Венцеслав Новхристов
Папо и неговата к(о/а)мпания (53)

53

На другата сутрин Наталия и Сия пиеха първото си кафе на терасата пред бунгалото на Наталия.

— Аз, ако съм на твое място и го искам, ще измисля нещо — каза Наталия.

— Какво например?

— Например нещо като да спечеля сина му.

По-късно Стоян, Зорница, цялата Компания без Наталия, Сия и Камен решиха да се разходят към плажа на Тополите, който се намираше по на юг от Бутамята. Качиха се по възвишението между плажовете и минаха близо до морето. Брегове, скали, ниски горички, изпечена земя с изсъхнал и вкопчен в раздробения чакъл на почвата пожълтял троскот. Във водата тъмнозелени водорасли, приличащи на хвойнови вейки, се люшкаха под бистрата повърхност.

На връщане Иво предложи:

— Да се отбием до къщата на доктор Тошков. Предполагам те сега са тук.

— Не се надявай да те черпи уиски — засмя се Тодор Петър.

— Ще пиете ли по едно кафе? — попита доктор Тошков като ги посрещна в удобната си, добре обзаведена и подредена къща.

Те се спогледаха.

— Хубава гледка — отбеляза Тодор Петър, когато излязоха малко по-късно с Доктора пред широко отворената врата на засенчената от широк и скъп навес веранда.

— Да.

— А, какво стана с жилището в София?

— Не още, но се пече. Пък и е малко скъпо. Но чукнах онази страшна мадама…

— Какво, Сия ли?

— Да. Тя ми беше много навита. Като я съблякох, първо я качих на масата, за да я огледам.

Тодор Петър го изгледа.

— Тя се правеше, че се срамува, но нали знаеш, че жените обичат да им се възхищават.

Доктор Тошков явно изпитваше удоволствие да споделя.

— Свалям ти шапка, че си успял — Тодор Петър винаги се беше отвращавал от опитите на мъже да споделят любовните си успехи и случаи.

Упрекна се, че не успя да покаже достатъчно добър фасон на доктора. И се упрекна, че не беше усвоил това от германците. Бяха магьосници по фасоните. Бяха се специализирали във фасони за социални и културни различия, към чуждото, към неспазване на правила, дори и само неодобрение. А най-висшата форма, перфидността на фасона, беше да се направиш, че не правиш фасон, когато е крайно време за фасон.

След това Докторът разказа на Тодор Петър как е изпратил баща си на последното му пътешествие.

— Сега само се упреквам, че спестих едни пари и така му продължих агонията.

— Е, човек се учи до края.

Тръгнаха си. В топлия следобед не обърнаха специално внимание, но всички забелязаха няколко ниски къщи встрани. С бедни фасади, ниски комини, малки стрехи и обшити в посивели от вятъра и соления въздух дъски. От дворове им, обрасли с висока трева, с ниски и разкривени смокинови дървета, се носеше някаква печал, която се открояваше и губеше в недовършените, строени с десетилетия къщи в съседство. Някои от тези къщи имаха бутафории по первазите и балконите, а по подкожусените им мазилки вече бяха избили петна от морския влажен и солен въздух.

— Соня се е запознала с бившата ти жена и сега разправя какво ли не за теб — каза Иво на Тодор Петър.

— Използвали сте моментното ми отсъствие, нали? Пак аз съм лош.

— Ницше казва, че критиката на морала е миг на нравственост — каза Ирина.

— Да — каза Тодор Петър. — Българският приятел е най-добрият приятел на света.

— Хайде-е, пак морализаторства! — каза Иво. — Върна се, но да знаеш, че ще изядеш някой ден як бой за поученията си. Изобщо няма да се опитваме да те разбираме.

Тодор Петър се усмихна, сви юмрук и му го показа.

Като се прибраха, свариха Владо да лежи на един шезлонг до басейна.

— Къде ти е гаджето?

— Беше някъде и току-що се върна. Чете ей там, на терасата.

Тодор Петър седна до него. Владо не откъсваше очи от Ана.

— Виж каква шия, какви рамене.

— Да, хубава е и не е глупава.

— Какво? Пак те избива на дървен хумор…

— Владо, все искам да те питам нещо.

Тодор Петър се приведе към другия шезлонг и го погледна отблизо:

— Всъщност има ли някаква тайна, която криете? Ти и Ирина? Тайна, свързана с времето, когато сте работили за Кьосев?

— Какво?

— Е, сигурно не можеш да ми кажеш, но все пак ще съм ти благодарен.

— Зависи ли от това нещо?

— Тя се тревожи.

— Виж, брато — внезапно лицето му остаря. — Много е сложно… — И се дръпна.

— Е, добре — каза Тодор Петър и стана.

Като минаваше покрай терасата на Ана, спря. Тя четеше нещо на сноп светлина от настолна лампа. Беше си пуснала косите и с лявата си ръка въртеше паднала къдрица. Вдигна поглед и махна леко с дланта на дясната си ръка. Той й отвърна по същия начин и отмина.