Кати Райкс
Отдавна мъртви (34)

34.

Слънцето едва се бе подало над хоризонта, когато открихме тялото на Габи. Марго отиде право при него, без изобщо да се колебае, когато я пуснаха от вътрешната страна на оградата. Подуши за момент, после се втурна през гористия парцел, а червеникавият изгрев обагряше козината й и праха около краката й.

Гробът бе скрит в основата на полуразрушена къща. Беше плитък, изкопан и запълнен набързо. Типично. Но убиецът бе добавил нещо лично, очертавайки гроба с грижливо оформен овал от тухли.

Сега тялото й лежеше на земята, опаковано в чувал за трупове. Бяхме оградили мястото с магарета за рязане на дърва и жълта лента, но това всъщност не бе необходимо. Ранният час и оградата бяха достатъчни като охрана. Не се появиха зяпачи, докато изравяхме трупа и изпълнявахме неприятните, но задължителни процедури.

Седях в една полицейска кола и пиех студено кафе от стиропорена чаша. Радиото пращеше и край мен се разгръщаха обичайните действия. Бях дошла да върша работата си, да действам като професионалист, но открих, че не мога да се справя. Щеше да се наложи другите да се оправят сами. Може би по-късно мозъкът ми щеше да приеме съобщенията, които в момента отхвърляше. Засега и тялото, и мозъкът ми бяха вцепенени. Не исках да я видя в изкопа, да си представя отново как мраморното подуто тяло се появява изпод пръстта.

Идентифицирах тялото, после Райън пое нещата в свои ръце. Гледах го как се съветва с Пиер Жилбер. Поговориха малко, след това Андрю се обърна и тръгна към мен.

Повдигна крачолите на панталона си и клекна до отворената врата на колата, опрял ръка на облегалката. Въпреки че още бе сутрин, температурата вече бе двайсет и седем градуса и косата и подмишниците му бяха мокри от пот.

— Съжалявам — каза той.

Кимнах.

— Знам колко е тежко.

Не. Не знаеш.

— Тялото не е много зле, което е изненадващо при тази жега.

— Не знаем от колко време е тук.

— Да.

Той се пресегна и хвана ръката ми. Дланта му остави малка влажна следа върху облегалката на вратата.

— Нищо не…

— Открихте ли нещо?

— Почти нищо.

— Никакви отпечатъци, никакви следи от гуми, нищо в цялото това шибано поле?

Той поклати глава.

— Ами върху тухлите? — Знаех, че е глупав въпрос още докато го задавах.

Очите му не се отделяха от моите.

— А в дупката?

— Имаше едно нещо, Темп. Върху гърдите й. — Райън се поколеба за момент. — Хирургическа ръкавица.

— Колко немарливо от негова страна. Той никога не оставя нищо. Може вътре да има отпечатъци. — Борех се да не загубя контрол над себе си. — Нещо друго?

— Не мисля, че е била убита тук, Темп. Вероятно е била докарана от друго място.

— Каква е тази постройка?

— Таверна, затворена от години. Имотът бил продаден, сградата — съборена, после купувачът фалирал. Парцелът стои така от шест години.

— Чия собственост е?

— За името ли питаш?

— Да, за името — изръмжах аз.

Той провери в бележника си.

— Някой си Бейли.

Видях зад гърба на Райън как двама души вдигат трупа на Габи върху носилка на колела и я откарват към микробуса на коронера.

О, Габи! Толкова съжалявам!

— Да ти донеса ли нещо? — Сините очи изучаваха лицето ми.

— Какво?

— Да ти донеса ли нещо за пиене? Или за ядене? Искаш ли да си отидеш вкъщи?

Да. И никога да не се върна.

— Не. Добре съм.

Чак сега забелязах, че е поставил ръката си върху моята. Пръстите му бяха тънки, но самата длан бе широка и ъгловата. Около кокалчето на палеца му се извиваше полукръг.

— Не е била осакатена.

— Не.

— Защо е сложил тухлите?

