Кати Райкс
Отдавна мъртви (28)

28.

Апартаментът на Робер Тротие се продаваше от година и половина.

— Сигурно продажбите на имоти в този ценови пояс се извършват доста бавно.

— Не знам, Райън. Никога не съм ходила там.

— Аз съм ги виждал по телевизията.

— „Ри Макс“?

— „Роял Льопаж“.

— Обяви?

— Тротие мисли, че да. В момента проверяваме.

— Табела отвън?

— Да.

— Дамас?

Тя, съпругът й и трите им деца живеели при неговите родители. Старите Дамас притежавали къщата си открай време. Щели да умрат в нея.

Замислих се.

— Какво е работела Грейс Дамас?

— Гледала децата. Шиела покривчици за църквата. Хващала се почасово на разни места. Готова ли си да чуеш това? Веднъж работила в месарница.

— Чудесно. — Кой е нарязал касапина? — Съпругът?

— Чист е. Кара камион. — Пауза. — Също като баща си.

Мълчание.

— Мислиш ли, че това означава нещо?

— Метрото или обявите?

— И двете.

— По дяволите, Бренън! Не знам. — Пак мълчание. — Дай ми сценарий.

През цялото време се опитвах да го измисля.

— Добре. Сен Жак чете обявите за имоти, взема адреса. После го наблюдава, докато не си набележи жертва. Проследява я, изчаква подходящия момент. След това я напада.

— Как се вписва метрото във всичко това?

Мисли!

— За него това е спорт. Той е ловецът, а тя — плячката. Дупката на „Берже“ е скривалището му. Открива жертвата по обявите, проследява я, после я убива. Ловува само в определени райони.

— Шестата спирка на метрото.

— Имаш ли по-добра идея?

— А за какво му служат обявите?

— Използва ги, защото става дума за уязвима мишена — жена, която си е сама вкъщи. Връзва се, тъй като, ако тя продава имота, ще бъде там, за да го покаже. Може би първо се обажда по телефона, а обявата му дава основание да влезе.

— Защо шест?

— Не знам. Той е луд.

Гениално, Бренън.

— Явно познава града много добре.

Това вече го бяхме обсъждали.

— Може би работи в метрото?

— Или кара такси?

— Или работи в комуналните услуги?

— Или е полицай?

Последва интервал от напрегнато мълчание.

— Бренън, не бих…

— Добре.

— Ами Тротие и Дамас? Те не пасват.

— Не.

Мълчание.

— Ганьон е била намерена в Сентървил, Дамас — в Сен Ламбер, Тротие — в Сен Жером. Ако нашият човек пътува с метрото за работа, как се справя с това?

— Не знам, Райън. Но при четири от петте случая е имало обяви за продажба на имот и станция на метрото наблизо. Виж Сен Жак или който там е този изрод. Неговата дупка е точно до Бери-КУМ и освен това събира обяви. Струва си да се порови в тази посока.

— Аха.

— Може да започнеш с колекцията на Сен Жак и да видиш какво е събрал.

— Да.

Хрумна ми още нещо.

— Какво ще кажеш да опитаме с психологически профил? Вече разполагаме с достатъчно, за да пробваме.

— Много модерно.

— Може да ни помогне.

Разбирах защо се притеснява.

— Не е нужно Клодел да научава. Ще проуча въпроса неофициално, за да видя дали има смисъл да действаме. Имаме снимки от местопрестъплението на Моризет Шанпу и Адкинс, за другите ни е известна причината за смъртта и методът на укриване на трупа. Мисля, че това ще свърши работа.

— Куонтико^[1]?

— Да.

Той изсумтя:

— Аха. Те са толкова претрупани с работа, че ще отговорят на обаждането ни някъде към края на века.

— Имам познат там.

— Не се и съмнявам. — Въздишка. — Защо не? Но нека бъде съвсем неофициално на този етап. Не ни обвързвай по никакъв начин. Официалното запитване трябва да дойде от Клодел и от мен.

Минута по-късно вече набирах кода на Вирджиния. Потърсих Джон Самюъл Добжански и изчаках. Господин Добжански бил излязъл. Оставих му съобщение.

