Венцеслав Новхристов
Папо и неговата к(о/а)мпания (22)

22

Това бяха дни на самота и ако не беше заветът на Бабел, който често си спомняше, би казал — отчайваща самота. Всъщност Тодор Петър беше толкова претенциозен, не защото светът го беше изоставил, а защото той нямаше да може да направи нещо за света. А Бабел казваше:

„Вълкът вие, когато е гладен, във всеки глупец има достатъчно поводи за скръб. И само мъдрецът разсича със смях завесата на битието“.

По-късно вечерта Тодор Петър се разходи сам из центъра на града.

Кьолн беше град с възрастта на римски легион. Вечерта бе суха и студена. Витрините на магазините блестяха ясно, рекламите простираха неоновото си пране. В центъра на града, пред една от големите банки с огромни остъклени входове, изящна, с деликатна структура просякиня, с високо вдигната коса, седеше спретнато на чисто одеяло и четеше. Красивата извивка на гръбнака й, който се открояваше под тънка, но и фина вълнена материя, навяваше мисълта за благороден произход. Какво ли демонстрираше? Тодор Петър отмина и чак тогава му се прииска да й пусне нещо в изложената за просия паничка. И да я попита какво чете.

Като се прибра, седнаха с доктор Тошков да пият по чаша червено вино. Стана дума и за Росен Александров.

— Той е абсолютен Пинокио — се произнесе доктор Тошков.

— Защо?

— Щял да се връща в България. А там всичко е загубено… Мошеници, крадци и бандити — това са днешните българи. И до деветдесет процента са комунисти. То в България май само циганите и комунистите останаха. Щял да се връща в България! Виж, по спекулата са добри. А със спекула могат да се изкарат пари… И по този повод — искам да купя жилище в София.

— Да, подходящо е. Доколкото знам, цените растат. Ще те свържа с една приятелка, която има връзки с хора от този бизнес.