Венцеслав Новхристов
Папо и неговата к(о/а)мпания (49)

49

На следващата сутрин срещу ниското утринно слънце морето блестеше спокойно и сребристо. Дългият скалист нос с цвят на стара лава се протягаше мързеливо към него, а малкият хотел с масивни бунгала около басейна и с буйна зеленина зад оградата тънеше в цветове и спокойствие.

Тодор Петър си въобразяваше, че е отговорен малко или повече за Наталия.

— Най-важното е, че най-сетне пак съм влюбена — му каза тя, докато пиеше кафето си с третата цигара.

— Какво е станало с фирмата? — полюбопитства Тодор Петър.

— Ти го знаеш какъв е Боби Баръмов. Постепенно, въпреки усилията на Камен, е затъвал все по-дълбоко. От лакомия и лошотия. Камен дълго време не успяваше да закърпи нещата, но накрая Боби е успял да привлече на своя страна, абе направо ги е купил! — Чавдар и Радко. Просто са предали Камен. Той закри фирмата. Сега работи като инженер и преподавател в университета. Аз чак сега, когато имаме повече време един за друг, разбрах съвсем ясно, че съм влюбена в него.

— Избра тъкмо него и то сега, когато вече няма да е богат?! Ето на какво си била готова, за да намериш близостта. Да не повярва човек!

— Знам за каква ме имаш.

— Не, доказателствата са други.

— Сега друго ме тревожи.

— Какво?

— Той отиде да се срещне с бившата си жена. Докато те бяха заедно, аз на четири пъти изпадах в паника.

Тодор Петър си спомни, че най-голямото удоволствие на Наталия бе да преживява. Любовните терзания бяха за нея моторът на романтиката.

— Разбрах, че Иво чрез Полина е получил голям договор. Камен може би сега ще работи при него — подхвърли той.

— Не е време за тромавите ти и тъпи шегички — злъчно отговори Наталия. — Той е добър, изключително интелигентен и интересен. И го обичам. Цяло удоволствие е да живееш с интелект като неговия… А всъщност, ти защо не ме запозна по-рано с него?

— От дълго време му говорех за теб, но нали го виждаш. Малко вял и неинициативен. Типичен интелектуалец. А освен това, тогава на морето той беше с Михаела. Въпреки че ако беше дошла с мен, тогава на Смокиня щяхте да се свалите.

— Как не, да идвам, за да ти бавя детето! Въпреки че сега се упреквам.

После той си спомни нещо.

— На Драгалевци, когато не направи обещаните задушени картофи с копър, не ме ли упрекваше, че съм те запознал?

Тя прихна.

— Виж какво…

— Ревнуваш ли го от бившата му жена? — попита Тодор Петър.

— Защо, лошо ли е?

— Не, но някак не ми се вързва.

— Познаваш ли моята приятелка Люси? Вече са повече от десет години заедно с мъжа си… Веднъж си дошъл от командировка къпан… Мъжът, само да го оставиш за малко сам, веднага е готов на всичко.

— Какво искаш да кажеш с това „къпан“?

— И Люси наела следовател, за да си спаси семейството.

Тодор Петър се опита да я прекъсне.

— Не ми ли разказваш всичко това, за да ми кажеш, че вече си ме забравила отново.

— Ти да мълчиш! — го сряза.

Известно време не казаха нищо…

— Признавам, че си повлиявал и променял живота ми, но… Би ли ми донесъл пепелника от бара?

Тодор Петър стана.

— Ясно за какъв ме имаш заради старата ми кола.

— Подигравай се ти! Аз пък исках да проверя дали си се отказал от платформата си.

— Нали знаеш, че не се отказвам. Ще инвестирам в изграждане на комитетите.

— Добре. Аз само те наблюдавам.

— Вместо да тръгнеш и ти из страната си като апостол…

Наталия се изсмя, загаси си цигарата и се захвана да прибира простряните бански…

Отнякъде се появи Стоян и седна до тях:

— Папо, като започна да се занимавам с бизнес, искам да направя едно шише, от което да излизат различни сосове — кетчуп, горчица, доматено пюре и къри. Като химикалката, която пише с различни цветове.

— Интересна идея. Децата ще са ти много благодарни — засмя се баща му.

— Ето го и моят приятел. Мога ли да влизам в басейна? Да извикам ли Зорница и Руми?

Стоян беше „получил“ веднага приятел.

— Ето ги, те вече идват.

— Добре.

Бяха на Бутамята, първият южен плаж на Синеморец. Наблизо се издигаше, цвъкнат като купчина тор, позахабен хотел с кули, стрехи, кьошкове, арки и малки балкончета.

— Гледайте колко е грозно — каза Михаела.

— Тази архитектура ме разколебава, а опитите да се появят стрехи и кулички едновременно… — рече Тодор Петър, като подтикваше другите да намерят някакъв находчив изказ на разсъжденията си.

— Кое, това ли? Отвратително! — изказа мнение Наталия и се загледа в морето.

Ирина хвърли само един поглед и отново се отпусна върху хавлията си да приема слънчевите лъчи.