Потърсих Паркър Бейли. Пак секретарка, отново оставих съобщение.

Обадих се на Габи, за да разбера плановете й за вечеря. Собственият ми телефонен секретар ми предложи да оставя съобщение.

Обадих се на Кейти. Пак съобщение.

Вече никой ли не си стои на мястото?

Посветих остатъка от следобеда на кореспонденция и писане на студентски препоръки. Постоянно се ослушвах за телефона. Исках да говоря с Добжански. Исках да говоря с Бейли. В главата ми тиктакаше часовник и ми пречеше да се съсредоточа. Обратно броене. Колко време оставаше до следващото убийство? В пет се предадох и си тръгнах.

Апартаментът бе тих. Нито Бърди. Нито Габи.

— Габи? — Може би спеше.

Вратата на спалнята й още бе затворена. Бърди спеше на моето легло.

— Вие двамата май не се претоварвате. — Погалих го по главата. — Ууу! Време е да почистя сандъчето ти. — Мирисът бе станал осезаем. — Много неща са ми на главата, Бърд. Извинявай.

Никаква реакция.

— Къде е Габи?

Празен поглед. Протягане.

Смених пясъка в сандъчето. Бърди веднага го използва и разпиля малко на пода.

— Хайде, Бърд. Старай се да не цапаш. Габи не е най-голямата чистница в банята, но ти поне не се излагай. — Погледнах бъркотията от тоалетни млека, кремове и козметика, която бе струпала. — Май малко е подредила.

Взех си диетична кола и се преоблякох в отрязани дънки и тениска. Какво да измисля за вечеря? Глупости. Щяхме да излезем.

Лампичката на телефонния секретар мигаше. Едно съобщение. От мен. Бях се обадила към един часа. Габи не го ли бе чула? Или не беше обърнала внимание на секретаря? Може би не се чувстваше добре? Може бия нямаше? Отидох до вратата.

— Габ?

Почуках леко.

— Габи?

По-силно.

Отворих вратата и надникнах. Типичната за Габи бъркотия. Бижута. Книги. Пръснати навсякъде дрехи. Сутиен, увесен на един стол. Проверих гардероба. Обувки и сандали на купчина. Поне си бе оправила леглото. Тази непоследователност ми се стори странна.

— По дяволите!

Бърди се отърка в краката ми.

— Габи беше ли си вкъщи снощи?

Той ме погледна, скочи на леглото, обиколи го два пъти и седна. Отпуснах се до него, а познатият възел се стегна в корема ми.

— Отново прави същия номер, Бърд.

Котаракът разпери лапичка и започна да се ближе.

— Не ми се мисли за това. — Отидох да изпразня съдомиялната.

След десет минути се бях успокоила достатъчно и набрах номера й. Никой не вдигна. Разбира се. Опитах в университета. Никой.

Отидох в кухнята. Отворих хладилника. Затворих го. Вечеря? Отворих го отново. Диетична кола. Пренесох се в дневната, поставих новата кола до предишната кутийка, включих телевизора, защраках от канал на канал и си избрах някакъв комедиен сериал, който нямаше да гледам. Мислите ми препускаха от убийствата към Габи, към черепа в градината ми и обратно, без да могат да се спрат на нищо.

Бях ядосана на Габи. Изпитвах огорчение, че бях позволила да ме използва. Обида, че тя го бе направила. Тревога дали е в безопасност. Страх, че ще има нова жертва. Отчаяние заради безпомощността ми.

Не съм сигурна колко време съм седяла така, когато телефонът иззвъня. Звукът моментално вдигна адреналина ми.

Габи!

— Ало.

— Темп Бренън, моля. — Мъжки глас. Познат от детството ми в Средния запад.

— Джей Ес! Божичко, толкова се радвам да те чуя!

Джон Самюъл Добжански. Първата ми любов. Летният лагер „Дортуудс“. Влюбването трая цялото лято и следващото, чак до първата ми година в колежа. Аз отидох на юг, Джей Ес — на север. После избрах антропологията, срещнах Пийт. Той завърши психология, ожени се, разведе се. Два пъти. Години по-късно се срещнахме отново в Академията. Джей Ес специализираше сексуални убийства.

