Венцеслав Новхристов
Папо и неговата к(о/а)мпания (27)

27

Къщата на художника, където бяха отседнали, притежаваше специфичната атмосфера на жеравненска рационалност, но и артистичност и предразполагаше да се отдадеш и на спекулативни мисли.

Харесваше Наталия с нейната убеденост, че може да реши проблемите си, и заради това, че нямаше у нея нищо от малко шантавия модел на компанията. А своя си шантавост. Достатъчно сигурна в правотата си. Дори когато грешеше. Контрастираше с неговата вглъбеност. И я уравновесяваше. Лицето й беше пред очите му — толкова свежо и красиво, очите толкова чисти.

Влизайки в стаята, Камен се сети, че рано сутринта беше чул как художникът пали печките из къщата и че Михаела предната вечер беше посочила картината на стената и казала с малко ирония:

— Всеки може да нарисува такава картина, въпреки носталгията ни.

Тогава не беше обърнал внимание. Вгледа се по-внимателно в картината. Стрехите, линиите на селото, мокрият ден, няколкото часа в Котел бяха оживели в неочакван контраст с изсъхналите и потопени в медно котле, но с наситени и патинирани багри цветя, изобразени в картината. Багрите и светът на Иван Милев контрастираха така, както контрастираше днешната ни обърканост с бедността от миналото, но с убедеността, че си на прав път.

Когато си принуден да се реализираш в условията на социализма с неговите сбъркани правила, трудно е да преодолееш ограниченията и да развиеш способностите си, както това би станало, когато имаш една нормална връзка със заобикалящия те свят. А Иван Милев, за да стане художник, бе пил чай и обядвал с кифла, продавал бе зеленчуци на количка в покрайнините на София…

Беше си взел книга с репродукции на Иван Милев. Сега, като ги заразглежда след настроението, добито по тези места, се вглъби в книгата. Увлякоха го многото багри, обаятелните герои, които свързваше и с народните песни, и с Йовков, с мистиката. Обичаше да вързва пропорциите.

Михаела беше станала още по-мълчалива.

Особено впечатляващото в картината и репродукциите бе тази специфика, тази самодостатъчност на българското — качества неефективни, без полза…, а и като че проклятие. Тази изявена индивидуалност по лицата на хилядите хора, които срещаше из страната, винаги го беше впечатлявала. Те, независимо от тоталното обществено и физическо изтощение, от готовността да се унизят с некоректност, дори привикнали с тоталния фалш, винаги можеха да те изненадат с неочаквана човечност, с неканализирана и нешлифована интелигентност.

Но във времето на пазарното стопанство и масовата консумация индивидуалното започва да се губи. Тогава тази загуба ще поиска да си изгради една връзка с наследения ген и фамилната история, си мислеше той. И знаеше колко бързо може да се разпадне всичко това. Да започне да трещи и бучи, когато се появи и най-лека асоциация за материална изгода, за сметка или игра. Без да усети как, остави мисълта му да се увлече по следата на бурята, разразила се в спомена около личната му съдба. Абсурдността на елементарното в човешките отношения, с което променяме съдбата на най-близките и любими хора, го стресна.

Отвориха си бутилка вино. След известно време Михаела неочаквано каза:

— Вярно ли е, че си дал практичен съвет на Тодор Петър? Доста странен тип.

— Винаги е бил по-особен. Но такива са тези, които имат смели, а и на пръв поглед невъзможни идеи.

— Тогава, на морето, го наблюдавах внимателно.

— Да, оплакваше се от изключителни интриги в Германия. И затова го посъветвах… След толкова години работа там съвсем спокойно би могъл да използва социалната им система.

Тя замълча.

— Кажи си какво ти е на душата, не го крий в себе си. Сподели — той я прегърна.

— Какво да ти кажа… — облегна за миг глава на рамото му. — Като че не мога да го формулирам. Единственото спасение виждам в това да емигрирам с детето си. Да избягам както от отчаянието, така и от Боби.

— Аз забелязах, че Тодор Петър те харесва. И той е сам — и добави на шега: — Можеш да го приласкаеш. Аз го познавам от малък. Извън обществената си обсебеност е доста свестен. И все пак е един, който е защитаван от съдбата.

— Да. Поне не е надут. Според мен интелектуалец е не толкова трайна характеристика, отколкото състояние на синхрон между духа и ума. Не се раждат такива и не умират такива.

— Така е. И аз мисля така. А Тодор Петър смята, че човек се ражда с този дух.

— Да… — рече замислено Михаела. — За да ми помогне някой да успея в чужбина, като че по-подходящ е Марио.

— Не бива да мислиш толкова прагматично.

— Каквото и ще да става, но човек се движи от много по-елементарни подбуди, отколкото може би сам признава пред себе си или по-точно рядко признава пред себе си… Нищо. Нищо не е останало от душата ми. Загнездили са се само страх и отчаяние.

Той пак я прегърна утешително през рамото.

— Затова говоря така — продължи тя. — Друг е въпросът дали ще имам сили да го направя. А и Марио е сам и не е щастлив.

— Кога ще идва пак?

— Идва през месец-два. А аз не мога да се реша. Мобилният му телефон иззвъня.

— Къде си? — чу той гласа на Наталия.

— В Жеравна.

Наталия замълча и след това каза:

— Искам много да те видя.

— Като се прибера, веднага ще ти се обадя. По какъв повод?

— Обади се, като се прибереш — каза и затвори.

Михаела стана, седна на леглото, сви коленете си до брадичката и отвори една книга. Искаше, като че ли да е сама.

— Ще изляза да се разходя — рече Камен.

Вече вън си спомни отново как Наталия му казваше: „Слънчице, какви хубави ръце имаш!“