Венцеслав Новхристов
Папо и неговата к(о/а)мпания (24)

24

В почивните дни излизаха със Стоян. Караха велосипеди. Скитаха из града. Тодор Петър си измисляше истории по книгите, които четеше и му ги разказваше. Водеше го на Макдоналдс, на кино или на билярд. Свита на кълбо, близостта им тук, като че заемаше някаква котешка поза на изчакване да настъпи времето, когато щяха да се заедно в България.

Не беше сигурен и кое е най-правилното. Да вегетира в Германия близо, но не заедно със сина си, или да играе измислената си, но гледана с любов, снизхождение и вътрешно задоволство роля, в която ставаше дума, че страната се нуждае от него?

Изминалите години му бяха доказали, че Германия не е непременно неговата страна. В Европа имаше да минат още поколения, преди да се научат да приемат чужденците естествено. Беше отишъл, за да търси свобода. Но стана ясно, че такава свобода — свободата, ограничена само до това да не си притиснат от хаоса и недоимъка, като че не му беше нужна. Пък и човек забравя за натиска на хаоса и недоимъка, когато ги няма. И започва да си представя, че има сила и за духовни категории.

Германия не искаше неговата съпричастност извън това да си наляга парцалите по правилата й. Не го приобщаваше, както би могло да се очаква, ако се съди по постиженията и приказките откъм Европейския парламент. Изобщо сега осъзнаваше основната беда на Запада. Всичко беше толкова естествено правилно в сравнение със ситуацията в България, че ти се налагаше постоянно да си хвърляш шапката от радост.

В този момент Камен се обади по телефона и му съобщи, че му е намерил работа. Не за много пари, но все пак достатъчни за него и майка му. Тодор Петър се сбогува със Стоян.

Досега работата на Запад му беше давала възможност да лети до България и обратно. Това време обаче беше отминало. Автобусната линия София — Кьолн през „цивилизоващата“ се Източна Европа, дълга 2000 километра, разкри пред Тодор Петър един нов свят и едно ново откровение. Кои територии и кои посоки, си беше друга тема. По този маршрут, за ден и половина затваряне в автобуса, като на театрална сцена преминаваха потоци от хора. Граници с лумпенизирани и престараващи се, но готови да приемат подкуп, митничари. Сблъскваше се с шизофреничния страх на Запада от контрабандните изобретения на Изтока. Всичко това обогатяваше впечатленията с един низ от лица, характери и случки. Отрезвяваше и се подканяше да преосмисли същността на хуманизма си, граден в интелектуалния протест на социалистическата младост. Но не и вярата в разума, което си беше най-тъпото.

По време на пътуването ставаха много запознанства. Заговориха се с младежа на съседната седалка, който също беше решил да се завърне в България.

— Дипломирах се през пролетта и бях през лятото в България. Взех решение да се прибера. Затова съм с автобуса. Мога да пренеса повече багаж.

— И аз се прибирам, но не съм решил окончателно — каза Тодор Петър.

— Аз обичам заведения, ресторанти, концерти, барове и всичко останало — беше казал младежът. — Според мен трябва да живееш в един град, който те кефи и където няма да ти е скучно. А това лято в България надеждите ми се оправдаха. Независимо, че е мръсно, задръстено и така нататък. Лаифстайлът, както май стана модерно да се казва, ми харесва.

И продължи. Човек може да излиза всяка вечер, ако има стамината^[1], черния дроб и парите за това. Природата е прекрасна, а има и ски.

— Да — каза Тодор Петър замечтано. — Ски, греяна ракийка и сланинка.

— А има и много красиви жени, макар че голяма част от тези, с които съм имал честта да се запозная, са малко, как да го кажа… меркантилни. Но това все пак може да е и от средата, в която се движа.

— Да, неустойчиви са — съгласи се Тодор Петър и добави — разликите с германките са съществени.

— Неслучайно всички чужденци, които познавам, не щат да се махат от там… В крайна сметка не живея, за да работя, а работя, за да живея.

Да, там няма вяра в разума, нито дума пак за борбата със статуквото, си мислеше Тодор Петър. Беше решил, ако се прибере, да се опита да се избави от предубежденията си. Но какво беше казала Наталия преди няколко години, когато той беше проявил в една кръчма разбиране към келнера: „Ти си абсолютен редник“? Сила ли е това да си духовно щедър наблюдател в един суров свят, като ненамесата на фотографа в дивия живот на Серенгети, или просто подкана към дивия свят да те приеме за една от жертвите?

Около двадесет часа по-късно, в бързо падащия над града здрач, автобусът влезе в София. В края на октомври времето беше все още топло и градините на кръчмите под дивите кестени, яворите и чинарите бяха пълни. Ориенталската небрежност очароваше и криеше подводните остри скали, на които можеш да се порежеш. Не само крака.

В стария апартамент, където живееше майка му, го посрещна топъл дъх на току-що изпечен кекс. Няколко хлебарки се разбягаха, щом отвори вратата на кухнята. Откакто старите тлъсти и черни руски хлебарки бяха изтребени с все по-качествените западни отрови, които се продаваха по аптеките, опознаваше постепенно всичките нови, дребни и издръжливи видове.