Кати Райкс
Отдавна мъртви (43)

43.

Райън дойде да ме види у дома в сряда. Земята се бе завъртяла седем пъти от моята нощ в ада и вече бях успяла да сглобя в съзнанието си случилото се. Но имаше и дупки, които исках да запълня.

— Предявиха ли обвинение на Фортие?

— В понеделник. Пет убийства първа степен.

— Пет?

— Питр и Готие вероятно не са свързани.

— Кажи ми нещо. Как е разбрал Клодел, че Фортие ще се появи тук?

— Всъщност не е разбрал. От твоите въпроси за училището той осъзнал, че Танге не може да е убиецът. Проверил, научил, че децата са на училище от осем до три и петнайсет следобед и че Танге е получил грамота за редовно присъствие. Не бил пропуснал нито ден, откакто започнал работа, а и в дните, за които си питала, не е имало училищни празници или ваканции. Освен това узнал и за ръкавиците. Той знаеше, че си без охрана, така че тръгнал насам, за да държи къщата под око, докато уреди връщането на полицейската кола. Дошъл, опитал да се свърже с теб по телефона и открил, че линията не работи. Прескочил градинската врата и видял, че френският прозорец е отключен. Вие двамата сте били прекалено заети да танцувате из кухнята, за да го чуете. Щял да счупи стъклото, но ти явно си отключила, когато си се опитвала да избягаш.

Клодел. Моят спасител.

— Да сте научили нещо ново?

— В колата на Фортие намериха спортен сак с три кучешки каишки, няколко ловджийски ножа, кутия хирургически ръкавици и дрехи.

Докато Райън ми говореше, приседнал на леглото, аз си събирах багажа.

— Оборудването му.

— Да. Сигурен съм, че ще свържем ръкавицата от „Берже“ с тази в гроба на Габи и с кутията в колата му.

Представих си го онази вечер, гладък като Спайдърмен, с ръкавици, които проблясват, млечнобели в мрака.

— Обличал е ластичния спортен екип и е слагал ръкавиците винаги когато излизал да играе играта си. Дори когато ходел в „Берже“. Затова не намерихме нищо там. Никакви косми, никакви влакънца, никакви отпечатъци.

— Никаква сперма.

— А, да. Носел си е и кутия презервативи.

— Идеално.

Отидох до дрешника за старите си маратонки и ги пъхнах в чантата.

— Защо го е правел?

— Съмнявам се дали някога ще научим. Очевидно баба му е имала пръст.

— В смисъл?

— Била е строга. И фанатичка.

— По отношение на какво?

— Секса и Бог. Не точно в този ред.

— Например?

— Правела клизми на малкия Лео и го влачела в църквата всяка сутрин. Да пречиства тялото и душата си. Говорихме с един съсед, който си спомни как веднъж детето си играело със семейното куче на пода. Старата вещица едва не получила удар, като видяла, че шнауцерът е възбуден. Два дни по-късно кучето умряло, натъпкано с отрова за плъхове.

— Фортие разбрал ли?

— Той не говори за това. Но споменава за един случай, когато бил на седем и тя го хванала да се пипа. Бабата вързала китките на малкия Лео към нейните собствени и го влачила със себе си три дни. Фортие направо превърта, когато стане дума за ръце.

Спрях, както сгъвах един пуловер.

— Ръце.

— Да. И това не е всичко. Имало и един чичо, свещеник, който бил принуден да се пенсионира преждевременно. Мотаел се из къщата по халат, може да е насилвал детето. Друга тема, по която Фортие мълчи. Проверяваме и това.

— Къде е сега бабата?

— Умряла е. Точно преди да убие Дамас.

— Може би това му е подействало като тласък.

— Кой знае?

Започнах да се ровя из банските си костюми, отказах се и ги натъпках всичките в чантата.

— Ами Танге?

Райън поклати глава и въздъхна дълбоко:

— Явно е просто обикновен гражданин със сериозно увреден подход към секса.

Спрях със сортирането на чорапите си и го погледнах.

— Без съмнение е откачен, но вероятно е безобиден.

— В смисъл?

— Той е учител по биология. Събира убитите животни край пътя, попарва труповете и отделя костите им. Прави колекция от скелети на животни като нагледен материал за уроците си.

— Лапичките?

— Сушал ги за колекция от лапи на гръбначни животни.

— Той ли е убил Алса?

— Твърди, че я намерил мъртва на улицата край университета и я занесъл вкъщи за колекцията си. Тъкмо я нарязал, когато прочел статията в Газет. Изплашил се, напъхал я в една чанта и я оставил на автогарата. Вероятно никога няма да научим как се е измъкнала от лабораторията.

— Танге наистина е клиентът на Джули, нали?

— Той е. Възбужда се, като гледа как проститутката се облича в нощницата на майка му. И…

Той се поколеба.

— И?

— Готова ли си да го чуеш? Оказа се, че Танге е Манекена.

— Ами! Крадецът с нощниците?

— Точно той. Затова се беше притеснил толкова, когато започнахме да го разпитваме. Мислел, че сме го разкрили. Копелето само си призна. Очевидно, когато не е успявал на улицата, е преминавал към план Б.

— Влиза в някоя къща и се забавлява с нечия нощница.

— Точно така. По-забавно е от боулинга.

Имаше още нещо, което ме смущаваше.

— А телефонните обаждания?

— План В. Обажда се на някоя жена, затваря, това му действа възбуждащо. Типично воайорско поведение. Имал е списък с номера.

