Кати Райкс
Отдавна мъртви (6)

6.

Двайсет и четири годишната Маргарет Адкинс бе живяла със законния си съпруг и шестгодишния си син в квартал, сгушен в сянката на Олимпийския стадион. Трябвало да се срещне със сестра си в десет и половина, за да пообиколят магазините и да обядват заедно. Не се появила. Нито приела някакви телефонни обаждания, след като говорила със съпруга си в десет часа. Не е могла. Била е убита някъде между неговото обаждане и обяд, когато сестра й открила тялото, т.е. преди четири часа. Не знаехме нищо повече.

Клодел все още бе на местопрестъплението. Партньорът му — Мишел Шарбоно, седеше на един от пластмасовите столове, опасващи далечната стена на голямата зала за аутопсии. Ламанш се беше върнал от мястото на убийството преди по-малко отчае, само няколко минути след като докараха трупа. Когато се появих, аутопсията вече течеше. Веднага разбрах, че ще се наложи да работим извънредно тази нощ.

Тя лежеше по очи, с ръце, опънати край тялото, с обърнати нагоре длани и присвити пръсти. Хартиените торбички, поставени върху тях преди вдигането на трупа от местопрестъплението, вече бяха махнати. Ноктите бяха огледани много внимателно и всичко под тях бе изстъргано. Жертвата беше гола и кожата й изглеждаше като восъчна на фона на полираната неръждаема стомана. По целия й гръб имаше малки кръгчета — следи от отворите за отцеждане по масата. Тук — там някой отделен косъм се бе залепил за врата й, завинаги отделен от заплетените къдрици на главата й.

Тилът й бе деформиран, формата му бе леко променена — като кипната фигура в детска рисунка. От косата й капеше кръв и се смесваше с водата, с която бяха почистили трупа, после се събираше под тялото в яркочервена локва. Анцугът, сутиенът, бикините, обувките и чорапите бяха разстлани и подредени на съседната маса за аутопсии. Бяха пропити с кръв и лепкавият сладникав мирис се носеше задушливо във въздуха. В найлонова торбичка до дрехите имаше ластичен колан и дамска превръзка.

Даниел правеше моментални снимки с „Полароид“. Готовите лежаха на бюрото до Шарбоно, а образите върху тях бяха с различна степен на яснота. Шарбоно ги оглеждаше една по една, после внимателно ги оставяше по местата им. Докато правеше това, замислено дъвчеше долната си устна.

Униформен полицай от отдела за идентифициране снимаше с „Никон“ и светкавица. Докато обикаляше масата, Лиза — най-новата от служителите в моргата — постави старомоден параван зад тялото. Боядисаната метална рамка с бял плат принадлежеше на епоха, когато подобни вещи са се използвали в болниците, за да се прикриват пациентите по време на по-деликатни процедури. Иронията бе доста смразяваща. Запитах се чие право на уединение се опитваха да защитят тук. На Маргарет Адкинс вече не й пукаше.

След няколко кадъра фотографът слезе от столчето, на което бе стъпил, и погледна въпросително Ламанш. Патологът пристъпи към тялото и посочи драскотина отзад на лявото рамо.

— Засне ли това?

Лиза постави правоъгълна карта вляво от ожуленото място. На нея бяха изписани номерата от Лабораторията по съдебна медицина и от моргата заедно с датата: 23 юни 1994 г. И Даниел, и фотографът направиха снимки в едър план.

Следвайки указанията на Ламанш, Лиза обръсна косата около раните на главата, като на няколко пъти навлажни скалпа. Имаше пет рани. Всяка притежаваше назъбените краища, типични за травми, причинени от тъп инструмент. Пиер ги измери и ги отрази в диаграми. Фотоапаратите ги запечатаха в едър план.

Най-после Ламанш каза:

— Това е достатъчно от този ъгъл. Моля, завъртете я отново по гръб.

Лиза пристъпи напред и за момент ми препречи гледката. Плъзна тялото към лявата страна на масата, леко го превъртя назад и пъхна лявата ръка под корема. После двамата с Даниел обърнаха трупа по гръб. Чух леко тупване, когато главата се отпусна върху стоманената маса. Лиза я повдигна, постави гумена подложка под врата и се отдръпна назад.

Това, което видях, накара сърцето ми да затупти още по-бързо, а кръвта ми закипя като гейзер, заплашващ да изригне.

