Венцеслав Новхристов
Папо и неговата к(о/а)мпания (31)

31

Тодор Петър най-сетне се срещна с Ирина, виртуалната си любов, на която досега беше гледал като на спирка по време на пътешествие. Но както става обикновено, когато от виртуалното се изправиш в реалността, нещата се обръщат наопаки, та и тази любов се беше свела до секс. Ирина поддържаше близостта им с известен престорен интерес към социалните увлечения на Тодор Петър. Тя беше тъмнокоса, стройна жена на средна възраст, с разположени не съвсем симетрично на лицето пъстри, кадифени, малко весели, но и непроницаеми очи. Имаше прекрасно тяло, а след като станаха любовници и я беше видял гола, запомни гърдите й, възхити се на линията, която очертаваше виолата между раменете, на красиво оформената талия и ханш — една конкретика, илюстрирана в толкова много живописни творби — явно художниците разбираха от женска красота. В леглото не можеше да й се насити.

Една пролетна привечер, когато небето синееше над тъмния контур на Витоша, седяха с Ирина в уютния й дом.

— Мисля, че ще имам проблеми с вземането на Стоян тази година — беше казал Тодор Петър.

— Съжалявам за неприятностите ти… Но мисля, че ще ги преодолееш.

— Не знам… А с кой акъл мислиш, че се опитвам да направя нещо по онзи проект, който да събуди гражданите и да ги обедини в общество?

— Да, четох го във форума. Четох го. Добре си го написал! Но…

— Какво „но“? Ти можеш да ми помогнеш да го приложим. Имаш контакти с такива хора.

— Ти обаче изобщо не си наясно с игрите. Това е очевадно и аз ти ги обясних вече. Ти дори нямаш регистрирана фондация или фирма с нестопанска цел! Знаеш ли как се усвояват изобщо пари? Абсолютно всички държавни служби и учреждения са пропити от системата — работи се само, ако трябва да се обслужат лични интереси. Този държавен апарат не може да вкара движението по пътищата в правилата, та нещо друго ли… И интересното е, че тези проблеми не вълнуват никого, може би защото наистина е невъзможно държавната ни машина да заработи нормално. Защото какво е това общество, което от десетилетия функционира в лъжа и заради лъжата и измамата, а претендира да е нормално.

— Все ми се иска да виждам само реално възможното, но се получава, че се подлъгвам по това, което ми се иска да бъде. Ясно е, че те, ако изобщо разберат идеята, или ще се изсмеят, или ще я присвоят… За да имат още един повод за кражбите си… Аз целя обаче друго… Един или повече от един да прочетат какво би трябвало да бъде. Това е сеитбата. Най-вероятно ще жънат такива като Стоян.

— Добре, какво имаш предвид, като казваш „солидарност и взаимопомощ“?

— За мен това е единственият ни шанс за обединение на хората извън властта. Чрез демократичността на решенията и солидарността при решаването на задачи, касаещи дори и контрола над функционирането на държавата, взаимопомощ, дори заедно с най-забравените, циганите, за които ще създадем кооперативи… Но и с лични ползи и натрупване.

— Какво имаш предвид под „натрупване“?

— Ако някой от участниците в системата само влага труд и друго той натрупва „точки“ или виртуални пари. И може да ползва тези натрупвани „пари“ в по-късен етап. Нещо като ваучери, но с регулирани предлагане и потребление, чрез информационна система… Взел съм идеята от много подобни модели, прилагани другаде.

— Да… Ок… Заслужава си да имаш цел. И да живееш заради нея си заслужава. Но когато с едно малко кътче от мозъка си осъзнаеш, че тази цел е неосъществима, ти започваш да живееш в изцяло изкуствена среда извън тази цел! Аз така си зачеркнах всякакви амбиции и стремежи!

— Искаш да кажеш, че така може поне да се намали усещането за лична вина — разбирам те. За мен е важно, че те разпознавам като човек с моите идеали. Все утопии, но заради които си заслужава да се живее.

