Венцеслав Новхристов
Папо и неговата к(о/а)мпания (21)

21

Квартирата на Тодор Петър в Кьолн в семейство Тошкови се намираше на една тиха улица с големи чинари и двуетажни, строени в края на 19-ти век къщи, в които еклектиката на необарока, модерното, сецесиона и неокласицизма приютяваше, според представите на Тодор Петър, едва ли не духовни братя на Томас Ман и Херман Хесе.

Доктор Тошков, с когото се бяха запознали по време на онази паметна вечер в „Марината“ — същата, в която Владо Минков беше срещнал любовта, като повечето българи, живели дълго време на Запад, беше убеден, че не би могъл да издържи в „онази свинщина България“. За Тодор Петър мисленето на Тошков беше манифестация тъкмо на това, от което бяха избягали.

Доктор Тошков притежаваше огромна библиотека от български книги, купени в миналото, може би като мебели и статус, и които не беше отварял. Така, докато чакаше да дойде времето за среща със Стоян, Тодор Петър имаше достатъчно време за разсъждения и четене…

Сега в Кьолн, може би за пръв път от месеци насам, намери време да се погледне по-внимателно в огледалото. Изразът му вече не беше така напрегнат — израз на човек, който няма време да се наблюдава, но и който не се нуждае от състезание. Най-сетне се беше облегнал на немската социална система, както беше го посъветвал Камен.

Мислеше за Ирина, контактуваха по интернет, а понякога и за Наталия. Последната всъщност винаги беше поддържала в начина си на живот онзи стереотип, който като че й предвещаваше самота. Както самият той изпускаше контрола на наблюдението връз съдбата си, така според него Наталия не се сещаше, че нейната й вещаеше едно вечно търсене на нещо, което самата тя бе избрала само като модел, но не и като реално изпълнение. Затова беше започнала да цени упражненията си по търсене. Преди да тръгне за Германия, Тодор Петър я запозна с Иво и Камен.

И той живееше в търсене, като неговата цел — онази мечтана и бленувана България, всъщност се беше загубила в ежедневния ритъм, който го притискаше и не му позволяваше да погледне себе си, страната и истината за демокрацията. Все още не можеше да се лиши от заблудата, че новото по естествен път ще донесе законност, добро управление, интелигентност, почтеност и дори политическа свобода.

Една вечер се видя и с Росен Александров, който посещаваше курс за мениджър в немски концерн.

— След 13 века история сме свидетели на личната драма на българина като обществена единица. Ние не бива да подценяваме значението на дъновизма, най-вече заради проповядвания балансиращ синхрон между личното удовлетворение и обичта към природата. Но, защо, питам се, дъновизмът не намери почва сред ромите, докато например евангелизмът, там, където е заработил с тях, а и иска да работи, дава изключителни резултати — развиваше тезата си Тодор Петър.

— Сигурен ли си, че те искат да живеят така, както ти им предлагаш? — беше попитал Росен Александров.

— Когато след освобождението от турско се е мислило за създаване на национална доктрина с използването на идеите и знанията на чужденци — пример е Иречек — са си задавали същия въпрос. Резултатите са налице. Толкова страдания и падения досега, а по всичко личи и нататък. А и въпросът ти е напълно неправилен.

— Защо?

— Как защо? Защо трябва да си задаваме въпроса дали те искат. Аз искам и това е достатъчно. Аз съм те. И съм един от ние.

— Ти си страшен! — каза Росен Александров.

Тодор Петър обаче обичаше тъкмо това. Да дълбае, когато става смешен, да провокира сам себе си, да решава проблеми, които чертаеха мащаби без рационалност. Поне според българските представи. Точно така, както предполагаше, че смешното в България става смешно, защото има някаква грешка.

— Знам, че се догаждаш, че аз се догаждам. Съмняваш се, че тъкмо в падението трябва да търсим спасението си. Но това са само думи. Зад материалната стена, ползата и елементарността ни стои нещо много по-важно. И това не е нещо подобно на женска чувствителност.

Росен Александров продължи с въпросите си:

— Не мога да разбера защо тъкмо ти го искаш.

— Защото не приличам на тези, които се интересуват от човешката душа, каквото проповядва нашата доктрина за култура. Инвестираме в проучването и облагородяването на човешката душа, а гетата продължават да съществуват, старци да измират в мизерия, да загиваме тъкмо от липса на култура.

— Но защо тъкмо ти го искаш?

— Реагираш като партийния секретар при соца, когато му обаждат, че от стола се изнася тава с тулумбички: „Кой каза?“. Ами защото съм най-неподходящ. И тъкмо затова и призван… И да се разбере душата на хората, да се хвърли светлина върху тях, в крайна сметка не е ли това Божията промисъл?

— Ти защо не идваш при Тошкови? — попита след известна пауза Тодор Петър.

— Можеш ли да си представиш — каза Росен Александров — Поканих го да ми дойде на гости, той прие, дойде, но си беше оставил цигарите в Мерцедеса, за да пуши от моите.

— Мога. Ако са ме поканили да се храним заедно, приготвят само боб… И ме накараха да ходя заедно с тях, за да прибираме изостаналите зеленчуци от дневната продажба на някакъв магазин. Предполагам, това го правят не само когато съм у тях на пансион. Като си помисля за претенциите им, ме напушва смях.

— И ти отиде?

— Изобщо българчето може да напише трактат за мъката на умишленото унижение и липсата на поуки от това — засмя се Тодор Петър.

— Наистина, удивлявам се какви ги приказваха за българския еснафлък онази вечер в „Марината“!

— Исках да измеря докъде мога да падна… Както и да е. Сега, като нямам достатъчно пари, постепенно отвиквам от основното забавление тук — ходенето по магазините. Както е при Тошкови. Е, времето си е такова. Човекът-менте — както знаеш, днес в България всичко се квалифицира като менте — е сведен до кредитната си карта… И приземяването му ще е болезнено…

— Да, има хора, които това ги отминава като сезоните… А какво смяташ да правиш по-нататък? Така ли ще живееш?

— Може и да се върна в България, но малко ме е страх да си призная.

— Мен не ме е страх. Генерал Соколов, шефът на полицията, го бяха погнали с някакъв компромат. Едно утро вестниците осъмнаха с какво ли не за него. Аз обаче веднага му се обадих, за да му кажа, че стоя зад него.

— Той си е един селянин. Кой знае как се е смял!

— Нещо бъркаш, те се удивляват само.

— Чудя се как си се сетил да му се обадиш тъкмо в такъв момент — се засмя Тодор Петър.

— Чел ли си книгата „Как да печелим приятели“?

— Като каза „приятели“, чувал ли си нещо за Анди?

— Минах веднъж при него в Америка. Няма добра работа. Живее в едно мазе. И двамата с жена му се опитват да се образоват там, за да пробият… Нали знаеш, че ти е сърдит.

— Важното е да се борят. Иначе личните ни отношения нямат нищо общо със задачите ни.

— Какво имаш предвид?

— Имам предвид, че точно аз го искам.