— Имаш ли представа откъде е научил моя?

— Вероятно го е отмъкнал от Габи. Нали я е преследвал.

— Ами рисунката, която намерих в кошчето?

— Танге. Пада си по аборигенското изкуство. Това било копие на нещо, което видял в една книга. Нарисувал го специално за Габи. Искал да я помоли да не го изключва от проекта си.

Погледнах Райън.

— Каква ирония. Тя си мислеше, че някой я следи, когато всъщност са я следели двама души.

Очите ми пак бяха пълни със сълзи. Емоционалните рани зарастваха много по-бавно. Трябваше да мине време.

Райън стана и се протегна.

— Къде е Кейти? — попита, сменяйки темата.

— Отиде да купи плажно мляко.

Дръпнах ципа на чантата и я пуснах на пода.

— Как е тя?

— Изглежда добре. Грижи се за мен като частна медицинска сестра.

Несъзнателно погладих шевовете на врата си.

— Но тази история може би я тревожи повече, отколкото показва. Тя знае, че насилие съществува, но обикновено чува за него по новините. Става дума за Южен Ел Ей, за Тел Авив или Сараево. Винаги е било нещо, което се случва на други хора. Двамата с Пийт съзнателно я изолирахме от това, което работя. Сега насилието е реално и съвсем близко и лично. Светът й се преобърна, но тя ще се оправи.

— А ти?

— Аз съм добре. Наистина.

Стояхме мълчаливо и се гледахме. После той взе сакото си и го преметна на ръка.

— На някой плаж ли отивате? — Престореното му безразличие не бе съвсем убедително.

— На всички плажове, които намерим. Нарекохме пътуването „Голямото пясъчно-морско приключение“. Първо Огонкуит, после надолу по крайбрежието. Кейп Код. Рехобет. Кейп Мей. Вирджиния Бийч. Единственото сигурно нещо в плана ни е, че ще бъдем в Нагс Хед на петнайсети.

Идеята беше на Пийт. Той смяташе да ни чака там.

Райън постави длан върху рамото ми. Очите му издаваха нещо повече от професионален интерес.

— Ще се върнеш ли?

И аз се питах същото цяла седмица. Ще се върнали? Защо? Заради работата? Можех ли да мина през всичко това отново с някой друг побъркан психопат? Заради Квебек? Щях ли да понеса Кло — дел да ми сервира някое служебно разследване относно превишаване на правомощията? Какво ще правя с Пийт?

Бях взела само едно решение: нямаше да мисля за тези неща сега. Бях се заклела да оставя несигурността настрани и нищо да не помрачи времето ми с Кейти.

— Разбира се — отвърнах аз. — Ще трябва да довърша докладите си, после да дам показания.

— Да.

Напрегнато мълчание. И двамата знаехме, че това не е отговор.

Той се прокашля и бръкна в джоба на сакото си.

— Клодел ме помоли да ти го предам.

Подаде ми кафяв плик с лотото на полицията в горния ляв ъгъл.

— Супер.

Пъхнах плика в джоба си и го изпратих до вратата. Не сега.

— Райън.

Той се обърна.

— Можеш ли да правиш това ден след ден, година след година, и да не загубиш вярата си в човешката раса?

Не ми отговори веднага, сякаш се фокусира върху някаква точка помежду ни. Накрая очите му срещнаха моите.

— От време на време човешката раса ражда хищници, които се хранят с тези, които ги заобикалят. Според мен такива изроди нямат право да дишат кислорода от атмосферата. Но тях ги има и аз мога да помогна да бъдат заловени и затворени там, където няма да могат да нараняват другите. Правя по-безопасен живота на хората, които всеки ден стават, отиват на работа, отглеждат своите деца, домати или златни рибки и гледат мача вечер. Те са човешката раса.

Изпратих го с поглед и пак се възхитих на начина, по който изпълваше дънките си. „И мозъка му си го бива — помислих си, до — като затварях вратата. — Може би — усмихнах се. — Може би.“

По-късно същата вечер с Кейти излязохме да си купим сладолед, после се качихме с колата в планината. Седнахме на любимото ми място, откъдето се виждаше цялата долина, Сей Лоран в далечината, хилядите примигващи светлинки на Монреал.

Гледах замислено града. Най-после всичко бе свършило. Може би беше време да кажа „довиждане“.

Доядох сладоледа и натъпках салфетката в джоба си. Ръката ми напипа плика от Клодел.

По дяволите, защо не?

Отворих го и извадих написана на ръка бележка. Странно. Не беше официалното оплакване, което очаквах. Бележката беше на английски.

Д-р Бренън,

Вие сте права. Никой не трябва да умира анонимен. Благодарение на вас тези жени не умряха безименни. Благодарение на вас Лео Фортие вече никога няма да убива.

Ние сме последната линия на защита срещу тях: сводниците, изнасилвачите, хладнокръвните убийци. За мен ще бъде чест отново да работя с вас.

Люк Клодел

Още по-високо в планината, кръстът светеше с меко сияние и изпращаше своето послание към долината. Какво твърдеше Коджак? Някой те обича, скъпа.

Райън и Клодел го бяха казали точно. Ние наистина бяхме последната линия.

Гледах града под нас. Остани тук. Някой те обича.

— До нови срещи — казах на лятната нощ.

— Какво беше това? — попита Кейти.

— До следващия път.

Дъщеря ми изглеждаше озадачена.

— Плажовете ни зоват!