Венцеслав Новхристов
Папо и неговата к(о/а)мпания (23)

23

Беше неделя в Кьолн. През деня бе валял ситен дъжд. Стоян сигурно пак беше попитал: „Папо забравил ли ме е?“, но обстоятелствата налагаха неща, които се струваха на Тодор Петър временни. Предната нощ беше чел до зори, а на следващата вечер Тошкови го поканиха да излязат заедно.

Вила „IGNIS“, нещо като полски културен център, според българска представа, се намираше близо до крайбрежния булевард, на лявата страна на Рейн. Представляваше двуетажна къща с изчистените линии на модерното и с ограда, обрасла с дребнолист бръшлян, с павиран, ограден със зелени рододендрони двор, покрит с изпопадали пожълтели листа, а високите прозорци, опасани с каменни фризове, придаваха на къщата невесела официалност.

Вътре се помещаваше кафе-джаз клуб, с 20–30 гости, малки маси и стабилен едроребров паркет. На сцената пред рояла в единия й край беше седнал германец с кръгъл цайс, който според Тодор Петър трябваше да прилича на Херман Хесе. На барабаните — около 65-годишен руснак от предните емиграции, с черна риза и жълта връзка, недалеч от аутфита на Остап Бендер, бас китара — прошарен тип, най-вероятно германец, флейтистка — относително млада рускиня с раздърпан пуловер и солистката Наташа. С вокалите си и с артистичното си и сексапилно присъствие тя стигаше до душата.

На масата, до скромното меню, имаше бележка:

„Hallo liebe Jazzfreunde!!!

Джемсешъна IGNIS съществува вече 17 години.

Заради всеизвестната финансова ситуация в големия град на изкуството и културата — Кьолн, сме принудени, за да продължат нататък неделните следобеди с Джемсешън, да сме зависими от Вашата малка лепта. Отказваме се от платен вход, защото тогава някои от вас няма да присъстват. Срещу 2–3 евро нашите срещи ще продължат и по-нататък.“

Тази вечер Тодор Петър нямаше настроение, но музиката не му беше неприятна. Наред с разни мисли той регистрира, че с двете си чаши вино беше посетителят, направил най-голям оборот.

Соня каза:

— Този на рояла свири и в най-известния „Мелоди“ клуб, на „Дюренер Щрасе“.

Кой знае защо Тодор Петър си спомни нещо, което му беше споделила предната вечер:

„Не общувам с българи. Имам си други приятелки и приятели. Само да не са българи. Защото българите и навън са си пак българи. Ще се изпоядат от завист. От завист, от алчност и от простотия.“

Животът тук, като че не беше изпълнен. Да, сълзите мият душата и не е хубаво да се усмихваш със задгробна учтивост.