Венцеслав Новхристов
Папо и неговата к(о/а)мпания (13)

13

По-късно Тодор Петър изчака Стоян да си легне и да заспи. Помоли хазайката да хвърля по едно око и излезе.

Над пристанището и зад огромни дървета се криеха къщите, закрепени в издигащия се склон върху антични зидове и основи. Водата между острова и пристана, където са завързани лодките, е маслена и водораслите се люлеят между тук-там пластмасови боклуци, пръчки и някакви други остатъци от човешки дейности. Ред малки ресторантчета са наточили секирите, като някои бяха толкова непрофесионални, че можеха да съществуват само заради случайни клиенти.

Павираната улица се виеше покрай завързаните лодки, ръждясалите вериги и котви, между изнесените на сух док яхти и стари лодки, с изсъхнали и начупени миди под тях, петна от смола и масло. Отсреща се белееше военната цитадела отпреди Девети. Сякаш се кръстосваха противоположни движения на светлини и сенки, смесваха се силуетите на каваци с някой рибар с дочени дрехи до току-що завързаната лодка, чуваше се да пърпори моторница. Но всичко бе, като че бавно, спокойно и покрай държавата. Пристанището си беше и оазис, и променада, и заден двор.

„Марината“ представляваше ресторант с няколко нива. Покривките по масите бяха раирани със синьо и бяло, а дървото по пода, барплота, на столовете, на перилата, ограждащи откритите тераси над пристанището, светеше прясно лакирано, така че нямаше защо да се намеква, че покривките нарочно са избрани по-обикновени.

Компанията около масите на Владо Минков беше многолюдна. Тодор Петър видя Камен и Росен Александров, Божил и Косьо. Позна жената на Владо Минков — Албена…

— Това е Тодор Петров — представи го Владо Минков на тези, които не го знаеха.

— Тодор Петър — го поправи.

— Ние сме се виждали — каза младата жена, която го беше гледала така открито на „Пъци бар“ и сега седеше до Камен. — Моята каравана е под вашия лагер на „Смокиня“.

— Михаела, говорил съм ти за Тодор Петър — рече Камен.

— А, Вие сте Михаела…

— Да.

Устните й бяха несиметрични, но отиваха на гладката матова кожа, изящните скули и правия нос с едва забележимо разширяване в средата. Вечерта беше топла, раменете й бяха пак голи, отново бронзови и красиви.

— Доктор Тошков и жена му Соня. Соня е цигуларка — каза Владо Минков за мъжа и жената, които Тодор Петър беше видял в „Пъци бар“ заедно с Михаела. — Те живеят в Германия, но през лятото са тук. Имат вила в Синеморец, но доста често идват насам като им доскучае или там им се стори прекалено далеч от цивилизацията.

— Не се шегувай, хайде — каза доктор Тошков, чийто Лакост блестеше във вечерните снопове светлина, идващи откъм лампите сред дърветата. Доктор Тошков беше елегантен и висок. Седеше малко отдалечен от масата, като че за да подчертае, че не е от тук. Така се виждаха и обутите му на бос крак скъпи и меки мокасини.

Соня беше стройна жена с тъмна коса, светла кожа и кестеняви очи, която имаше малко дистанцираното държане, характерно за много българи, които живеят в чужбина. Играеха „забравих откъде съм“.

— Тодор също живее в Германия — Росен Александров се обърна към доктор Тошков до него.

Росен Александров седеше от едната страна на Владо, до Божил…

— Така ли — каза Тошков — В кой град сте?

— В Кьолн — каза Тодор Петър и седна до доктора в края на масата.

— Не може да бъде — каза Соня. — И ние сме там.

— Така ли? — каза Росен Александров с явен интерес.

— Как не сме се срещали или чули един за друг? — каза Тодор Петър.

— Ние сме много заети, пък и не дружим много-много с българи — каза Соня.