— Чувствата от лагера „Нортуудс“ още ли са живи у теб? — попита той.

— Никога не са угасвали. — И двамата се засмяхме.

— Не бях сигурен дали искаш да ти звъня вкъщи, но бе оставила номера, така че реших да опитам.

— Радвам се. Благодаря ти. — Благодаря. Благодаря! — Искам да се посъветвам с теб относно една ситуация тук. Може ли?

— Темп, кога ще престанеш да ме разочароваш? — Престорена обида.

Когато се срещнахме за пръв път след толкова години, отидохме заедно на вечеря. Отначало възможността за флирт бе сериозно надвиснала над нас. Редно ли е да си играем с тийнейджърските спомени? Имаше ли още страст помежду ни? Без да кажем и дума, и двамата отхвърлихме тази идея. По-добре да оставим миналото на мира.

— Какво става с новата любов, за която ми разказваше миналата година?

— Изчезна.

— Съжалявам, Джей Ес, тук станаха някои убийства. Мисля, че са свързани помежду си. Ако ти предам накратко информацията за тях, ще можеш ли да изкажеш мнение дали са серийни?

— Мога да дам мнение за всичко. — Една от любимите ни стари фрази.

Описах сцените на местопрестъпленията при Адкинс и Моризет Шанпу и изброих какво бе направено с всички жертви. Разказах как и къде бяха открити телата и как бяха осакатени. После добавих моята теория за метрото и обявите.

— Трудно ми е да убедя полицаите, че тези случаи са свързани. Те само повтарят, че няма модел. Прави са до известна степен. Жертвите са много различни, едната е застреляна, другите — не. Живели са в различни части на града. Нищо не ги свързва.

— Леле, леле! Чакай малко. Подходила си съвсем погрешно. Първо, повечето от нещата, които ми описа, са свързани с начина на действие.

— Да.

— Приликите в начина на действие може да са от полза, не ме разбирай погрешно, но несъответствията са изключително често срещани. На едното местопрестъпление убиецът може да завърже жертвата си с телефонен кабел, а на следващото да си донесе въже. Може да наръга или разпори някоя жертва, да застреля или удуши следващата, да открадне нещо от първата и нищо от втората. Веднъж правих профил на един убиец, който всеки път използваше различно оръжие. Там ли си?

— Да.

— Начинът на действие на престъпника никога не е статичен. Той е като всички други, има крива на научаването. Тези хора стават по-добри с практиката. Научават се кое върши работа и кое не. Постоянно подобряват техниката си. Някой повече от останалите, разбира се.

— Много успокоително.

— Също така има най-различни произволни събития, които влияят на това, което прави престъпникът, независимо колко добре е обмислил плана си. Звънва телефонът. Появява се някой съсед. Въжето се къса, така че трябва да импровизира.

— Ясно.

— Не ме разбирай погрешно. Моделите в начина на действие са полезни и ние ги използваме. Но вариациите не са особено важни.

— Тогава какво използвате най-много?

— Ритуала.

— Ритуала?

— Някой мои колеги го наричат почерк или личен подпис, който се забелязва само на някой сцени на престъпления. Повечето криминално проявени си развиват определен начин на действие, защото, след като даден план не се провали няколко пъти, те придобиват увереност и смятат, че той намалява риска да бъдат заловени. Но при жестоките повтарящи се престъпления има нещо повече от начин на действие. Такъв тип хора са водени от гнева си, който ги кара да си фантазират за насилие и впоследствие да осъществят на практика тези фантазии. Но насилието не е достатъчно. Те си изработват ритуали за изразяване на гнева. Точно тези ритуали ги издават.

— Що за ритуали?

— Обикновено са свързани с контролиране, може би унижаване на жертвата. Разбираш ли, всъщност за тях не жертвата е важна. Възможно е възрастта или външността да нямат никакво значение за убиеца. Важна е нуждата му да даде израз на гнева си. Занимавах се с един тип, чиито жертви варираха от седем — до осемдесет и една годишни.