Маргарет Адкинс бе разпорена от гръдната до лонната кост. Назъбената пролука разкриваше цветовете и тъканите на обезобразените вътрешности. В най-дълбоките точки, където органите бяха извадени, се виждаше лъскавата обвивка около гръбначния стълб.

Вдигнах очи нагоре, за да отместя погледа си от ужасната гледка, но и там не намерих облекчение. Главата бе леко завъртяна и разкриваше дребно лице с чип нос и деликатно вирната брадичка, високи скули и осеяни с лунички страни. В смъртта миниатюрните кафяви петънца се открояваха в рязък контраст със заобикалящата белота, сред която бяха разпръснати. Приличаше на Пили Дългото чорапче с къса кестенява коса. Но малката уста не се усмихваше. Устните бяха широко разтеглени и от тях се подаваше отрязаната й лява гърда, а зърното лежеше точно върху деликатната долна устна.

Вдигнах глава и срещнах погледа на Ламанш. Бръчките около очите му изглеждаха по-дълбоки от обикновено. Долните клепачи бяха някак напрегнати и отпуснатата кожа под тях леко потрепваше. Видях тъга, а може би и още нещо.

Пиер не каза нищо и продължи аутопсията, местейки поглед от тялото към папката си и обратно. Записваше всеки чудовищен детайл, отбелязваше положението и резултатите от измерванията. Описваше всеки белег и нараняване. Докато работеше, тялото бе фотографирано и отпред. Ние чакахме. Шарбоно пушеше.

Стори ми се, че минаха часове, докато Ламанш завърши външния оглед.

— Добре. Закарайте я на рентгена.

Лиза и Даниел избутаха стоманената носилка до масата за аутопсии. С професионална ловкост и невъзмутимост преместиха тялото и го подкараха към рентгена.

Мълчаливо отидох и седнах на стола до Шарбоно. Той леко се надигна, кимна ми и се усмихна, дръпна продължително от цигарата си и я изгаси.

— Доктор Бренън, как сте?

Шарбоно винаги говореше с мен на английски, горд от това колко добре владее езика. Речта му бе странна смесица от квебекски и южняшки жаргон, резултат от детство, прекарано в Чикутими, доразвита от две години в нефтените полета на Източен Тексас.

— Добре. А вие?

— Не се оплаквам. — Той сви рамене по начин, типичен за френскоговорящите — с повдигнати рамене и обърнати нагоре длани.

Шарбоно имаше широко дружелюбно лице и прошарена коса, която винаги ми напомняше за анемона. Беше едър мъж с непропорционално широк врат, заради който яките на ризите му винаги изглеждаха тесни. Сякаш за да компенсират това, вратовръзките му обикновено бяха усукани и изкривени на една страна или увиснали доста под нивото на първото копче на ризата му. Той често разхлабваше връзката си още от сутринта, като вероятно се надяваше да представи небрежния си вид като преднамерен. Или просто искаше да се чувства удобно. За разлика от повечето детективи от полицията, Шарбоно не държеше да изглежда като манекен.

— Видяхте ли снимките от местопрестъплението? — попита той и вдигна един кафяв плик от бюрото.

— Още не.

Извади купчина моментални снимки и ми ги подаде.

— Това са работните фотоси, които дойдоха с тялото.

Кимнах и започнах да ги разглеждам. Детективът ме наблюдаваше внимателно. Може би очакваше да се смутя от кръвта, за да каже на Клодел, че съм примигала. Или искрено се интересуваше от реакцията ми.

Снимките бяха в хронологичен ред и пресъздаваха сцената на местопрестъплението с тази последователност, в която е била открита. На първата снимка се виждаше тясна улица със стари, но добре поддържани триетажни сгради от двете страни. По тротоарите имаше дървета, чиито дънери се губеха сред малките квадрати пръст, оградени от циментовата настилка. Пред сградите имаше миниатюрни дворчета, всяко с тясна алея, водеща към стръмна метална стълба. Тук-там край пътеките се виждаше по някое детско колело.

Следващите няколко снимки се фокусираха върху фасадата на една от тухлените сгради. Разни детайли привлякоха вниманието ми. На табелките на две врати на втория етаж бяха изписани номерата 1407 и 1409. Някой бе засадил цветя под един прозорец на първия етаж. Различих три повехнали невена, сгушени един до друг. На ръждясалата желязна ограда, която опасваше миниатюрния двор, бе подпряно колело. Ръждясала табела бе забита доста ниско в тревата, сякаш се опитваше да прикрие надписа си: „ПРОДАВА СЕ“.