— Предполагам, че имате основание — рече Тодор Петър. — Но и да дружахте, надали щяхме да се видим. Аз излизам рядко.

— Да не ангажираме другите с вашите емигрантски подробности — се намеси Владо Минков. — Знам колко ви е тежък животът, но защо трябва да се превземате?

Обърна се към двете млади жени, които седяха близо до Тодор Петър и които знаеше от следобеда.

— А тези момичета вече ги знаеш от Текила бар. Прекрасни са, но съм сигурен, че няма да те харесат.

— Владо! — Възкликна сякаш предупредително една руса жена с ангелско чело и къдрици по него, която седеше до момичетата.

— Здрасти, Албена! — поздрави Тодор Петър жената, която беше съпругата на Владо Минков.

— Едно време Тодор харесваше Албена — каза Владо Минков.

— Е, не се е стигало до крайности — се смути Тодор Петър и се прокле, че наистина не беше стигнал до крайности.

— А това е Полина Маринова — кимна Владо Минков към жената до себе си.

Беше синеока, с гъста тъмноруса коса жена, с малко заспал, но и високомерен израз, който се смекчи, щом Тодор Петър се обърна към нея…

— Здравейте! Ние също се познаваме — каза тя, като си подаде ръката.

— И на мен така ми се струва — Тодор Петър се изправи и пое една суха и топла ръка. — Просто нямам услужлива памет.

Чак сега Тодор Петър я погледна по-внимателно. Позна я. Това беше Полина — онази млада жена, която преди години беше срещнал в Созопол, която беше потърсил в София и се беше оказало, че е избягала в Италия. Сега, около двадесет години по-късно, беше все така хубава, с една стойка, която според Тодор Петър още тогава, преди години, караше всички да й се възхищават. Лицето й беше добило някакво лустро на особа, спестила си превратностите на историята в България. Индивид, който се храни по-здравословно. Което можеше да означава и по-стерилен, но и уравновесен живот.

Тодор Петър седна. Съсредоточи се в поръчките, ракията, салатата, рибата, вечерта. След първата ракия с шопска салата всичко, което беше свързано с осезанията му, се избистри. Миришеше на риба, водорасли, море. Листата на дърветата улавяха всички шумове на нощта и ги превръщаха в най-прекрасна музика. А разговорите в компанията се кръстосваха, преплитаха и отново развързваха. Владо Минков продължаваше да пие, без да го хваща повече.

— Разбрах, че си тук със сина си — обърна се Албена към Тодор Петър.

— Да.

— Води ли го преди морето на планина?

— Бяхме в Родопите.

— Къде в Родопите?

— На един язовир. Сега се казва „Голям беглик“. Знам го от детските си години. Останал беше в сърцето и в съзнанието ми, а в чужбина тези неща се открояват доста остро. Трябва да ви заведа някога…

— Чувал съм за него — каза Косьо. — Там ходят на палатка мои приятели. Разправят, че доста боклук е натрупан покрай брега.

— Така е — каза Тодор Петър. — Тази гледка въздейства особено болезнено, когато си идваш. От една страна си зажаднял за родината си, а от друга виждаш как всичко се съсипва. Повярвайте ми, често си казвам — „не сме по-глупави или по-малко интелигентни от тези хора там, на Запад, а виж какво се получава“.

— Не се притеснявай, ние сме толкова малко и толкова намаляваме, че нито ще я унищожим природата, нито ще имаме време да си покажем докрай интелигентността — се пошегува Иво.

— Все пак пообиколихме и доста демонстративно напълнихме няколко чувала с боклуци — каза Тодор Петър.

— Интересно, къде ги изсипахте?

— Изхвърлихме ги на боклука, като минахме през първото село.

— Аха, правите се на европейци — подхвърли Иво.

— Не знам. И преди по времето на соца пак събирах боклуците по плажа.

Тодор Петър се загледа към пристанището и острова отсреща, над който блестеше луната на фона на кадифено и чисто небе.

