Венцеслав Новхристов
Папо и неговата к(о/а)мпания (50)

50

Вечерта компанията се беше разположила под големия навес близо до басейна.

— Защо не се обаждате на Тодор в София? — се обърна Ирина към Камен. — Него го боли.

— Аз много се радвам, че ти повдигаш този въпрос — отвърна той. — Нека ти обясня. Не може той да идва от Германия и да дава акъл какво да се прави, докато тук хората се чудят как да свържат двата края.

— Но той го прави за тях.

— Въпросът какво трябва да се прави за обществото може да си зададе този, който се има за жив.

— Оставете това. Не става дума за мен или за когото и да било. Става дума за събуждане. На мен ми се ще тези, които за мен са хората в страната ми, да поемат повече отговорност. Чехия беше готова за смяната още преди 90-та, а ние и днес сме наникъде — каза Тодор Петър с пълното съзнание, че останалите схващат преднамереността му.

— Ти какво искаш от тях? Единственото, за което са имали сила, ако изобщо са имали своя сила, е било да „участвуват“ в Големия митинг на Цариградско шосе и да оживеят след това след недохранването, Чернобилския рак и терора на мутрите. Може и да са се надявали да ги вземат отвъд океана с отворени обятия, но и това не стана.

— Това не бива да е повод да загърбиш едно толкова дълго приятелство и доверие — каза Тодор Петър. — Това е първосигнално. Като че ли сте чакали само повод…

— А може би, подтиквани от скрития порив да сме винаги неединни и хаотични — рече Камен.

Всъщност, си каза Тодор Петър на границата на автосарказма, аз като един ужасен Гороломов, ще продължавам да зова за фантасмагории. Като не се съобразявам с никакви обстоятелства. Но и с това, и без това животът ще е същият, ако не се съобразиш с Дзен.

— Не мога да се примиря, че огромна част от народа живее в ужасяващи условия, среда и перспектива, а една прослойка, която живее сравнително нормално, се прави, че не вижда всичко това и дори твърди нехайно, че не й отива да живее в тази скапана страна. Все едно да се големееш, да се дуеш, да се обявяваш за даровит, великолепен актьор, велик, неповторим и достоен дори, когато страната ти тъне, потъва и загива…

— Всеки може да си спомни за изстрадани загуби — намеси се неочаквано Михаела. — Днес все се намират хора да говорят назидателно, поучително и не знам още как. Но всъщност въпросът е не във формата.

— Но и критично, едновременно с това съчувствено, както и с подсъзнанието, че си един от всички — каза Тодор Петър.

— Не говоря за теб — рече тя. — Става дума за хора, които говорят и се държат така, като че всичко им е чуждо, като че нищо не се е докоснало до съзнанието им. И не се усещат, че вбиват болка в душите на другите.

— А мислиш ли, че аз приказвам така, за да бъда видян неуспял, изтерзан и слаб и за да предизвикам съжаление — каза Тодор Петър. — Не мога да си представя! В повечето случаи съм изправен пред снизхождението. Никой не съжалява глупака.

— Не, пак ти казвам, не говоря за теб. Говоря за арогантните и преструващи се, че не са от тук. И които не са малко и стават все повече.

— Много го усложнихте. Аз отивам да си спя — каза Камен.