Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
2 (× 1 глас)

Информация

Сканирал
Венцеслав Новхристов (2019)
Корекция и форматиране
zelenkroki (2020)

Издание:

Автор: Венцеслав Новхристов

Заглавие: Папо и неговата к(о/а)мпания

Издание: първо

Издател: „Светлана Янчева — Изида“ ЕООД

Град на издателя: София (не е указан)

Година на издаване: 2016

Тип: роман

Националност: българска

Редактор: Кина Стойчева

Художник: Стойчо Никифоров

Коректор: Теменуга Пенчева

ISBN: 987-619-704-024-1

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/11863

История

  1. — Добавяне

58

Завръщането към страната, към способността да се върши нещо, с цялата българска условност, след като си бил дълго време навън, не е точно мъчително, но е трудно изпитание. Зад на пръв поглед ежедневни събития се крият рой картини, стари котви, редици тополи, цветове на планините, ромол на потоци, мирис на треви и гори, трепети на светлина и жужене на насекоми…

Това лято Стоян, Зорница, Михаела и Тодор Петър посетиха още много места из България. Долината на Арда, Перперикон, Дяволската дупка, Чудните мостове, Елена и Ивановския скален манастир.

Когато се прибраха в София, Тодор Петър и Стоян завариха на Драгалевци пръскалката да ръси напечената трева, осеяна с петна от пожълтели троскоти. Под сянката на най-голямата вишна майка му си почиваше с книга в ръка. Беше облечена в елегантна някога лятна рокля с неподходящо коланче. Сламената й шапка почиваше встрани на пейката.

Тодор Петър се разходи из мястото, наведе се към стрък девисил, който растеше все на същото място от детството му, откъсна едно листо и го помириса. Заедно с вкуса на умилението, си спомни как на Синеморец в един двор с ниски, неугледни асми, с няколко малки чимширчета край пропукана бетонова пътека и с ниска и малка къща, се беше запознал със семейство относително млади хора, от които си купи току-що квасено овче сирене. Тези хора отглеждаха овце в Странджа, живееха като прадядовците си, имаха изпечени и прашни, луничави лица и изкривени стави на пръстите на ръцете. Не искаха, като че нищо повече от това, което имаха, бяха честни, нямаха деца и нямаха чувството, че нещо ги отминава безвъзвратно.

В Интернет-пощата си намери имейл от Ирина.

„Здравей, Тоти! В Германия съм. Не се безпокой за мен. Добре съм.

След като тръгнахте от морето, полицията установила, че и Баръмов е замесен с иманярите. Ти беше прав — онези ченгета, които ни следяха на всяка крачка, са били там заради иманярите. Смятам, че в Германия ще излекувам параноята, спечелена в този чуден български свят.

Да се продадеш надали е концепция. Поне не си между минатите. Е, по-късно разбираш, че тъкмо ти си минатият, а онези, които са останали честни — не. Дори само защото такава им е била съдбата и не е имало възможност да бъдат изкушавани. Аз лично мисля, че направиш ли веднъж крачката — край.

Преди да тръгна за насам, се срещнах с Владо. Той е с Ана, но и с Полина. Изповяда се пред мен. Призна, че когато сме работили за Кьосев, е провел активно мероприятие, възложено му от бившите. Една от подзадачите е била свързана с мен. Трябвало е да повярвам, че Кьосев е взел огромен подкуп от приватизационна сделка. Можеш ли да си представиш? Аз и колко ли още други, е трябвало да бъдем убедени, че Кьосев е подкупен.

Искам да ти пожелая Бог да е винаги с теб и да ти посочва верните пътища!

Ирина“

 

 

Днес Стоян се връщаше в Германия. Да го изпратят на летището бяха дошли Михаела и дъщеря й Зорница. Когато се сбогуваха, Стоян каза на баща си:

— Папо, случвало ли ти се е, когато се разделяш с някого, да те заболи коремът?

— Да. Случвало ми се е… Герой си ми ти.

— Ти си герой, Папо.

— Защо мислиш така?

— Аз виждам.

Казаха си довиждане. Зорница и Стоян се ръкуваха сериозни.

Стоян се качи на ескалатора. Махаха му, докато се скри в залата за заминаващи.

— Какво ли ще прави това дете, след като баща му го учи колко е красива природата, но го оставя далеч от нея? — рече Михаела.

— Ще се върне тук. Да работи за това, за което „героите“ не можаха и няма да могат да се справят — рече Тодор Петър.

Докато се отдалечаваха от ескалаторите, Зорница беше останала малко по-назад, когато Михаела се доближи до Тодор Петър и каза:

— Право е детето. Ти си герой.

— Така ли? Аз засега не виждам голям успех в кампанията си. Само движения надолу-нагоре.

— Напротив. Нямам предвид това. Истината за твоята кампания е, че повече търсеше жена… А другото — утопията за платформата и „заедното“, ти беше само за алиби…

— Така ли! — засмя се той. — Знакът на българина ли се оказа? Няма да се откажа, даже и не си го помисляй.

Тя също се засмя, притисна малко повече към ръката му гладкото си и прекрасно рамо и каза тихо:

— Влюбена съм…

Край