Кати Райкс
Отдавна мъртви (23)

23.

Няма нищо по-празно от класни стаи след края на учебния ден. Точно така си представям последиците от избухването на неутронна бомба. Лампите светят. Водни пръскалки се задействат по команда. Звънци звънят по график. Компютърни терминали примигват зловещо. Липсват хората. Никой не утолява жаждата си, никой не бърза за час, никой не трака по клавиатурите. Тишината на катакомбите.

Седях на сгъваем стол пред кабинета на Паркър Бейли в Квебекския университет на Монреал — КУМ. След като си тръгнах от лабораторията, минах през фитнесзалата, напазарувах разни хранителни стоки от „Провиго“ и хапнах спагети със сос от миди. Не беше зле като за полуфабрикат. Дори и Бърди бе впечатлен. Сега вече губех търпение.

Да кажа, че във факултета по биология беше тихо, бе все едно да заключа, че атомът е малък. Вратите и от двете страни на коридора бяха затворени. Бях изчела всичко по дъските за съобщения, прегледах брошурите за постъпване в университета, новините от практическите семинари, предложенията за текстообработка и преподаване, графика с гостуващите лектори. По два пъти.

Погледнах часовника си за хиляден път — 9,12 вечерта. По дяволите! Трябваше вече да се е появил. Часът му свършваше в девет. Поне така ми беше казала секретарката. Станах и закрачих напред — назад.

В девет и половина се отказах. Тъкмо метнах чантата си през рамо и чух някъде да се отваря врата. Не видях къде. След минута един мъж с огромна купчина лабораторни справочници се появи забързан иззад ъгъла. Постоянно наместваше ръцете си, за да попречи на книгите да паднат. Жилетката му изглеждаше така, сякаш бе напуснала Ирландия преди голямата картофена криза^[1]. Предположих, че е на около четирийсет години.

Като ме видя, той спря на място, но лицето му си остана невъзмутимо. Понечих да се представя, ала в този момент една тетрадка се изплъзна от купчината. И двамата се наведохме да я вдигнем. Не бе добър ход от негова страна. Голяма част от купчината последва падналата тетрадка и се разпиля по пода като конфети в новогодишна нощ. Събирахме и трупахме разпилените книги и тетрадки няколко минути, после мъжът отключи кабинета си и стовари книгите върху бюрото.

— Извинете — каза той на френски със силен акцент. — Аз…

— Няма проблем — отвърнах на английски. — Сигурно ви стреснах.

— Да… Не. Трябваше да ги пренеса на два пъти. Често ми се случва. — Английският му не бе с американско звучене.

— Лабораторни справочници?

— Да. Имах лекция по етнологическа методология.

Външността му бе комбинация от всички нюанси на залеза. Бледорозова кожа, малинови бузи, коса с цвят на ванилова гофрета. Мустаците и миглите му бяха кехлибарени. Приличаше на човек, който винаги получава изгаряне на кожата и никога — хубав тен.

— Звучи интересно.

— Бих искал повече от студентите ми да мислят така. Мога ли…

— Казвам се Темп Бренън — представих се аз, бръкнах в чантата си и му подадох една визитка. — Секретарката каза, че мога да ви открия по това време.

Докато четеше визитката ми, обясних причината за посещението си.

— Да, спомням си. Много ми беше неприятно, че загубих онази маймуна. Тогава това направо ме съсипа. — Изведнъж попита: — Искате ли да седнете?

Без да дочака отговора ми, започна да вдига предметите от зелен пластмасов стол и да ги трупа на пода. Крадешком хвърлих поглед наоколо. В сравнение с миниатюрния му кабинет моят изглеждаше като стадион.

Всеки сантиметър от стените, който не бе покрит с рафтове, бе зает от снимки на животни. Риби бодливки. Токачки. Мармози^[2]. Африкански глигани. Дори един мравояд. Никое ниво от животинската йерархия не бе пренебрегнато.

И двамата седнахме. Той се настани зад бюрото си и веднага вдигна крака и ги подпря на едно отворено чекмедже, а аз приседнах на току — що освободения стол за посетители.