— Никога няма да разбера как мислят тези изроди.

— Този тип ни дразни, нали? Искал е да я намерим и да ни изтъкне нещо. В ръкавицата няма да има отпечатъци.

Той премълча.

— Този път е различно, нали, Райън?

— Да.

Горещината в колата залепваше като меласа по кожата ми. Слязох и вдигнах косата си, за да усетя лекия бриз по врата си. Въздухът не помръдваше. Видях как завързват тялото към носилката с черни каишки, преди да го пъхнат в микробуса. Усетих, че в гърдите ми се надига ридание, и се опитах да го сподавя.

— Възможно ли е било да я спася, Райън?

— Дали някой от нас е можел да я спаси? Не знам. — Той въздъхна дълбоко и присви очи срещу слънцето. — Преди седмици може би. Но вчера или онзи ден — едва ли. — Обърна се и пак закова поглед върху мен. — Само знам, че ще пипнем този кучи син. С него е свършено.

Забелязах Клодел да върви към нас, носеше найлонова торба за веществени доказателства. „Само да ми каже и дума — и ще му откъсна проклетите устни“, обещах си. Бях готова да го направя.

— Много съжалявам — измърмори той, като избягваше погледа ми. После каза на Райън: — Почти свършихме тук.

Андрю повдигна вежди. Клодел му направи с глава знак „ела настрана“.

Пулсът ми се ускори.

— Какво? Какво намерихте? — Райън постави ръце върху раменете ми.

Погледнах към плика, който Клодел държеше. Видях бледожълта хирургическа ръкавица с тъмнокафяви петна по повърхността. От ръкавицата се подаваше плосък предмет. Правоъгълник. Бял по края. Тъмен навътре. Снимка. Ръцете на Райън стиснаха раменете ми. Погледнах го въпросително, ала вече се боях от отговора.

— После.

— Дайте да видя! — Протегнах трепереща ръка.

Клодел се поколеба, но протегна торбичката. Взех я, стиснах единия пръст на ръкавицата през найлона и я изтупах леко, докато снимката се показа. Обърнах я и погледнах.

Две фигури, прегърнати, с развени коси, зад тях се разбиват вълните на океана. Скова ме страх: Дишането ми се учести. Спокойно. Запази спокойствие!

„Мъртъл Бийч — 1992 г.“ Аз. Кейти. Негодникът бе заровил снимката на дъщеря ми заедно с убитата ми приятелка.

Никой не проговори. Видях, че Шарбоно се приближава откъм гроба. Дойде при нас и погледна Райън, който му кимна. Тримата мъже стояха мълчаливо. Никой не знаеше какво да направи, какво да каже. Не можех да им помогна. Мишел наруши мълчанието:

— Да пипнем този кучи син!

— Имаш ли заповед за арест? — Райън.

— Бертран ще ни чака. Издали са я веднага щом намерихме… тялото. — Погледна ме за миг, после извърна глава.

— Нашият човек там ли е сега?

— Никой не е влизал или излизал, откакто наблюдаваме мястото. Не мисля, че трябва да чакаме.

— Да.

Андрю се обърна към мен:

— Съдия Тесие прие, че има доказателства за евентуален извършител и подписа заповедта тази сутрин, така че ще арестуваме мъжа, когото си проследила в четвъртък вечер. Ще те закарам…

— В никакъв случай, Райън. Идвам с вас.

— Бре…

— В случай че си забравил, току-що идентифицирах най-добрата си приятелка. Тя е държала снимка, на която сме двете с дъщеря ми. Може да е бил този негодник или някой друг психопат, който я е убил, но аз ще го намеря и ще направя всичко, за да му почерня живота. Ще го открия и ще го арестувам с вас или без вас, момчета. — Размахвах пръст във въздуха като хидравличен пистолет. — Ще дойда, така че да вървим!

Очите ми горяха и дишах тежко. Не плачи! Да не си посмяла да плачеш. Насилих се да потисна истерията си и да остана спокойна.

— Да вървим — каза Клодел.