— Иначе ми е красиво с теб.

— Иначе?

— Защото можем да си мечтаем на воля и да се кефим заедно… Но в крайна сметка се пробуждаме и трябва да си сменим целите, иначе ще се превърнем в празноглави мечтатели! Не искам да съм Русо…

— Не, не искам да се пробуждам, както ти го мислиш. Говориш ми като на идиот.

— Не го приемай толкова присърце. Просто искам да ти помогна…

— Аха, така третирайки земните неща покрай другото, е по-безопасно за душата, нали?! За какво се прибрах тук?

— За да се отървеш от илюзиите си, че би могъл да направиш нещо…

— Не… Идеята вече съществува. И съм я публикувал. А това според Дзен означава, дори ако идеята е неосъществима, че светът е друг. Само защото някой си я е помислил и я е изрекъл.

— Все пак не е зле да се посъбудиш… Борис Кьосев! Да не мислиш, че той случайно е в политиката… — погледна го втренчено и продължи: — Аз лично мога да мисля само с болка за България. За жалост нито един политик или политическа сила не разпознавам, за да им дам доверието си и да споделя с тях въжделенията си за моята Родина!

— Мислиш, че той е неслучайно политиката?

— Не знам дали имам право да говоря. Но защо не. Сигурно няма да го срещна повече. Той може да организира група, екип за работа, но… Там е въпросът, че е нелоялен към хората си, той ги използва и после ги захвърля.

— И аз съм в подобно положение сега с работата си. Нали ти разказах как Баръмов ме разиграваше по подобен начин. Вложих едни пари в кафенето на Райко, един от Компанията, и тъй като не върви, както предполагахме, се опитах да изляза от играта… А става дума за немалко пари.

— А, теб е лесно да измамят… Иначе в отношенията с Борис Кьосев изобщо няма място за чувства. Били сме приятели, по-точно — само колкото да не си причиняваме неприятности. Той е суров човек, изключително суров. До жестокост.

— Не ме карай да се смея. Тук няма такива хора.

— Какво искаш да кажеш? Че защото всичко тук е менте, няма истински жестоки хора? Ти изобщо не познаваш България.

— Именно.

— И тъкмо затова нещата не бива да се подценяват. Той си мислеше, докато уреждаше своите от партията: какво неморално, незаконно и нередно има? Всяка политическа сила трябва да се грижи — за кадровия си потенциал. Ние не създаваме нова номенклатура, но ни трябват верни хора, с които да споделим гласуваното ни от избирателите доверие. България наистина е малка държава, много хора се познават, много хора са в роднински връзки, с една дума — братовчеди.

— И какво се оказа?

— После се оказа, че са били в държавното управление, тъкмо за да се облажат и основната част от ресурсите да се окаже пак в ръцете на комунистите. И сега всеки може да каже — той ни предаде. А личното облагодетелстване с негласната му благословия сега струва страшно много на цяла България.

— Пак да кажа: Все ми се иска да виждам само реално възможното, но се получава, че се подлъгвам по това, което ми се иска. И съм на мнение, че не политическата класа или псевдоводещата прослойка, която ни обработва чрез медиите, ще спомогне за лечението.

— Знаеш ли, толкова ми е мъка за този народ и тази наша клета страна, че не мога да си правя шеги и да се забавлявам с безобразията на разни перверзни хиени, които дори не знаят за какво става дума. А какво време преживях тогава! Имах и аз надежда. Идеализмът в България се възраждаше, хората изскачаха от духовната дупка и тръгваха към площада, пееха и плачеха, радваха се и вярваха. Ти не си бил тук. Сакати и болни, деца и старци — всички бяха навън, в дъжд, в студ и в пек. Всички, като един истински народ, обединен в надеждите и въжделенията си. Обичах народа си, обичах всички хора — и тия на трибуните, и тия долу, и тия, които си оставаха вкъщи, и другите, които никога не можаха да излязат на площадите…

— Сега разбирам защо не искаш да си Русо.