— Да, наистина ме съсипа — повтори той, после внезапно смени темата. — Вие антрополог ли сте?

— Ъъъ… да.

— Често ли работите с примати?

— Не. По-рано да, но вече не. Аз съм от факултета по антропология на университета на Северна Каролина в Шарлът. От време на време имам лекционен курс по биология и поведение на приматите, но наистина вече не се занимавам с това. Прекалено съм ангажирана със съдебна патология — анализи и консултации.

— Ясно. — Той размаха визитката. — Какво правехте с приматите?

Зачудих се кой кого разпитва.

— Интересувах се от остеопорозата, особено от взаимодействието между социалното поведение и развитието на болестта. Работехме с животни модели, най-вече с маймуни резус, манипулирахме социалните групи, създавахме стресови ситуации, после следяхме загубата на костна тъкан.

— Работили сте в естествени условия?

— Само в островните колонии.

— О? — Кехлибарените му вежди се надигнаха заинтригувано.

— Кайо Сантяго в Пуерто Рико. Няколко години преподавах в полево училище на Морган Айланд, край бреговете на Северна Каролина.

— С маймуни резус ли?

— Да. Доктор Бейли, дали ще може да ми разкажете за маймуната, изчезнала от факултета ви?

Той не обърна внимание на неособено деликатния начин, по който смених темата.

— Как преминахте от костите на маймуните към труповете?

— Скелетна биология. Това е същината и в двата случая.

— Да. Така е.

— А маймуната?

— Маймуната. Не мога да ви разкажа много. — Той потърка едната си маратонка в другата, после се наведе и отмести нещо. — Дойдох една сутрин и открих, че клетката е празна. Помислихме, че може би някой е оставил резето отключено и че Алса, така се казваше маймуната, си е отворила сама и се е измъкнала. Така правят. Тя беше много умна и имаше феноменални сръчни ръце. Абсолютно удивителни малки пръсти. Както и да е, претърсихме сградата, уведомихме охраната на университета, проверихме навсякъде. Но така и не я намерихме. После видях статията във вестника. Останалото е история.

— Какви експерименти правехте с нея?

— Всъщност тя не беше от моите проекти. Една дипломантка работеше с нея. Аз се интересувам най-вече от животинските комуникационни системи, но и от тези, разчитащи на феромоните^[3] и другите обонятелни сигнали.

Промяната в скоростта на речта му, както и преминаването на професионален жаргон, ми подсказа, че е давал това обяснение и преди. Беше подхванал темата „обектът на моите изследвания е…“ — сладкодумното представяне на научната му дейност пред широката публика. Сладкодумието се изразяваше в принципа „говори с прости думи като на глупаци“, което бе подходящо за коктейли, благотворителни прояви за набиране надарения, първи срещи и други социални ангажименти.

— Какъв беше проектът? — Стига си говорил за себе си.

Той се усмихна горчиво и поклати глава:

— Езикът. Овладяването на езика сред приматите от Новия свят. Мари-Лиз искаше да бъде квебекската Пени Патерсън, а Алса да бъде Коко на южноамериканските маймуни. — Размаха химикалка над шавала си, изсумтя саркастично и отпусна тежко ръка. Тя тупна леко върху бюрото. Вгледах се в лицето му. Изглеждаше или изморен, или обезсърчен, не можех да определя.

— Мари-Лиз?

— Студентката.

— Беше ли постигнала някакъв напредък?

— Кой знае? Времето така и не й стигна. Маймуната изчезна пет месеца след началото на проекта. — Още по-горчиво: — А малко след това изчезна и самата Мари-Лиз.

— Напуснала е университета?

Бейли кимна.

— Знаете ли защо?

За пръв път замълча, преди да ми отговори:

— Мари-Лиз беше добра студентка. Разбира се, трябваше да започне наново дипломната си работа, но не се съмнявах, че може да получи магистърска степен. Тя обожаваше работата си. Да, беше съсипана от смъртта на Алса, но не мисля, че това бе причината.

— А каква мислите, че е била?

Той рисуваше малки триъгълници върху една от тетрадките. Изчаках търпеливо.