— Значи какво трябва да се търси?

— Как подхожда към жертвата си? Нахвърля ли се върху нея? Словесен подход ли прилага? Как я контролира, след като установи контакт? Насилва ли я сексуално? Кога го прави — преди или след като я убие? Измъчвали жертвата? Осакатява ли тялото? Оставяли нещо на местопрестъплението? Взема ли нещо?

— Но не могат ли и тези неща да се влияят от неочаквано стечение на обстоятелствата?

— Разбира се. Същественото е, че той ги извършва като част от осъществяването на фантазията си, от ритуала за отприщване на гнева, а не просто за да се прикрие.

— Е, как мислиш? Това, което ти разказах, има ли почерк?

— Неофициално?

— Разбира се.

— Несъмнено.

— Наистина ли? — Започнах да си водя записки.

— Залагам главата си.

— Главата ти е в безопасност, Джей Ес. Мислиш ли, че е сексуален садист?

Чух някакво тракане, докато отиваше до друг телефон.

— Сексуалните садисти се възбуждат от болката на жертвите си. Обикновено искат не просто да убиват, а жертвите им да страдат. И — което е особено важно — възбуждат се сексуално от това.

— Е?

— Част от твоя модел казва „да“. Вкарването на предмети във вагината или ректума е много типично за сексуалните садисти. Живи ли са били жертвите, когато го е правел?

— Поне едната. Трудно е да се определи за другите, тъй като телата бяха силно разложени.

— Струва ми се, че наистина е възможно да става дума за сексуален садизъм. Но остава истинският въпрос: възбуждал ли се е убиецът от действията си?

Не можех да му отговоря. В никой от случаите не бе открита семенна течност. Казах му го.

— Това е полезна информация, но не изключва сексуалния садизъм. Имахме един убиец, който мастурбираше в ръката на жертвата си, после я отрязваше и я смилаше в месомелачка. На местопрестъпленията никога не се откриваше семенна течност.

— Как го пипнахте?

— Веднъж мерникът му не бил много точен.

— Три от тези жени бяха разчленени. Знаем го със сигурност.

— Това може да сочи модел, но не е доказателство за сексуален садизъм. Освен ако не е направено преди смъртта на жертвата. Серийните убийци — и сексуалните садисти, и другите — са много хитри. Те планират изключително внимателно престъпленията си. Разчленяването постмортем не значи задължително, че има сексуален или садистичен компонент. Някои нарязват телата, защото така е по-лесно да ги скрият.

— Ами отрязаните ръце?

— Същият отговор. Това е модел, излишно действие, но не е сигурно дали е сексуално или не. Понякога е просто начин жертвата да стане безпомощна. Виждам някои индикатори обаче. Казваш, че жертвите не са познавали убиеца. Че са били жестоко пребити. В телата на три от тях е имало насилствено вкаран предмет, вероятно преди смъртта. Тази комбинация е характерна.

Пишех с бясна скорост.

— Провери дали предметите са били донесени от престъпника, или вече са били там. Това може да е част от почерка на убиеца, планирано действие, за разлика от хаотичната жестокост.

Отбелязах си със звездичка да го проверя.

— Какви са другите характеристики на сексуалния садизъм?

— Повтарящ се модел в начина на действие. Използване на претекст за установяване на контакт. Нужда да се контролира и унижи жертвата. Изключителна жестокост. Сексуално възбуждане от страха и болката на жертвата. Събиране на спомени от всяка жертва. И…

— Какво беше последното? — Пишех толкова бързо, че ръката ми изтръпваше.

— Спомени. Сувенири.

— Какви сувенири?

— Предмети от местопрестъплението, части от дрехите на жертвата, бижута — такива неща.

— Ами изрезки от вестници?

— Сексуалните садисти обожават репортажите за престъпленията им в пресата.

— Имат ли нещо като архив?

— Карти, дневници, календари, рисунки, каквото се сетиш. Някои правят записи на лента. Удоволствие им доставя не само убийството. Следенето преди това, мисленото повторение след извършването представляват съществена част от възбудата.

— Ако така добре успяват да се прикриват, защо ще пазят подобни неща? Не е ли рисковано?