— Тук, на пристанището, по време на соца ремонтирахме една яхта. Беше купена от фирмата, в която работех, от фонда за социални дейности. — Каза Росен Александров. — Веднъж се бях навел от лодката и връзката ми с ключовете се изниза от джоба на ризата. Налагаше се да се спускам и да ги търся по дъното. Водата беше такава, че едва се виждаше нещо.

— Спускал си се там! — се удиви Албена.

— Да, спомням си зловещите сенки от разни неща по дъното. Все пак не беше толкова мътно, защото можеха да се различат завити железа, тенекиени кутии и потънали корпуси, глинени съдове и стари рибарски такъми… Беше две-три години преди началото на прехода, когато доста често обсъждахме какво ни чака след края на социализма.

— Да, а помниш ли как отряза онези поляци 80-та на морето, които бяха обсебени да обсъждат само политиката си и Солидарност — потвърди Иво.

— И какво по-нататък? — се обърна Михаела към Росен Александров, без да даде знак, че е чула забележката.

— Разбира се, не можехме да артикулираме свободно, но вечер, след като бяхме работили цял ден по яхтата, пиехме и обсъждахме. Естествено, правехме го под прикритието на демагогията, защото знаехме, че са изпратили разни куки да ни докладват. Толкова бяхме объркани, че се скарахме, защото един от нашите не знаеше, че има куки и ми се разсърди, че изобщо споменавам, че социализмът изобщо има някакво бъдеще под каквато и да е форма. А аз просто спрягах демагогията… Но си спомням и студените утрини, и топлото октомврийското слънце по обяд.

В този край на масата замълчаха.

— Ти знаеш ли какво точно стана с Борис Кьосев, че така се срути? — се обърна доктор Тошков към Божил. — Защо така отпадна от политиката?

— Той се компрометира напълно.

— А не го ли компрометираха?

— Може — каза високо Иво, като погледна към Полина. — Сега обаче привържениците му намекват, че Кьосев и неговите сподвижници са много препатили през дългите години политическа работа. Били направо измъчени. От друга страна, твърдят, че те са доста мъжествени хора, пряко ангажирани с обществените процеси. Затова ние трябвало да ги уважаваме, да ги слушаме и да им вярваме. Нека Полина да каже. Нали мъжът й беше дясната ръка на Кьосев.

— Хайде, бе — рече Владо Минков и всички се умълчаха. — Националните извисявания са като камъните, които повдигаме от земята. Повдигнеш ли ги и ето че гадините изпълзяват. И се стараят зад големи думи да скрият вулгарността си.

— Лека му пръст на радикала Кирил Стефанов. Не вярвах на думите му, че Кьосев бил ренегат, който щял да ни заведе в гроба.

— Те и за него разни неща приказват — подхвърли небрежно Полина.

— Българска работа — всички са маскари.

— Все пак там, в партията му, има честни и искрени люде, които следват Кьосев заради безспорните му политически умения, но така, следвайки безчестието и егото му, мнозина ще се превърнат в негово подобие.

— Ето каква стана тя. Стана даже това, което не бяхме искали.

— Сега вече Маринов не е дясната ръка на Кьосев — подхвърли тихо Камен към доктор Тошков за мъжа на Полина.

— Аз мисля — каза Росен Александров, — че опозицията начело с него досега щеше да е изключително напред, ако, вместо безплодното критикуване, бе направила система за подпомагане на хората при изготвянето на проекти и заявяването им по линия на Европейския съюз…

— Моля ти се, кой в България стига до нещо конкретно, ако няма нищо за свиване — възкликна Камен и се обърна към Михаела, която седеше от другата му страна.

— Без солидарно движение, което да е организирано отдолу на демократичен принцип, няма да стане — каза Тодор Петър, но никой не го чу.