— Имаше приятел, който постоянно я тормозеше, че прекарва времето си в университета. Изнудваше я да напусне. Тя ми спомена за това само веднъж-два пъти, но мисля, че онзи мъж наистина имаше влияние върху нея. Срещнах го на две-три партита на факултета. Стори ми се особен.

— В какъв смисъл?

— Просто… Не знам, асоциален. Циничен. Антагонистичен. Груб. Сякаш никога не бе овладял основните… умения на човешкото поведение. Независимо какво му казваш, той винаги се мръщеше и сумтеше. Това ужасно ме дразнеше.

— Заподозряхте ли го? Че може да е убил Алса, за да саботира работата на Мари-Лиз и да я накара да напусне университета?

Мълчанието му ми подсказа, че е имал подобни подозрения.

— Предполагаше се, че е бил в Торонто онзи ден.

— Потвърди ли го?

— Мари-Лиз му повярва. Ние не настояхме. Тя бе прекалено разстроена. Какъв смисъл имаше? Алса беше мъртва.

Колебаех се как да задам следващия си въпрос.

— Вие прочетохте ли в някой момент бележките по проекта на Мари-Лиз?

Той ме погледна стреснато.

— Какво искате да кажете?

— Дали не е искала да прикрие нещо? Някакво основание да прекрати проекта?

— Не. Абсолютно не. — Гласът му звучеше убедено. Очите му казваха друго.

— Тя поддържа ли връзка с вас?

— Не.

— Често ли е така?

— Някои студенти го правят, други — не. — Сега триъгълниците, които рисуваше, бяха по-големи.

Промених тактиката си:

— Кой друг имаше достъп до… лаборатория ли е всъщност?

— Съвсем малка. Тук, в университета, имаме много малко животни. Просто не разполагаме с достатъчно пространство. Всеки животински вид трябва да бъде в отделно помещение.

— Така ли?

— Да. КСГЖ има конкретни изисквания относно температурата, пространството, храната, социалните и поведенческите параметри и така нататък.

— КСГЖ?

— Канадският съвет за грижи за животните. Имат публикуван наръчник за грижите и използването на лабораторни животни. Той е нашата библия. Всеки, който използва животни за изследванията си, трябвала спазва изискванията в него. Учени. Животновъди. Индустриални лаборатории. Той покрива и въпросите за сигурността и здравето на персонала, който работи с животни.

— Тоест вашата сигурност?

— Да. Изискванията са много подробни.

— Какви мерки за сигурност спазвате?

— В момента работя с бодливки. Риби.

Той се завъртя на стола си и посочи с химикалката рибата на стената.

— Те не изискват много. Някои от колегите ми имат лабораторни плъхове. И те не са претенциозни. Активистите от организациите за защита на животните обикновено не вдигат много пара за риби и гризачи.

На лицето му отново се изписа горчива ирония.

— Алса беше единственият бозайник, така че охраната не бе толкова стриктна. Тя си имаше своята малка стаичка, която държахме заключена. Разбира се, заключвахме и клетката й. Както и външната врата на лабораторията.

Замълча.

— Много пъти го премислях. Не мога да си спомня кой си тръгна последен от лабораторията онази вечер. Знам, че нямах лекция тогава, така че не мисля, че съм стоял до късно. Вероятно някой от дипломантите е бил последен. Секретарката не проверява тези врати, освен ако изрично не я помоля да го направи.

И пак замълча.

— Предполагам, че някой външен човек би могъл да влезе. Не е невъзможно вратите да са оставени отключени. Някои от студентите са по-безотговорни.

— Ами клетката?

— Клетката не бе особено надеждна. Просто имаше катинар. Така и не го намерихме. Предполагам, че може да е бил прерязан.

Опитах се да подходя към следващия въпрос деликатно:

— Бяха ли намерени липсващите части?

— Липсващите части?

— Алса е била — потърсих подходящата дума — нарязана на парчета. Някои части не са били в намерения вързоп. Питах се дали не сте открили нещо тук?

— Например? Какво е липсвало? — Бледорозовото му лице изглеждаше озадачено.