Тодор Петър и Стоян си носеха очила, шнорхели и плавници. Влязоха в морето, гмуркаха се и събираха рапани покрай скалите. После застанаха на брега. Топлеха телата си на слънцето, а успокоеното море, с малки вълни, се плискаше в нозете им. До тях няколко деца майсторяха скулптури от пясък.

— Работата с пясък има някакъв особен мистичен смисъл.

Михаела беше застанала зад тях, загледана в пясъчните замъци. Зорница я държеше за ръката.

— Правенето на пясъчни фигури, като израз на идеята за преходността на материалното, представлява изключително интересно нещо.

Тодор Петър я изгледа внимателно.

— Деца, искате ли да правим замъци? — Михаела се обърна към Зорница и Стоян.

По-късно, след първия плаж, седнали в един китен ресторант, отрупан с цветни лехи, висящи котлета, издълбани пънове, пълни с цветя, те се бяха отпуснали в топлия следобед. Удобно разположени на широките пейки, вземаха аперитив ракия, мезе домати и плочки сирене.

Сервитьорката се беше скрила.

— Стояне, отиди, моля те, до кухнята и поискай две филийки хляб — каза Наталия.

— Защо аз?

— Защото си най-малък.

— Те ги учат да искат да са равни — опита се да обясни Тодор Петър. — Никакво робуване на авторитетите. Хайде, тук в България децата помагат на възрастните.

Като се върна с филийките, Стоян прошепна загадъчно-уплашено:

— Там имаше само един чичо. Той точеше ножовете и ми гледаше вратлето.

Разсмяха се.

— И ти изпадна в паника за вратлето си? — попита Ирина. — Мислеше, че точи ножовете за теб?

— Аха — поклати сериозно глава Стоян.

— Българския го е учил като малък, когато бях с него в Германия. За него някои думи са винаги умалителни — вратле, винце, филийка, масълце…

След това Стоян надълго и нашироко започна да дава примери за финансовите потоци, като сменяше граматическите времена.

— Един човек имаше една патица. Веднъж, като отиваше да събере яйцата й, намираше по едно златно яйце. На другия ден също. Така продължи много време. После той реши, че иска повече от едно яйце и я раздели патицата на две. И патицата умираше. Какъв е изводът? — попита той с глас на учител.

— Че не трябва да си делиш парите.

— Не, не убивай парите, които ти носят повече пари.

— Интересно, какъв ли е поводът да ги учиш тези полезни неща — престорено несаркастично рече Тодор Петър накрая.

— Папо, ти какво обичаш най-много?

— Право да ти кажа, аз най обичам да чета книги. Не знам как ще стане така, че и ти да започнеш да ги обичаш. Знам, че няма да ме разбереш. Както и аз не успявах да разбера баща си… Просто се чудя как мога да ти го подскажа. Показвам ти страната, показвам ти природата й, историята, но ти още не си я разбрал. Бих искал да се върнеш тук някой ден…

— Виж какво, Стояне — каза по-късно Тодор Петър. — Навсякъде се прави бизнес, а бизнесът изисква големи усилия и време, за да е добър и да носи пари. Накрая обаче, дори след поколения, основната цел, най-често неосъзната в началото, е да бъдете — ти и децата ти, интелигентни, широко образовани и умни…

— Какво искаше да му кажеш? — попита Ирина.

— Че много хора сега правят бизнес, за да могат след някое и друго поколение да станат като мен — се засмя той.

— Хем да не работят много, хем да си живеят живота.

— Не мога да си представя, че ставаш лоша — се засмя Тодор Петър.

Когато другите бяха отишли вече да почиват, Камен и Тодор Петър останаха само двамата да си допият ракията. Камен беше направил анализ на връзките на Тодор Петър.

— Първата те слушаше безпрекословно.

— Докато не ме изгони.

— Втората ще ти сложи рога, когато поискаш…

— За Ирина ли говориш? — и не изпита ревност. — Според мен тя нарочно те изпитваше тогава, в Родопите. Е, аз не съм голям познавач, но наистина нещо не върви между нея и мен.

— Искаш да кажеш, че не тя, а ти си й дал повод…

— Нищо точно не искам да кажа. А третата? За коя става дума?

— За Сия.

— Е, не може да се говори за трета… Поне засега.

— Остави я, моля те! Тя е за Иво.

— Не съм се засилил в никакъв случай, но ти се чудя какво си се загрижил.

— Нещастен е сам.

— Е, аз си имам обсебеността по платформата…

Завариха Стоян да гледа футбол по телевизора, под навесите. Тодор Петър седна до него. Един от футболистите фаулира противник.

— Ein klares Faul^[1]. Нали Папо?

В Германия, като цивилизована страна, в името на рационалността голяма част от езика на народа има стандарти и щампи. В България все още не бяха разбрали какви трябва да са задачите.

Дали стандартът е предимство? Или липсата му? Достатъчно бе да се анализират и сумират материалните и духовните успехи през последните двеста години и отговорът ставаше ясен. Германците твърдяха, че една верига е толкова силна, колкото най-слабата й брънка. Или както Стоян му беше казал — мисли не за целта, а за пътя, който ще те доведе до нея. В случая той имаше предвид идването си в България, за да е близо до баща си. Ето как всяка стъпка той превръщаше в цел.