Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
2 (× 1 глас)

Информация

Сканирал
Венцеслав Новхристов (2019)
Корекция и форматиране
zelenkroki (2020)

Издание:

Автор: Венцеслав Новхристов

Заглавие: Папо и неговата к(о/а)мпания

Издание: първо

Издател: „Светлана Янчева — Изида“ ЕООД

Град на издателя: София (не е указан)

Година на издаване: 2016

Тип: роман

Националност: българска

Редактор: Кина Стойчева

Художник: Стойчо Никифоров

Коректор: Теменуга Пенчева

ISBN: 987-619-704-024-1

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/11863

История

  1. — Добавяне

16

Лишен от компания и принуден да стои на сянка — въпреки че беше намазан с крем не знам си кой UV фактор, за да се пази първите дни от изгаряне — Стоян не беше издържал. Обикаляше на скорост около една рейка от подпорите на тентата.

— Ако си уредил що-годе материалното съществуване, не ти остава нищо друго, освен да опиташ да играеш.

Това беше казал Тодор Петър онази вечер на Наталия, без да осъзнава, че играта за всеки е различна.

Да, играта си беше на „Ничия земя“, или както беше преведено името на прочутото лозе край Мелник — „No Man’s Land“ или игра на вегетативната декомпозиция. Тодор Петър наблюдаваше плажа от най-високата дюна, но беше сигурен, че има нещо, което наблюдава него от една по-висока дюна. Без да знае какво точно беше това, Тодор Петър се опита, отдалечавайки се от себе си, по правилата на любимата си ракурсия, да анализира собствената си игра, включена в този стар и нов свят, запълнен с историите на бившите му приятели, които бяха всъщност връзката му с Родината.

Предния ден, докато Камен беше още тук, двамата си бяха говорили откровено и приятелски за пръв път след толкова години. Камен, който също беше оставен или оставил жена си и децата си в чужбина и се беше прибрал в България, каза:

— Важното е те да са щастливи. Така и децата ще бъдат възпитавани от щастлив човек. По-добре е един щастлив, отколкото двама нещастни родители.

Но не беше ли това отново прекалено хладнокръвно? Не, възможността за мисловна ракурсията си беше и щастие, и нещастие. Както всичко познато, както денят и нощта… Не бяха ли това думи на самия Тодор Петър в една нощ в младостта, когато излагаше поредната си теория пред Камен.

— Така е. А ти как започна, след като се прибра?

— Захванах се с Боби Баръмов. Той имаше опита, връзките и донякъде парите.

— А той в началото знаеш ли как е започнал?

— Започнал е с хазарт. Имал е едно малко магазинче в адвокатския безистен в центъра, където в мазето се е играел комар и са залагани големи суми. Направил бил и няколко сделки по време на ембаргото в Югославия. После, като се прибрах от Америка, защото трябваше вече да се направи нещо фактическо, започнахме в строителството. Сега работим заедно…

— Докато жена му е тук, какво прави? — попита Тодор Петър.

— А, излиза сутрин от новата си къща с възрожденски стрехи, в която е спал сам и разхожда нахалния си булдог. Приличат си… И не ме питай що за задник е станал — перфектен гъз.

— Е, хайде сега!

— Впрочем, ако искаш да се върнеш тук, можем да ти намерим работа.

На Тодор Петър му се стори, че Камен не се чувства удобно на това място. Наистина стана и разсеяно погледна встрани.

— Хайде да се върнем на плажа.

Седнаха под тентата в омарата на топлия следобед, с лек бриз откъм морето, с блясъка на водите и разливащите се в ритъма на морето малки вълнички.

— Ти спомняш ли си онова лято, когато Вили, моят състудент, дойде с Полина и Нели в Созопол? — попита Тодор Петър.

— Да. Тогава се запознах и с Нели. Полина още е приятелка с нея. Даже ни беше на гости в Америка.

— Аз и досега не разбрах защо онова лято Полина ме отхвърли.

— Моля ти се. Не я ли виждаш? Те тогава и двете са били с Владо. Поне по неговите думи. Тя е искала само секс, а ти си й предлагал нещо по-сериозно.

— Така ли? Какъв съм глупак.

— А, ето го и Владо — каза Камен.

— Не може да бъде.

По дюната се качваше Владо с Полина и двете млади жени, познати на Тодор Петър от предния ден и „Текила бар“. Държеше бира в ръка и явно не беше изтрезнявал напълно от предната вечер.

Радко се показа сънен от платката си.

— О, Радко, пак ли нямаш настроение?

— Да бъдем приятели, искаш ли? Само да не ми кажеш утре, че не си спомняш — рече последният и се скри намусен в палатката.

— Не се безпокой — каза Владо. — Няма никакво значение. Току-що ми казаха, че половината от Странджа е минала на заменка. Не можах да го понеса… А утре ще прескочим до Тошкови в Синеморец, за да видим всичко с очите си. Тодоре, ти ходил ли си в Синеморец? Не си ли ходил?

— Дори съм писал стихове за там.

— Ти и стихове ли си прописал в Германия? — Каза Владо. — Не мисля, че е подходяща страна за стихове. Сигурно такива са ти и стиховете.

— Наистина нищо не струват, но исках да се изфукам пред мадамите ти. А ти нали също пишеше?

— Писане? Вече не. Социализмът си отиде… Всъщност се злепостави.

После се наведе към ухото на Тодор Петър и прошепна.

— Срещнах я.

— Коя?

— Мечтата.