Въпреки опитите да й се придаде индивидуален дух, сградата изглеждаше като всички други по улицата! Запитах се: Защо точно тази къща? Защо трагедията е споходила точно това място? Защо не 1405? Или някоя къща от другата страна на улицата? Или някоя сграда по-надолу?

Една по една снимките ме доближаваха, все едно гледах през микроскоп, който все повече увеличава образа. Следващата серия снимки показваше вътрешността на апартамента. Отново се почувствах погълната от подробностите. Малки стаи. Евтини мебели. Неизбежният телевизор. Дневна. Трапезария. Момчешка стая, облепена с плакати на хокеисти. Книга, оставена върху единично легло: Какво движи света. Болката отново ме прониза. Усъмних се, че книгата отговаря на този въпрос.

Маргарет Адкинс бе харесвала синьото. Тялото лежеше в миниатюрна стая вляво от входа. От нея две врати водеха към втора спалня и към кухнята. През вратата на кухнята се виждаше ламинирана маса, на която бяха поставени индивидуални пластмасови подложки. В тясната стая, където бе умряла Адкинс, имаше само телевизор, канапе и бюфет. Тялото бе проснато в средата.

Тя лежеше по гръб с широко разтворени крака. Беше напълно облечена, но горнището на анцуга й бе вдигнато нагоре и прикриваше лицето. Китките й бяха вързани над главата и ръцете висяха безжизнено. Трета позиция — като неопитна балерина на първото си представление.

Разрезът на гърдите бе зловещ и кървав, прикрит само отчасти от потъмняващия слой кръв, който обграждаше тялото и сякаш покриваше всичко. Ален квадрат маркираше мястото, където се бе намирала лявата гърда. Краищата му образуваха застъпващи се срезове, дълги перпендикулярни разрези, пресичащи се под ъгъл от деветдесет градуса. Раната ми напомни за трепанациите, които бях виждала по черепите на древните маи. Но това осакатяване не бе направено, за да се облекчи болката на жертвата или за да се освободят въображаемите демони от тялото й. Тук не бе освободен някакъв пленен дух. Маргарет Адкинс бе използвана като врата, през която бе преминала нечия измъчена и деформирана душа, търсеща облекчение.

Долнището на анцуга бе смъкнато, а коланът бе опънат между разтворените крака. Оттам изтичаше кръв и се събираше в локва под тялото. Беше умряла, обута с чорапи и маратонки.

Мълчаливо върнах снимките в плика и го подадох на Шарбоно.

— Отвратителна история, а? — Той махна някаква трохичка от долната си устна, огледа я и я изхвърли.

— Да.

— Копелето се мисли за шибан хирург. Каубоят с червеното острие. — Поклати глава.

Даниел се върна с рентгеновите снимки и започна да ги подрежда върху осветения екран на стената.

Огледахме ги последователно, погледите ни едновременно се местеха отляво надясно, от главата към краката. Фронталните и латералните снимки на черепа показваха множество фрактури. Раменете, ръцете и гръдният кош изглеждаха нормални. Не видяхме нищо необичайно, докато не стигнахме до снимката на коремната и тазовата област. Всички веднага го забелязаха.

— Боже господи! — възкликна Шарбоно.

— Исусе!

В корема на Маргарет Адкинс се очертаваше малък предмет. Всички се взряхме в него мълчаливо. Имаше само едно обяснение. Предметът бе напъхан през вагината високо навътре в матката с достатъчна сила, за да се скрие напълно от външен поглед. Когато го видях, се почувствах, сякаш горещ ръжен прониза утробата ми. Неволно, притиснах ръка към корема си, а сърцето ми заби лудешки. Вгледах се в снимката и видях статуя.

Ограден от широките тазови кости, силуетът се открояваше в рязък контраст с органите, сред които се намираше. Заобиколена от сивеещите на снимката вътрешности, яркобялата фигура стоеше с повдигнат напред крак и протегнати ръце. Приличаше на религиозна статуя. Главата й бе сведена като на праисторическа Венера.

В стаята цареше пълна тишина.

— Виждал съм такава — каза накрая Даниел. С рязко движение избута очилата си нагоре. Тикът деформира чертите на лицето му, сякаш бе гумена играчка. — Това е Дева Мария.

— Този кучи син е истински изрод — заяви Шарбоно, за момент забравил прагматичната невъзмутимост на детектив, разследващ всекидневно убийства.

