всъщност?

Бавно повдигнах завивките и се претърколих по гръб. Шумоленето на чаршафите прозвуча като гръм в ушите ми.

Пак нещо се потърка в стената. По-силно. По-близо. Сякаш нападателят бе по-сигурен и по-непредпазлив.

Всеки мой мускул и сухожилие се напрегна, сантиметър по сантиметър се придвижих до лявата страна на леглото. Сред непрогледната тъмнина в стаята ми бе трудно да се ориентирам. Защо бях пуснала щората? Защо бях изключила телефона? Тъпо. Тъпо. Тъпо! Намери кабела, намери буксата, набери 911 в тъмното. Мислено си представих предметите на нощното ми шкафче, за да преценя къде точно да мине ръката ми. Трябваше да легна на пода, за да включа апарата в розетката.

Надигнах се на лакти, както лежах в левия край на леглото. Очите ми се взираха в тъмнината, но тя бе толкова непрогледна, че не можех да различа нищо, освен вратата на спалнята, леко осветена от някой уред със светещ панел. На прага не се виждаше силует.

Окуражена, спуснах левия си крак и бавно, слепешком потърсих пода. В този момент сянка прекоси рамката на вратата и кракът ми застина във въздуха, а мускулите ми се смразиха в кататоничен страх.

„Това е краят — помислих си. — В собственото ми легло. Четирима полицаи ме пазят отвън и не подозират нищо.“ Представих си другите жени, костите им, лицата им, нарязаните им тела. Домакинския вакуум. Статуетката. „Не — изплака един глас в главата ми. — Не и аз. Моля ви. Не и аз!“ колко пъти щях да успея да изпищя, преди той да ме пипне? Преди да потуши виковете ми с едно замахване на острието през гърлото ми?

Очите ми се стрелкаха напред — назад — трескави като очи на животно, попаднало в капан. Тъмна маса изпълни рамката на вратата. Човешка фигура. Лежах безмълвна, неподвижна, не можех дори да изпищя за последен път.

Фигурата се поколеба, сякаш несигурна в следващия си ход. Никакви черти. Само силует, очертан в рамката на вратата. Единствената врата. Единственият изход от стаята. Боже! Защо нямах пистолет?

Секундите се точеха непоносимо бавно. Може би фигурата не можеше да различи очертанието на тялото ми на ръба на леглото. Сигурно стаята изглеждаше пуста откъм прага.

Левият ми крак вече бе на пода. Все още по гръб, преместих десния си крак към ръба на леглото милиметър по милиметър. И двата ми крака бяха на пода, когато фигурата направи рязко движение и светлината ме заслепи.

Вдигнах ръка към очите си и се хвърлих напред в отчаяно усилие да съборя нападателя и да избягам от стаята. Десният ми крак се закачи в чаршафа и аз се проснах по очи на пода. Бързо се претърколих наляво и застанах на колене, обръщайки лице към нападателя.

Фигурата остана в далечния край на стаята, с ръка върху ключа на лампата. Само че сега вече имаше лице. Лице, изкривено от някакво вътрешно вълнение, причината за което можех само да гадая. Лице, което познавах. Собственото ми лице също бързо сменяше израженията си. Ужас. Разпознаване. Объркване. Погледите ни се срещнаха и задържаха. Никой не помръдна. Никой не проговори. Гледахме се втренчено през пространството на стаята.

Изкрещях:

— Дяволите да те вземат, Габи! Тъпа кучка такава! Какво правиш? Какво съм ти сторила? Идиотка такава! Проклета идиотка!

Седнах на пети и опрях длани на бедрата си, без да правя никакво усилие да овладея сълзите, които обливаха лицето ми, и риданията, разтърсващи тялото ми.