Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Година
- ???? (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 2 (× 1 глас)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканирал
- Венцеслав Новхристов (2019)
- Корекция и форматиране
- zelenkroki (2020)
Издание:
Автор: Венцеслав Новхристов
Заглавие: Папо и неговата к(о/а)мпания
Издание: първо
Издател: „Светлана Янчева — Изида“ ЕООД
Град на издателя: София (не е указан)
Година на издаване: 2016
Тип: роман
Националност: българска
Редактор: Кина Стойчева
Художник: Стойчо Никифоров
Коректор: Теменуга Пенчева
ISBN: 987-619-704-024-1
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/11863
История
- — Добавяне
18
Тодор Петър се спусна по дюната към морето. Когато минаваше покрай караваната на Михаела, завари я да седи сама. Беше седнала с вдигнати крака на сложен пред нея стол и се взираше в тихото мастило на морето. Нямаше луна. Светлините от малките хотели и къмпингите по краищата на залива и в далечините трептяха в ритъма на шума, като осветяваха пясъчната ивица, разделяща морето от Странджа.
— Ела да ми правиш компания — покани го тя.
— С удоволствие — въздъхна той с облекчение.
Инстинктивно бягаше, дори и в мислите, от приятелите си, от Наталия, с която, имаше чувството, че никога нямаше да се оставят и отиваше към Ирина, която, имаше чувството, че никога нямаше да срещне.
Известно време седяха мълчаливо, гледаха към морето и отпиваха от виното, което Михаела беше отворила.
— С напредването на вечерта приятелите ми пак започнаха да говорят истини — се оплака Тодор Петър.
— Аз затова гледам да не ходя често там… Не ми харесва това време, в което живеем — каза Михаела. — И на истинския интелектуалец не са му нужни евтини представления.
— Не му вързвай кусур на интелектуалеца. Неговото несъвършенство е тъкмо възможността да си докаже позицията, ако някой не го е разбрал. Или е толкова дантела интелектуалец, че всичките му сили отиват, за да се докаже като такъв, а не да използва силите си за хората и страната си. А страната крещи и плаче… Но и това не е напълно точно. Нещата са много по-болезнени. Опитът да бъде обхваната с изразни средства истината, я ограничава…
— Каза го доста точно.
— Не знам — отвърна Тодор Петър — може би защото току-що се връщам и съм закопнял за тази страна, си мисля, че дори е късмет, че живеем, за да сме свидетели на всичко това.
— Щом живееш, значи си свидетел на това! Аз не мога да разбера толкова много хора, включително приятелите ти.
— Ти не ги познаваш.
— Откъде знаеш?! Вероятността да съм свързана по някакъв начин с тях, след като съм жена на Боби, е много голяма.
— Да, разбирам — каза той предпазливо.
— А ти какво работиш?
— Безработен съм. Работих повече от петнадесет години в Германия в една агенция. Поддържах им компютърната мрежа. Но сега съм безработен. Просто напуснах. Не можех да си представя, че ще правя това до пенсията си и то в една страна, в която всеки ден ми се подчертава, че не е моята.
— Такива ли са германците?
— Такива са. А най-лошото е, че всъщност са най-толерантните.
— Тук опитвал ли си да живееш пак, или ще се връщаш там?
— Още не съм сигурен дали искам. Камен ми предложи нещо. Сигурно ще се възползвам от предложението му.
Помълчаха и след малко той каза:
— Не мога да се примиря, че ги оставихме и все още оставяме да вършат това със страната ни… Да вършат това с нас. В края на краищата ме прогониха и май пак ще ме прогонят.
— Дошъл си тук да дълбаеш рани и да критикуваш начина ни на живот ли?
— Хайде, моля те. Наистина имам проблеми. Седя тук заради малкия Стоян. А ти за какво мечтаеш, ако не е тайна?
— Мечтите и фантазиите ми нямат нищо общо с действителността.
— Значи си добро момиче.
— Напротив, лошо момиче съм…
— Но не и в мечтите си.
— Точно там.
— Подозирах го — засмя се той. — Тъкмо да го кажа и ме изпревари.
И каза след малко, защото Михаела мълчеше:
— Е, тогава единственото, което пък аз мога да си помечтая в случая, е да ме пускаш понякога в мечтите си, тъкмо когато и аз съм лош.
— Нямаш проблеми — каза Михаела и внезапно се наведе и го целуна по страната.
— Радвам се. Ходила ли си в Жеравна?
— Не.
— Бих искал да те заведа.
— Впрочем с теб можем да бъдем само приятели. Познаваш ли този Марио, на когото сте викали Йезуса?
— Да.
— Дали всички ние търсим щастието? Толкова объркано, като че трябва с новото време да преминем през още едно юношество. Или просто го използваме, за да се забавляваме. Да имаме алиби, че можем да се откажем от отговорностите.
В това време в светлината на фенера се появиха две мъжки фигури. Бяха Радко и един висок, рус мъж.
— Mario, bist du den, Mensch! — рече Тодор Петър и се изправи.
— О, Тодор, тук можем да говорим и на български. Вече, след толкова лета, се справям.
— Тодоре, — рече Радко. — Дойдох да те взема да отидем да се видим с Льоди. А Марио ще го оставим тук да прави кампания на Михаела — и погледна втренчено към Тодор Петър.