Неусетно, под въздействието на питиетата, тонът на разговорите се повиши, някои от компанията започнаха да сменят местата си, за да контактуват по отблизо с този или онзи. Образуваха се по-малки групи… И отражения се смесваха и проникваха между клоните, като че протягащи се откъм уличните фенери. Тодор Петър се загледа и отново се пренесе в спомените. Започваше да чува само откъслечно разговорите, като какафония, и не осъзнаваше в същото време, че ги възприема много по-ясно. Беше тук, но и там — във времето, когато като всички беше все още стреснат от първите години на прехода, който трябваше да донесе очакваната свобода…

— Много харесвам добре обработено дърво в кръчмата — казваше Косьо.

Камен отвърна:

— Забеляза го, нали? Аз съм говорил със собственика. Тунговото масло прониква дълбоко в горния слой на дървото — не дълбоко в сърцевината, а на повърхностния слой. Втвърдява дървесината, прави я устойчива на механични увреждания и до голяма степен резистентна срещу водата. Става еластична и не потъмнява с времето, както се получава след обработка с ленено масло.

По-нататък чу Михаела:

— На следващата сутрин Боби регистрира фирмата си, но когато онези научили, наложило му се да бъде първоначално доста внимателен, а след това твърд като камък. Питаш ли ме какво ми е било през това време на мен? В края на краищата не се безпокоях толкова за себе си, колкото за децата.

— Боби идва ли насам? — попита Владо.

— Идва в края на юни, урежда караваната ни и си заминава.

— Какво по-точно урежда?

— Платил е на собствениците на ресторантчето зад дюните, караваната я оставям при тях.

После от другаде:

— Не му минават такива… Зад уж реформите се крие онази плява на безделието и организираната анархия, в която най-малкото зло е престъпността…

После от трето място:

— Особено е ужасно, когато обременени от кризата хора, дори и не от категорията на простите шоу и биг брадър ментори проповядват, че не е време даже да се мисли за култура.

— Ама за каква култура става дума! Не виждаш ли резултатите — се намеси и Тодор Петър.

— Така е. Според мен на първо място е напълно сбъркана втълпената ни мисъл, че културата може да се организира, че е под команда.

— Бъдете спокойни, тя си намира пътя.

— За какъв „път“ става дума? Пътят, който доведе до най-бедната, най-болната, най-неподредената нация и държава ли?

— Е, културата не се мери с това.

— Опа-а…

— При социализма интелектуалният елит беше привикнал, по вашите думи, да „присяда в скута на властта“. Сега май няма смисъл да се присяда и не се появява и нов елит.

— Не само нов елит. Трябваше да се появят нови политици, големи културни събития, свободата, справедливостта, високият жизнен стандарт… С други думи, всичко това тепърва предстои.

— Приказки. Нищо няма да се появи.

— Тогава бяхме една група без конкуренция и проблеми и затова проблемите винаги накрая опираха до приказки кой колко е по-така и най-…

— Повече липсва градивност и що-годе някаква солидарност, пък било то и когато някой и друг простак се е упражнил в практикуване на градивността.

— Не се впускам нарочно в темата защо се е наложило тъкмо простаци да практикуват градивността. А солидарността…

— Солидарност? Я не ме разсмивай.

— И не е ли, впрочем, също вид простотия, само че различна, тази на гвоздеите-ментори: журналисти, анализатори и социолози, които фактически с цялата си поведенческа тактика внушават, че те не са простаците, а напротив, единствените осведомени и прави… Докато в действителност единствената им задача, ако искат да имат правота, е да са или на страната на градивното, или поне на страната на теоретично възможно градивното.

— Да, принципно се говорят верни неща… Но те са се говорили, като че винаги…

— Констатации, констатации и само констатации пак! — въздъхна Тодор Петър.

По едно време дочу Иво да казва на Владо:

— Ти си беше подлизурко към комунистите.

— Никога не съм си и помислял да обръщам внимание на тази твоя хипотеза. Трябва да можеш да приемеш всичките си житейски избори и да живееш с тях.