— Дясната й ръка, доктор Бейли. Дясната й ръка е била отрязана от китката. Не е била във вързопа.

Нямаше причина да му разказвам за жените, с които се бе случило същото — всъщност истинската причина да дойда тук.

Той замълча. Сплете пръсти зад главата си, облегна се назад и се загледа в нещо зад мен. Малиновият цвят на бузите му сега бе станал пурпурен.

След цяла вечност наруших тишината:

— Ретроспективно какво мислите, че се е случило?

Не ми отговори веднага. После, когато бях убедена, че изобщо няма да го направи, се обади:

— Смятам, че вероятно е било дело на някоя от мутантните форми на живот, които се пръкват в помийните шахти на университета.

Помислих, че е завършил. Сякаш бе започнал да диша някак по-дълбоко. После добави нещо, почти го прошепна. Не го чух добре.

— Моля?

— Мари-Лиз заслужаваше нещо по-добро.

Стори ми се странно, че го каза. Алса също бе заслужавала нещо по-добро, помислих си аз, но стиснах езика зад зъбите си. Без предупреждение един звънец разцепи тишината и разтърси всеки нерв в тялото ми. Погледнах часовника си — 10,00 вечерта.

Отвърнах уклончиво на въпроса му относно моя интерес към маймуна, умряла преди четири години, благодарих му за отделеното време и го помолих да ми се обади, ако си спомни още нещо. Оставих го седнал зад бюрото, втренчен в нещо над главата ми. Предположих, че се взира във времето, а не в пространството.

Тъй като не познавах добре района, бях паркирала на същата алея, както онази вечер, когато обикалях из Мейн. Придържай се към това, което върши работа. Постепенно бях започнала да възприемам въпросната разходка като Голямото търсене на Габи. Струваше ми се, че оттогава е минала цяла вечност. Всъщност беше станало едва преди два дни.

Тази вечер бе по-хладно и ръмеше. Вдигнах ципа на якето си и тръгнах към колата.

След като излязох от района на университета, поех на север по „Сен Дьони“, покрай редицата скъпи бутици и бистра. Въпреки че е само на няколко пресечки на изток, „Сен Дьони“ е на светлинни години от „Сен Лоран“. Любимо кътче на младите и заможните, „Сен Дьони“ е мястото, където човек идва да търси рокля, сребърни обици, гадже или авантюра за една нощ. Улицата на мечтите. Повечето градове си имат такава. Монреал има две: „Кресънт“ за англичаните и „Сен Дьони“ за французите.

Мислех си за Алса, докато чаках на светофара при „Дьо Мезонньов“. Навярно Бейли беше прав. Напред и вдясно от мен беше автогарата. Убиецът не бе отишъл далече, за да се отърве от тялото, което подсказваше, че може би е местен.

А може и да е бил някой, който е работел наоколо. Точно така, Бренън. Открадва една маймуна, взема метрото до дома си, пребива я, накълцва я, после пак я мята на метрото и я оставя на автогарата. Страхотна логика.

Светофарът светна зелено. Пресякох „Сен Дьони“ и тръгнах на запад по „Дьо Мезонньов“. Още си мислех за разговора с Бейли. Нещо в него ме смущаваше, но какво? Дали това, че показа прекалено силни чувства към една студентка? И прекалено слаби към маймуната? Защо изглеждаше толкова — какво? — негативно настроен към проекта с Алса? Защо не знаеше за липсващата ръка? Нали Пелтие ми каза, че Бейли е огледал трупа? Не е ли забелязал липсващата ръка? Трупът е бил предаден на него и той го бе отнесъл в лабораторията.

— По дяволите! — възкликнах на глас и едва не се плеснах по челото.

Един мъж с гащеризон се обърна към мен разтревожено. Беше без риза и чорапи и носеше във всяка ръка по една пазарска торба със скъсани дръжки. Усмихнах се, за да го успокоя, и той продължи напред, клатейки глава, учуден от състоянието на човечеството и Вселената.

