Венцеслав Новхристов
Папо и неговата к(о/а)мпания (26)

26

На сутринта денят не беше ясен. От небето се стелеше тиха и мокра мъгла. После запрехвърчаха редки снежинки, които по-късно преминаха отново в ситен дъждовен прах. Обикаляха с Михаела из смълчаното градче. Крачеха край ниските и широки стрехи, под чардаците и край умилните и изящни фасади на къщите, покрай ъглите, чупките и нишите при портите… Отидоха до музея на Сава Филаретов, а след това краката, като че сами ги отведоха до къщата музей на Йордан Йовков. Външната порта беше заключена с катинар, увит с червено парцалче.

Решиха да обядват в Котел.

Котел, който се намираше на около 15 километра от Жеравна, ги посрещна с редица изоставени предприятия и поле от грозни, изтърбушени руини пред входа на града. Подобно на повечето български градове по време на Прехода.

Обикаляйки пустия център, прекосиха малка градина. До каменна ограда се беше сгушила изящна кръстовидна църква. Няколко големи бора отпред напомняха по-стари времена. Шляпайки през кишата от падащия мокър сняг, най-после намериха място, където да обядват.

Половината от ресторанта беше празен. Михаела се зачете в менюто, а Камен се загледа в малкото посетители. Спираше се с най-голямо внимание върху тези, които имаха смугла кожа и не типично европеидни черти. Наскоро беше чел една историческа книга, в която се твърдеше, че прабългарите са от племената на персите, че са били високи, дори по-високи от славяните, че притежавали културата да създават държава и културата в населението да я поддържа. Подкрепено с доказателства, всичко това не го беше изненадало толкова, колкото се бе напасвало с неговите представи и интуиция. Фактът, че смуглите, чернооки, с гарвановочерни коси и с персийски черти хора бяха процентно горе-долу и дори повече от светлооките и русите сред днешните българи, както и фактът, че този тип произлизаше най-вече от Балкана и то от места около и в източната част на Стара Планина, по която Аспарух беше очертал южната, атакувана от Византия граница, провокираха въображението му. Представите му се допълваха и от познатите по тази линия разрушени укрепления…

— Забеляза ли какви са им цените? — попита Михаела, като го върна внезапно в действителността.

— Да… Най-малко два пъти по-ниски, отколкото в София — рече Камен и махна на младия келнер. Той също беше от смуглите, с тънък и висок нос, фини черти и продълговато лице.

— Впрочем — каза той — нямаш ли чувството, че си в една смълчана страна, остатък от миналото. Като че нищо не е достигнало и останало насам от нашата младост. Близкото ни минало не съществува.

— За последен път бях тук през 88-ма — отвърна Михаела. — Купих си от книжарницата отсреща на ъгъла „Чумата“ на Камю… — Видя ли там, край църквата, една двойка? Мъжът беше Петър Шомов.

— Имаш нещо против изневерите ли? — каза той и я изгледа весело. — Как е Зорница?

Приятно му беше с нея, чувстваше я близка, беше я намерил тъкмо когато се чувстваше най-самотен. Продължаваше да я търси най-вече заради равновесието, от което се нуждаеха и двамата. За да могат да се огледат всеки от тях в другия.

— Нали знаеш, че по-рано мъжът ти беше в нашата компания-тайфа? Кажи ми, какво има?

— Той е ужасен. От една страна не се интересува от мен — какво правя и с кого се виждам, от друга знае всяка моя стъпка. — Замълча и добави — така или инак, няма абсолютно никакви печеливши ходове по отношение на мен. Но… Да оставим това.

— ОК… Забелязала ли си колко мургави хора, приличащи на персийци, има в този край?

— Знаеш ли историята на Елците от Котел, Елена и Жеравна и изобщо от този край?

— Не.

— Това са потомци на египетски цигани, които през тринайсти-четиринайсти век минават през страната. В този край мъжете са били много малко вследствие на войни или на нещо друго. Заселват ги тук като ратаи, но за разлика от Румъния по това време, не ги закрепостяват, а им дават шанс. Ако се задомят при някоя българка и имат дете от нея, добиват собственост върху земята.

— Приличаха ми на перси или най-малкото на прабългари.

Колкото и да беше банално и дори елементарно, а може би заради прохода през Стара Планина, на чиято най-тясна част се намираше Котел и пред който сигурно бяха градили укрепленията, за да спират византийците и всички слизащи от Дунав и качващи се от проливите племена и народи и може би защото денят беше така мокър и прихлупен ниско по склоновете и заснежените покриви на къщите, Камен си мислеше за съдбата на страната. Струваше му се, че загива, доколкото съдбата на страната имаше нещо общо с личните им проблеми, с тези аномалии, смешни, детски и неуравновесени ситуации около всички от Компанията.

Наистина, историите около Михаела бяха значително по-неприятни от личните му проблеми.

Тези мисли се вписваха в общочовешката му астрономия. Отново в българското ежедневие, постепенно свикващ, но и стресиран, той беше стигнал дотам, че можеше без всяко усилие да си представя и да си казва, че си вярва, докато в същото време му беше ясно, че не си вярва. Извиняваше се пред себе си, че всъщност е на някакъв междинен път и дори се упрекваше, че се беше завърнал от Америка. В този момент си спомняше за Наталия, за начина, по който го привличаше, по който му подчертаваше неговите качества, по който се възхищаваше на интелигентността и интересите му. И в този момент му се струваше, че ще успее да подреди живота си и че страховете му за страната всъщност не са толкова важни.

Какво му беше казала дъщеря му — Лора, с иначе попреиграната си детска сериозност, която все още изразяваше нещо, на което се крепяха принципите на съществуване на държавата, с която се възпитаваха децата в Америка? При последния им разговор по телефона — че е написала отлично съчинение по някаква книга и учителката я е накарала да го прочете пред класа.

Като наблюдаваше младия келнер, който трябваше да е потомък на онези българи или обратното — на елците, със заинтересованост и разсъдливост за реда и мястото си в това гнездо на безработицата, Камен си мислеше за хората, които трябваше да се подбират днес, за проходите, които трябваше да запазят тези хора и за естествените укрепления, които трябваше да се използват.