Венцеслав Новхристов
Папо и неговата к(о/а)мпания (15)

15

Дюната беше една прекрасна наблюдателница. Под нея бяха разположени други лагери. Караваните, тентите, масите и чадърите образуваха своеобразни острови, където се мяркаха отделни хора. Тодор Петър вече беше запомнил чертите, силуетите, жестовете или плажните костюми. Винаги се беше удивлявал колко малко по плажовете и изобщо на почивка на морето хората усещаха. Колко малко изразяваха и преживяваха болката на самотната човешка душа. Най-вероятно това се дължеше на поразяващата красота и на спонтанността, свободата, струяща от тукашния материален свят. И ето, оставят се хората да бъдат убедени от лятото да позабравят миговете, когато са били сами. Всичко наоколо ги насърчаваше да позират и важничат неосъзнато.

Точно под дюната беше и караваната на Михаела. Тя беше излязла да простира. Тодор Петър се любуваше на красивото й, равно загоряло тяло в светлокеремиден бански. Лицето й се криеше от голяма червена козирка на шапка, от която отзад висеше вързаната й на къса опашка коса.

Натрапчивостта на материалното го накара да забрави Ирина. В същото време беше стреснат от внезапно нахлулия, без да се съобразява с времето и мястото, спомен за Наталия. В този спомен тя си наливаше джин, разреждаше го с газирана вода, пускаше в чашата бучки лед и резенче лимон, и казваше:

— Това не можеш да го съобщаваш току-така. Я повтори!

Тодор Петър я беше изгледал. Знаеше, че това, което ще повтори, тя вече го беше осъзнала, обработила и кой знае още какво. Знаеше за какво иде реч. Вече на няколко пъти й беше казвал с различни думи, но с един и същи смисъл:

— Ако си уредил що-годе материалното…

Същата вечер Наталия беше развила темата, оглеждайки подредения нов и модерен интериор, с който с толкова старание се беше сдобила. Тя стоеше сама вечер и сега се питаше за какво й е всичкото това, след като е сама и децата й вече са отлетели.

Липсвала й човешка близост и най-малкото съжалявала, че на 35 не си е родила трето дете.

— Гледам толкова самотни жени. И ги виждам вече умрели. Не са готови да направят и най-малкия жест, за да намерят близостта.

Тодор Петър беше чел някъде, че поведението на елементарните частици се влияе от наблюдателя. Почти като при Дзен-учението. По отношение на чувствата между хората можеха да се намерят достатъчно много подобни ситуации. Но ако камъкът съдържаше елементарни частици, от това следваше ли, че тяхното поведение зависи от субективните погледи?

— Ако си уредил що-годе материалното съществуване, не ти остава нищо друго, освен да опиташ да играеш. Толкова е прекрасно да си играещ човек. Тогава и най-силната мъка — а такива има и ще има, ще бъде по-поносима.

Както го каза, така си и прехапа устните. Не, на Наталия щеше да й е много трудно да се раздели с нагласата си към материалния свят, за който имаше навици и стереотипи. И Тодор Петър се питаше на какво е готова, за да намери близостта.