„Ама че си следовател! — упрекнах се аз. — Дори не попита Бейли какво е направил с трупа! Страхотно.“

След като се смъмрих, реших да изкупя вината си, като хапна хотдог.

Знаех, че все едно няма да заспя, затова възприех с лекота идеята. Така поне можех да обясня безсънието си с факта, че ми е тежко на стомаха. Влязох в „Чиен Чауд“ на „Сен Доминик“ и си поръчах хотдог със сос, пържени картофи и диетична кола.

Похапвах в червено-бялото пластмасово сепаре и оглеждах туристическите плакати по стените. „Това би ми дошло добре“, помислих си, загледана в сините небеса и ослепителнобелите сгради на Парос, Санторини и Миконос. Да. Това наистина би ми дошло добре. Колите започнаха да задръстват мократа улица навън. Мейн се оживяваше.

През мокрото стъкло видях редица магазини на отсрещната страна на улицата, тъмни и притихнали в навечерието на празника. Обущарница „Цвете“. Защо му е на някой обущар да кръсти така работилницата си?

Пекарна „Нан“. Запитах се дали това е името на магазина, името на собственика или просто италианската дума за хляб. През прозореца виждах празните рафтове, готови за сутрешния хляб. Пекарите работят ли на националните празници?

Месарница „Сен Доминик“. Прозорците й бяха покрити с плакати, съобщаващи специалните оферти на седмицата. Пресен заек. Говеждо. Агнешко. Пиле. Наденички. Маймунско…

Стига толкова! Тръгвай веднага. Изхвърлих всичко в кофата за боклук и излязох.

Колата ми беше там, където я бях оставила. Докато карах, мислите ми се върнаха към убийствата.

Всеки мах на чистачките извикваше нов образ. Отрязаната ръка на Алса. Мах. Ръката на Моризет Шанпу на пода в кухнята. Мах. Сухожилията на Шантал Тротие. Мах. Кости на ръка с умело отрязани долни краища. Мах.

Една и съща ръка ли беше във всички случаи? Не можех да си спомня. Трябваше да проверя. Никоя от човешките ръце не липсваше. Просто съвпадение? Прав ли беше Клодел? Ставах ли параноичка? Може би убиецът на Алса е колекционирал животински лапи. Дали е бил просто превъртял почитател на Едгар Алън По? Мах. Мъж или жена?

В единайсет и петнайсет паркирах в гаража. И костният ми мозък бе изтощен. Бях на крак повече от осемнайсет часа. Никакъв хотдог не би могъл да ме задържи будна тази вечер.

Бърди не ме чакаше. Както правеше винаги, когато бе сам, беше се свил на кълбо на малкия дървен люлеещ се стол край камината. Щом влязох, вдигна глава и премигна с кръглите си жълти очи.

— Хей, Бърд, как беше котешкият живот днес? — измърках аз и го почесах под брадичката. — Нещо да те тревожи?

Той затвори очи и се протегна, пренебрегвайки или наслаждавайки се на чесането. Когато дръпнах ръката си, котаракът се прозя широко, намести отново муцунка върху лапите си и ме погледна изпод натежалите си клепачи. Отидох в спалнята, сигурна, че ще ме последва в някой момент. Разкопчах шнолите от косата си, струпах дрехите си на купчина на пода, отметнах завивката и се строполих в леглото.

Почти веднага съм изпаднала в тежък сън. Не сънувах нищо. Нито фантоми, нито заплашителни представления. В един момент усетих топла тежест до крака си — знак, че Бърди е дошъл при мен, но продължих да спя, потънала в черната бездна.

Внезапно сърцето ми заби до пръсване и очите ми се отвориха. Бях напълно будна, изпитвах някакъв страх, но не знаех защо. Преходът бе толкова рязък, че едва се ориентирах къде съм.

В стаята бе непрогледна тъмнина. Часовникът показваше, че е един и двайсет и седем. Бърди го нямаше. Лежах в тъмното, затаила дъх, ослушвах се и се напрягах да доловя нещо. Защо тялото ми изведнъж бе застанало нащрек? Дали бях чула нещо? Какъв сигнал бе доловил вътрешният ми радар? Някакъв сензорен рецептор се бе задействал. Дали Бърди беше чул нещо? Къде бе отишъл? За него бе необичайно да се разхожда посред нощ.