— Да — каза Божил малко иронично — интелектуалецът невинаги се вписва в обичайните представи за морал и навици, но той винаги е някакъв професионалист.

— Съгласен съм, в България интелектуалецът не респектира.

— Но е носител на идеи и даже да е вътре в официалните структури, той е надинстуционален.

— Хайде да не продължаваме… Не мога да понасям, когато оправдаваш плужеците.

Тошков се наведе съучастнически към Тодор Петър, така че само той да го чуе:

— Остави ги тези пинокиовци, те продължават с глупостите си за културата и обществото. Те мислят само на парче, така са шашнати. И си мислят, че всеки означава нещо. Кой е този европеец, който ще има куража да направи някое посещение като Ганьовото при Иречек.

— Сигурно имаш нещо предвид.

— Да — каза Тошков и намигна.

— Е, все пак, на мен ми харесва и животът в България.

— Няма много какво да ти харесва…

— Няколко пъти излизах да се разхождам извън Кьолн. Там има нещо като планина наблизо. Вървяхме около час и нямаше място, където да не се вижда къща. В планината!

Чу как Росен Александров каза на доктор Тошков:

— Вие живеете в Кьолн? Аз през есента ще бъда там.

— Така ли?

— Ще съм на обучение за мениджъри в един голям концерн. Изглежда ще инвестират много пари в България.

— Да?

Полина казваше на Камен:

— А някой от уж антикомунистите пита как се обяснява капитализмът там, където комунистите нямат никаква вина, а само заслуги за демократичното развитие на съответната страна.

— Къде например?

— В Италия например.

— И ние имаме един познат, който, откакто е в Германия, само ходи на работа, а когато не е на работа, стои пред телевизора и пресмята колко по-малко вода да използва при къпане — говореше Соня на една жена, седнала от другата страна на Владо Минков, който от своя страна изгледа Тодор Петър в знак на някаква солидарност.

— Аз събирам българите на 24-ти май — каза Тодор Петър, като се престори, че не е дочул обясненията на Соня.

— Ние гледаме да не дружим с българи — потвърди високото си ниво Соня.

 

 

По-късно Тодор Петър седна до Полина.

— Видяхте, че Ви гледам, нали? — й каза.

— Да не изпадаме в официалности, искате ли? Аз съм Поли.

— Вярно — каза той — винаги съм си спомнял за теб. С вълнение.

— Аз се забавлявам много с Владо Минков. Запазил е нещо от миналото и дори от по-по-миналото. Единственият българин, който излъчва нещо благородно и концентрирано.

— Тогава те потърсих, но беше вече заминала.

— Кога?

— Преди двадесет години, след Созопол.

— Не си спомням. — И след секунда: — Не искам да си спомням. Владо е в повечето случаи забавен, но понякога прекалява… Закъсва и се обърква напоследък. И търси спасение в неона на изкривените сенки. Нещастен е, защото си лута душата. А отдавна трябваше да е намерил опора.

„Олеле“, си помисли Тодор Петър с известна доза завист и в този миг убеден, че тя си е едно елементарно парче и че дори не може да предположи истинските дълбочини на нещата.

В този момент Михаела, която говореше с Камен, изгледа Тодор Петър с периферното си зрение. Като че трепна със зеници.

Албена, която седеше от другата страна на Тодор Петър, му заговори тихо и като че поверително:

— Ние имаме прекрасна къща в Бояна. Трябва да дойдеш някой ден. Направо е в гората.

— Разбрах, че Владо има много добра работа.

— Да, спечели много пари и сега продължава да печели. А и продължава от време на време да пише.

После се наведе към него.

— Тази Полина е абсолютна държанка. Клюката говори, че…

— Той беше политик. Сега богат ли е?

— Обществена тайна е, че от доста приватизационни сделки е взел подобаващ процент.

— Ти какво би направила на негово място?