Венцеслав Новхристов
Папо и неговата к(о/а)мпания (12)

12

Докато вървяха към пицарията, Тодор Петър наблюдаваше Стоян под око. С фланелка в тъмносиньо, жълто и бяло, с чистите си черти и детска кожа, с детските позитивен дух, неосъзната вяра в очакваното от живота, нехайството към суетността, с неафишираното и неосъзнато приемане на хората по най-естествения начин, момчето караше Тодор Петър да се замисли как това може да бъде съхранено и предадено по-нататък…

— Още ли си тъжен заради интернет-клуба — попита Тодор Петър, когато седнаха в ресторанта.

По-големи деца го бяха изместили при игрите.

— Не — отговори Стоян, — сега мисля за нещо друго.

Тодор Петър се опита да си припомни как децата спират да плачат. Те знаеха как да го направят. Той се запита дали всъщност изобщо вече можеше да заплаче.

Да, сълзите мият душата. Но си мислеше, че тъкмо сега няма нужда от това. Имаше си други хоризонти, като че опростени, превърнали се за него може би в алиби, за да загърби печеленето на пари и принудите му.

На провлака между Стария и Новия град Стоян си беше избрал пица и сега нагъваше съсредоточено, докато Тодор Петър се занимаваше с „то пък и едни мисли“.

Беше вече притъмняло. Седяха пред здрава дървена маса без покривка, а наоколо животът тъкмо кипваше. Но не можеше да прекипи. Изчезналата от сцената художествена интелигенция от социализма беше заменена на първо място от момчета с яки бутове, вратове и ланци. А правилата на съществуването и общуването се проявяваха в стихийността и случайността за около половин час преди залеза. Зад което се криеше очарованието.

Стъргалото приемаше излезлите да се покажат и да видят кой гастролира. Дребните търговци бяха претоварени. По баровете и ресторантите тъкмо се поръчваше. Светлините на уличните лампи се процеждаха между клоните и листаците на огромните дървета. Общият шум наоколо беше това, което обединяваше различните начини, по които миговете се отброяваха. В дъното на видимото под дърветата се пресичаха преминаващи хора, коли, файтони и сенки.

На масата при Стоян и Тодор Петър седнаха майка и две момчета на около 10 години, които също бяха се заели с пиците си. Децата се сбутаха, като си сочеха с поглед Стоян. Разбра се, че се знаеха с малкия Стоян от интернет-клуба. Само след пет минути мълчаливият Стоян беше вече разсмял и тримата.

— Как се казваш? — попита жената.

— Стоян.

— А ти как се казваш? — се обърна Тодор Петър към едното момче.

— Иван Карапетров.

— А ти?

— Петър Караиванов.

Стоян избухна в типичния си заразителен смях.