Венцеслав Новхристов
Папо и неговата к(о/а)мпания (9)

9

В ранния следобед Тодор Петър и Стоян приближаваха Созопол. Стоян, разбира се, не можеше да има спомен от блендата на цветовете, които обгръщаха дърветата, тревите, неподредените лозя всред пясъците, гробището, скалите и Райския залив. Някога едно от най-романтичните места. Сега целият нос Колокита, отцепен и откупен, разоран и разхвърлян, беше покрит с изкопи и наченати строежи на хотели и вили.

По израза на Стояновото лице, което съзря в огледалото за обратно виждане, Тодор Петър отгатна, че малкият беше явно зает с нещо съществено за него.

— Утре искаш ли да отидем на друг плаж или пак тук? — попита Тодор Петър, който като че трудно преживяваше аклиматизацията сред старите си приятели.

— Пак тук.

В квартирата си в Стария град Стоян и Тодор Петър деляха баня и тоалетна със семейство от Македония — майка, баща и две красиви дъщери на около осемнадесет-деветнадесет години.

Един морен следобед, както почиваха и всеки бе зает с книгата си — Стоян с комикса, Тодор Петър с Атическите нощи на Авъл Гелий, изведнъж Стоян додаде припряно:

— Папо, има пиш.

Двамата, Стоян на скорост, а Тодор Петър като ариергард, се отправиха към тоалетната-баня. Стоян влетя в преддверието, като вече посягаше към крачола на късите си пижамени гащи.

— Кой е там? — извика стреснато млад женски глас, предполагаемо принадлежащ на някоя от младите македонки.

Влетявайки в другата врата, без да се колебае, в миг Стоян извика с немски акцент:

— Аз само едно малко момченце.