Отпуснах се и се ослушах още по-внимателно. Единственият звук, който чувах, беше биенето на собственото ми сърце. Къщата бе зловещо притихнала.

После го чух. Тихо хлопване, последвано от слабо звънтене на метал. Чаках вцепенена, не смеех да дишам. Десет. Петнайсет. Двайсет секунди. Светещата цифра на часовника се промени. После, когато реших, че съм си въобразила, го чух пак. Хлоп. Зън. Стиснах зъби и свих ръце в юмруци.

Имаше ли някой в апартамента ми? Познавах обичайните звуци в дома си. Този беше различен — нежелан акустичен посетител.

Съвсем тихо отметнах завивката си и свалих крака от леглото. Благодарна на немарливостта си от предната вечер, посегнах към дънките и фланелката си и ги намъкнах бързо. Запристъпвах предпазливо по килима.

Спрях на вратата на спалнята, за да потърся нещо, което да ми послужи като оръжие. Нищо. Нямаше луна, но светлината от уличната лампа се процеждаше през прозореца в другата спалня и осветяваше слабо и коридора. Прокрадвах се напред покрай спалнята към антрето, в което бе вратата към вътрешния двор. На всеки няколко крачки спирах и се ослушвах, затаила дъх и отворила широко очи. На прага на кухнята отново го чух. Хлоп. Зън. Идваше някъде откъм френския прозорец.

Влязох в кухнята и надникнах към френския прозорец от страната на вътрешния двор. Нищо не помръдваше. Мълчаливо се проклех за това, че избягвах оръжията, и огледах кухнята за някакво подръчно средство. Е, тя не бе точно арсенал. Безшумно плъзнах ръка по стената, търсейки поставката за ножове. Избрах ножа за хляб, обвих пръсти около дръжката му, насочих острието назад и отпуснах ръка.

Пристъпвайки предпазливо с босите си крака, изминах достатъчно разстояние, за да надникна в дневната. Там бе също толкова тъмно, както в спалнята и кухнята.

Различих силуета на Бърди. Той стоеше на няколко крачки от френския прозорец, втренчил поглед в нещо отвън. Върхът на опашката му се стрелкаше напред — назад. Изглеждаше напрегнат като струна.

Ново хлоп — зън смрази сърцето и дъха ми. Идваше отвън.

Бърди присви уши.

С пет огромни крачки се озовах до него. Несъзнателно протегнах ръка и го потупах по главата. Той се стресна от неочакваното докосване и прелетя през стаята. Ако котките могат да пищят, Бърди направи точно това.

Бягството му ме изплаши още повече. За момент бях като парализирана, замръзнах на мястото си като статуя.

„Направи като котката и изчезни оттук!“ — съветваше ме гласът на паниката.

Направих крачка назад. Хлоп. Зън. Спрях, стиснала ножа като спасителна сламка. Тишина. Трак. Туп-туп. Туп-туп. Слушах биенето на сърцето си и претърсвах мозъка си за някой участък, запазил умението си да мисли трезво.

„Ако има някой в апартамента — подсказваше ми логиката, — той е зад теб. Трябва да бягаш напред, не назад. Но ако има някой отвън, не му помагай да влезе.“

Туп-туп. Туп-туп.

„Шумът е отвън — казах си. — Бърди чу нещо отвън.“

Туп-туп. Туп-туп.

„Погледни. Притисни се до стената към вътрешния двор и отмести завесите само толкова, колкото да надзърнеш навън. Може би ще видиш някоя фигура в мрака.“

Разумно и логично.

Въоръжена с кухненския нож, отлепих крак от килима, пристъпих напред и стигнах до стената. Поех си дълбоко дъх и отместих завесата с няколко сантиметра. Формите и сенките в двора бяха трудно доловими, но познати. Дървото, пейката, храстите. Не се забелязваше никакво движение, освен на клоните, подухвани от вятъра. Останах неподвижна дълго време. Нищо не се промени. Преместих се към средата на завесата и проверих: дръжката на стъклената врата. Беше заключена.