— Повечето се мислят за по-умни от ченгетата.

— Ами части от тела?

— Какво за тях?

— Пазят ли си?

Пауза.

— Не е типично, но понякога — да.

— Е, какво мислиш за идеята за метрото и обявите за имоти?

— Фантазиите, които тези хора пресъздават, може да бъдат изключително сложни и много специфични. Някои се нуждаят от специално място, точна последователност от събития. Понякога сексуалните садисти изпитват необходимост от специфична реакция на жертвата, така че правят цялостен сценарий, принуждават жертвата да изрича различни реплики, да извършва определени действия, да облече определени дрехи. Но, Темп, този тип поведение не е типичен за сексуалните садисти. Той се среща при множество поведенчески разстройства. Не се вкопчвай в идеята за сексуалния садизъм. Всъщност трябва да търсиш почерка, който оставя само вашият убиец. Така ще го заловите, независимо как ще го класифицират психиатрите. Като използваш идеята за метрото и обявите, може да разгадаеш каква е неговата фантазия.

— Джей Ес, ако съдиш по това, което ти казах, какво мислиш?

Дълга пауза и бавно издишване.

— Мисля, че си имате наистина отвратителен убиец, Темп. Огромен гняв. Крайно насилие. Ако е този Сен Жак, ме смущава фактът, че е използвал кредитната карта на жертвата. Или е невероятно глупав, а не изглежда да е така, или поради някаква причина е действал немарливо. Може би е имал внезапни финансови затруднения. Или става по-дързък. Черепът в градината ти е знак. Той изпраща съобщение. Може би иска да ви подразни. Или е възможно на някакво подсъзнателно ниво да желае да бъде заловен. Не ми харесва твоята роля в цялата работа. Изглежда, че наистина си замесена. Снимката ти. Черепът. Съдейки по информацията, мисля, че иска да те подразни.

Разказах му за нощта в манастира и за колата, която ме преследваше.

— За бога, Темп, ако този човек се е съсредоточил върху теб, не си играй въобще! Явно е опасен.

— Джей Ес, ако в манастира е бил той, защо просто не ме уби тогава?

— Това ни връща към нещата, които ти обясних по-рано. Вероятно си го изненадала, така че не е бил готов да убие по начина, който му харесва. Не е държал ситуацията под контрол. Може би не е носел инструментите си. Или фактът, че си загубила съзнание, го е лишил от възбудата, която изпитва, като вижда страха на жертвите си.

— Не е бил неговият ритуал.

— Точно така.

Поговорихме още малко задруги неща, за стари приятели, за времето преди убийствата да станат част от живота и на двама ни. Кога — то затворихме, вече минаваше осем.

Облегнах се назад, протегнах ръце и крака и се отпуснах. Лежах — така известно време, полузадрямала. Накрая гладът ме събуди и отидох в кухнята, стоплих си кутия замразена лазаня и се насилих да я изям. После един час възстановявах от записките си казаното от Джей Ес. Думите му на раздяла постоянно изплуваха в съзнанието ми:

— Интервалите стават все по-кратки.

И сама го знаех.

— Той увеличава залога.

И това го знаех.

— Може сега да е насочил погледа си към теб.

В десет си легнах. Лежах в тъмнината, взирах се в тавана, чувствах се самотна и се самосъжалявах. Защо носех товара на смъртта на тези жени? Убиецът беше ли ме поставил в центъра на психопатията си фантазия? Защо никой не ме възприемаше на сериозно? Защо остарявах, поглъщайки замразени храни пред телевизора, който не гледах? Когато Бърди се сгуши до коляното ми, този мъничък контакт отприщи сълзите, които сдържах още от разговора си с Джей Ес. Заплаках, заровила лице във възглавницата, която двамата с Пийт бяхме купили от Шарлът. Или по-скоро аз я купих, а той стоеше до мен и гледаше изнервено.

Защо се бе провалил бракът ми? Защо спях сама? Защо Кейти бе толкова недоволна? Защо най-добрата ми приятелка пак ме бе пренебрегнала? Къде беше тя?