Емоционалният му изблик ме изненада. Не бях сигурна дали чудовищната гледка бе събудила някакви чувства у него, или реакцията му се дължеше на религиозния характер на предмета, с който бе извършена гаврата. Както при повечето жители на Квебек, детството на Шарбоно несъмнено бе пропито от традиционния католицизъм и ритъмът на ежедневието му бе неоспоримо ръководен от църковната догма. Въпреки че мнозина от нас отхвърлят външната показност, почитта към символите често остава непокътната. Човек може да откаже да носи расо, но не би го изгорил.

Отново последва продължително мълчание. Накрая Ламанш проговори, внимателно подбирайки думите си. Не можех да определя дали осъзнава пълния смисъл на това, което виждахме. Не бях сигурна, че и аз го осъзнавам. Въпреки че говореше с по-мек тон, отколкото бих избрала аз, той съвършено точно изказа на глас собствените ми мисли:

— Господин Шарбоно, мисля, че вие и вашият партньор трябвала се срещнете с доктор Бренън и мен. Както несъмнено знаете, има някои смущаващи аспекти в този случай и в няколко други.

Той замълча, докато Шарбоно осмисли казаното, и в същото време явно пресметна нещо наум.

— Ще имам резултатите от аутопсията по-късно тази вечер. Утре е почивен ден. Удобно ли е да се срещнем в понеделник сутринта?

Детективът го погледна, после насочи очи и към мен. Лицето му бе невъзмутимо. Не можех да отгатна дали е разбрал намека на Пиер, или наистина не подозираше за другите случаи. Нямаше да се изненадам, ако Клодел бе подминал моите коментари, без да ги сподели с партньора си. Ако бе така, Шарбоно не можеше да признае неинформираността си.

— Да. Добре. Ще видя какво мога да направя.

Ламанш задържа тъжния си поглед върху Шарбоно в очакване.

— Добре, добре. Ще дойдем. А сега трябвала се връщам на улицата и да се залавям да търся това копеле. Ако Клодел се появи тук, кажете му, че ще го чакам в управлението към осем.

Беше потресен. Бе пропуснал да превключи на френски, когато се обърна към Пиер. Съзнаваше, че му предстои дълъг разговор с партньора му.

Ламанш поднови аутопсията още преди Шарбоно да затвори вратата след себе си. Останалата част от нея бе съвсем рутинна. Гръдният кош бе отворен с Y-образен разрез. Органите бяха извадени, претеглени, разрязани и изследвани. Положението на статуята бе определено, вътрешните наранявания бяха преценени и описани. Даниел сряза със скалпел кожата отгоре на главата, обели лицето напред и скалпа назад и отстрани част от черепа с електрически трион. Отдръпнах се крачка назад и затаих дъх, когато въздухът се изпълни с режещия звук на триона и мириса на изгорена кост. Мозъкът бе структурно нормален. Тук — там по повърхността имаше желеподобни бучки — като черни желирани рибки върху лъскав сив глобус. Субдурални хематоми от ударите по главата.

Знаех какво ще представлява докладът на Ламанш по същество. Жертвата бе здрава млада жена без малформации и следи от заболявания. Днес някой я бе ударил по главата достатъчно силно, за да причини фрактура на черепа и мозъчни кръвоизливи. Поне пет пъти. После убиецът бе напъхал статуя във вагината й, беше извадил част от вътрешностите й и отрязал едната й гърда.

Разтреперих се, докато осмислях страданието й. Раните във вагината бяха много показателни. Разкъсаната плът бе кървила продължително и обилно. Статуята е била пъхната, докато сърцето й още е биело. Докато е била жива.

— … кажи на Даниел от какво имаш нужда, Темперанс.

Изобщо не бях чула за какво се говори. Гласът на Пиер ме върна в реалността. Той бе завършил и предлагаше да взема проби от костите. Гръдната кост и ребрата бяха отделени още в началото на аутопсията, така че казах на Даниел да ги изпрати горе за накисване и почистване.

Доближих се до тялото и надникнах в гръдната кухина. Многобройни малки разрези криволичеха по гръбначните прешлени откъм страната на корема. Приличаха на пътека от бледи цепнатини в твърдата обвивка на гръбнака.

— Искам гръбначния стълб оттук дотук. Също и ребрата. — Посочих участъка с разрезите. — Изпрати ги горе на Денис. Кажи му да ги накисне, без да ги попарва. И внимавай много, като ги отделяш. Не ги докосвай с остриета.