С ножа в ръка се прокраднах по стената до предната врата. Там бе алармената система. Лампичката светеше без мигане, което означаваше, че не е имало проникване. Импулсивно натиснах бутона за проба.

Звукът раздра тишината и въпреки че го очаквах, подскочих стреснато. Ръката ми се вдигна нагоре, готова да забие ножа.

„Глупаво! — обади се функциониращата част на мозъка ми. — Алармената система работи и не е имало нарушение на охраняваната зона! Нищо не е отваряно! Никой не е влизал. Значи е някъде отвън! — реших, все още доста уплашена. Може би — съгласи се мозъкът ми, — но това не е толкова зле. Включи няколко лампи, покажи, че си будна и се движиш из къщата, и всеки нападател ще се измъкне.“

Опитах да преглътна, но устата ми бе пресъхнала. В пристъп на храброст включих лампата в антрето и след това всички лампи по пътя до спалнята ми. Не се виждаше никой. Когато седнах на ръба на леглото си, все още с ножа в ръка, го чух пак. Приглушено хлопване и звънтене. Подскочих и едва не се порязах.

Тъй като убеждението, че в къщата не е влязъл никой, ми вдъхваше известна смелост, казах си решително: „Добре, копеле, само да те зърна за миг — и се обаждам на ченгетата.“

Върнах се бързо до френския прозорец, водещ към страничния двор. Не бях светнала в тази стая, така че отново отместих леко завесата и надникнах навън, този път по-смело.

Гледката беше същата, както преди. Смътно познати форми, някои поклащащи се от вятъра. Хлоп, зън. Стреснах се, после помислих: „Шумът не идва от вратата, а сякаш от разстояние.“

Сетих се за осветлението на страничния двор и се плъзнах по стената да потърся ключа. Сега не бе моментът да се тревожа, че ще подразня съседите. Светнах лампата отвън и се върнах до завесата. Лампата не бе много мощна, но така дворът се виждаше достатъчно добре.

Дъждът бе спрял, но бризът беше се засилил. Лек ръмеж танцуваше в светлината на лампата. Заслушах се. Нищо. Огледах внимателно цялото пространство няколко пъти. Отново нищо. Безразсъдно изключих алармената система, отворих френския прозорец и подадох глава навън.

Вляво до стената растеше черен смърч. Не видях чужда форма сред клонките му. Вятърът свиреше леко и клоните се поклащаха. Хлоп. Зън. Нова вълна на уплаха.

Градинската порта. Шумът идваше откъм нея. Погледът ми се стрелна натам точно навреме, за да долови някакво леко движение, което почти веднага замря. Докато гледах, дойде нов повей на вятъра и портата леко се размести въпреки резето. Хлоп. Зън.

Разочарована, прекосих двора и отидох до нея. Защо никога преди не бях долавяла този звук? И отново се стреснах. Катинара го нямаше. Веригата с катинара, която не позволяваше никакво движение на портата, липсваше. Дали Уинстън бе забравил да го сложи, след като е окосил тревата? Сигурно.

Затворих портата възможно най-плътно и се обърнах към вратата. Тогава чух другия звук, по-деликатен и приглушен.

Озърнах се и видях нещо непознато в лехите с подправки. Приличаше на тиква, набучена на кол. Шумоленето идваше от найлона, който се развяваше от вятъра.

Осъзнах ужасена какво е това. Без да знам защо, вече бях сигурна какво има под найлона. Краката ми трепереха, докато прекосявах тревата. Издърпах найлона нагоре.

От гледката ми се догади и се извърнах, за да не повърна. Притиснах длан към устата си и се втурнах вътре, затръшнах вратата и заключих, после активирах отново алармената система.

Потърсих нервно номера, хвърлих се към телефона и се насилих да натисна правилните бутони. Отсреща вдигнаха на четвъртото иззвъняване.

— Ела тук, моля те. Веднага!

— Бренън? — Сънен глас. — Какво, по…

— Веднага, Райън! На минутата!