Венцеслав Новхристов
Папо и неговата к(о/а)мпания (41)

41

На другия ден Стоян и Тодор Петър потеглиха към своята ваканция върху стария Пасат. Пресякоха Вакарел, спуснаха се към Ихтиман и поеха по пътя през Костенец. Тук спомените за времето, когато магистралата още я нямаше, нахлуха в съзнанието на Тодор Петър веднага, щом акациевите дървета се разшумяха покрай пътя и над железопътната линия.

Във Велинград преминаха пеша през центъра на града. Тодор Петър не успяваше да улови нещо характерно, да хване спецификата му. По-късно си мислеше, че би могъл да прибегне до помощта на романа „Тютюн“ от Димитър Димов. Въобразяваше си, че е писан тъкмо за този град. Като че нямаше и спомени от детството си. Дали Стоян щеше да съгради от тези места някакви мостове към страната? И какви ли щяха да са тези мостове, в комбинация с психика и възгледи на българче, родено и израсло в чужбина? Два тъмни бора в центъра на площада, срещу стара двуетажна къща, напомниха на Тодор Петър за модела на неговия мост.

Градът, като че беше по-различен от другите, които познаваше. Някак по-чист, подреден. В ресторант „Чинарите“ сервитьорът, пъргав и уреден циганин, олицетворяваше — с откъсването си от нищетата и приобщаването към цивилизоваността, образованието, работата — всичко това, което трябваше да стане не само с циганите, но и с българите, най-вече с тези от непреживелите възраждане западни части на страната.

— Папо, аз искам за обяд супа от водорасли, гарнели и малцова бира.

— Тук няма това — каза Тодор Петър. — Откъде ти дойде на ума да искаш това?

— Четох го в един комикс.