Той слушаше, разперил ръцете си встрани от тялото. Носът и горната му устна се раздвижиха, докато наместваше очилата си. Постоянно кимаше.

Когато замълчах, той погледна Ламанш.

— После да я затворим ли?

— Да, след това я затворете — отвърна Пиер.

Даниел се залови за работа. Щеше да извади костните сегменти, после да върне органите на местата им и да затвори коремната област. Накрая щеше да постави на място и отрязаната част от черепа, да намести лицето и да зашие скалпа. Като се изключеше Y-образният шев отпред, Маргарет Адкинс щеше да изглежда недокосната. Щеше да бъде готова за погребението си.

Върнах се в кабинета си, решена да премисля нещата, преди да се отправя към дома си. Петият етаж беше съвсем безлюден. Завъртях се на стола си, вдигнах крака върху перваза на прозореца и погледнах към реката.

Сградата бе абсолютно тиха, но това необичайно спокойствие не ми помогна да се отпусна. Мислите ми бяха черни като реката. Запитах се за момент дали някой не ме гледа откъм циментовата фабрика, някой също така самотен като мен, също така притеснен от тишината на празните офиси.

Напоследък имах проблеми със съня, днес бях на крак от шест и половина сутринта. Би трябвало да се чувствам изморена. Вместо това бях напрегната и изплашена. Улових се, че разсеяно си играя с дясната вежда — нервен жест, с който изключително дразнех съпруга си. Критиките му през всичките години на брака ни не бяха успели да изкоренят този мой навик. Раздялата си има и своите добри страни. Сега мога да си нервнича колкото ми душа иска.

Пийт. Последната ни година заедно. Лицето на Кейти, когато й казахме, че се разделяме. Не би трябвало да й подейства много травмиращо — казвахме си, — нали вече е в колежа. Колко сме грешали. Сълзите й едва не ме накараха да променя решението си. Маргарет Адкинс, ръцете й, извити в смъртта. Беше боядисала вратите на къщата си в синьо със същите тези ръце. Беше закачила плакатите на сина си. Убиецът. Някъде там ли бе в момента? Дали се наслаждаваше на спомена за стореното днес?

Телефонът иззвъня и разцепи тишината. Изтръгна ме от убежището, в което се бях оттеглила. Стреснах се така силно, че подскочих и съборих с лакът чашата с моливи и химикалки. Маркери и химикалки се разлетяха във всички посоки.

— Доктор Брен…

— Темп. Слава богу! Търсих те у вас, но те нямаше. Очевидно. — Смехът й бе превъзбуден и напрегнат. — Реших да набера този номер просто за всеки случай. Всъщност не очаквах да те намеря.

Познах гласа й, макар че звучеше по начин, който не бях чувала преди. Беше напрегнат от страх. Тонът бе приповдигнат, ритъмът — накъсан. Думите препускаха към мен, задъхани и настойчиви, като шепот при рязко издишване. Стомахът отново ме присви.

— Габи, не съм те чувала от три седмици. Защо не се…

— Не можех. Бях… заета… с нещо. Темп, нуждая се от помощ.

По линията прозвуча тихо пращене, докато тя наместваше слушалката. Като фон се чуваше глухият тътен на някакво оживено място. От време на време се долавяха приглушени гласове и дрънчене на метал. Представих си я как стои пред някой обществен телефон, оглежда всичко край себе си, а очите й се стрелкат неспокойно.

— Къде си? — Взех химикалка от купчината на бюрото и я запре — мятах в ръката си.

— В един ресторант. „Ла Бел Прованс“. На ъгъла на „Сан Катрин“ и „Сен Лоран“. Ела да ме вземеш, Темп.

Страхът й стана още по-осезаем. Звучеше все по-изплашено.

— Габи, имах много тежък ден. Ти си само на няколко пресечки от дома си. Не можеш…

— Той ще ме убие! Вече не мога да държа нещата под контрол. Мислех, че мога, но съм грешала. Не мога вече да го прикривам. Трябва да пазя себе си. Той не е прав. Той е… напълно превъртял.

Гласът й звучеше все по-силно и трескаво и вече почти достигаше точката на истерията. Спря внезапно и паузата изпъкна още по-отчетливо от това, че бе заговорила на френски. Спрях да си играя с химикалката и погледнах часовника си — 21,15. По дяволите!

— Добре. Ще бъда там след петнайсет минути. Оглеждай се за мен.

Сърцето ми биеше до пръсване и ръцете ми трепереха. Заключих кабинета си и буквално пробягах разстоянието до колата си.