Венцеслав Новхристов
Папо и неговата к(о/а)мпания (3)

3

Първите заливи на юг от Бургас както винаги омайват с наситената синева на морето свикналото с убитите цветове от вътрешността на страната око. Пътят минаваше покрай трептящите, още зелени тополи край пътя, пресичаше обраслите с ниски дъбове възвишения между заливите.

Спомените от летните месеци, прекарани тук, нахлуха стремително и накуп в съзнанието му. След разклона за Созопол се мерна и Новият град, с нови къщи и хотели над Харманите. Изумруденият цвят на залива, който в единия край се оцветяваше в лавандулово синьо заради изпълзелите от север облаци, блестеше и се разтапяше до хоризонта като мираж.

Тодор Петър паркира до стария, сега разбит и окончателно занемарен, летен ресторант или бивш стол за гостите от времето на социализма. От другата страна на шосето се намираше входът на къмпинг „Смокиня“.

Заваля. Дъждът се сипеше ситен, летен и малко по-таен. Закрити почти безполезно от чадър с прекършена спица, събули маратонките си, той и малкият Стоян прегазиха нетърпеливо плажната ивица и натопиха глезени в притихналото и прошарено от дъждовните капки море. Далеч в оловното небе водата се оглеждаше напълно безучастна към щастието им.

Тодор Петър обходи с поглед палатките с надежда да съзре Компанията. Малкият Стоян мислеше за сладолед и пица и не усещаше, че в този миг се свързва завинаги с този бряг и с това небе.

Личеше си, че само преди час денят е бил слънчев. Отвсякъде струеше топлина, изпълваща извиращите от земята влага и дъжд, а светлината пречупваше контурите и цветовете с импресионистични бленди като в „Забриски пойнт“ на Антониони. Пренесен в спомените си, Тодор Петър се запита дали Радко е пуснал на Компанията като някога „Пинк Флойд“.

Но по-осезателно и интересно беше въздействието на другата светлина, идваща откъм границата между тъмното и светлото небе, ниско над сушата, която подтикваше и настройваше духа към късогледство — нещо като времеви отсек, в който си тук, вярваш само на себе си и си достатъчен само на себе си.

Все още се виждаха хора в морето, изпечени тела пресичаха плажната ивица, а под някои тенти и навеси, всред рейките, опънатите въжета и пресечените подпори на летните столове, вече се вземаха първите аперитиви.

Тодор Петър и Стоян направиха два-три тегела покрай палатките и караваните, огледаха новите кръчми зад дюните. Ясно беше, че без ориентир е трудно да намериш някого.

Върнаха се до колата и потеглиха обратно към Созопол. Стоян се занимаваше със сладоледа си, а Тодор Петър си спомни, че вечерта преди да тръгнат майка му беше започнала превод на анализа на „Der Honorarkonsul“ на Греъм Грийн, в който по западен начин се иронизираше един паралелен, английски Гороломов на Йовков. Беше изровил книгата при един немски вехтошар. На корицата на книгата, преписано от Монд, се мъдреше нещо покъртително: „Освен Греъм Грийн (до когото понякога се доближава), Чейс е единственият писател, успял да изрази романтизъм и чистота чрез насилие, грубост и целенасочен реализъм.“

По едно време той загледа Стоян в огледалото, около чиято периферия мигаха в неравномерен такт чистачките. И докато в подстъпите към града се вглеждаше в детското равновесие, едновременно с това провираше бавно колата всред тълпите, които се връщаха от плажа заради дъжда — хаос от движещи се във всички посоки хора, пресичащи, изчакващи…

— Мама му стара — каза с немското си произношение Стоян, който беше запомнил възклицанията на баща си по пътя от София до морето. Бяха се оказали в здраво задръстване преди влизането в Стария град.

Край пристанището няколко паркирали коли и пресрещнали се без изчакване един нов мерцедес и две аудита бяха неспасяемо запушили подстъпите към градчето. Собствениците им, очевидно тарикати, които бяха решили, че са още по-големи тарикати, отколкото всички останали тарикати, нервничеха, докато висяха в дъжда в колите си, надуваха с клаксони и чакаха някакво чудо. Още от времето на социализма Тодор Петър изпадаше в паника, когато попаднеше в опашка. Предпочиташе да гладува, отколкото да чака. „Сигурно имам глисти“, си помисли и си спомни за едно посещение при академик Захариев. Когато малкият Стоян беше настинал, докато гостуваше в София, беше се наложило да посетят прочутия хомеопат. Академик Захариев отделяше по пет минути на пациент.

— Скърца ли със зъби? — попита академикът, когато седнаха пред бюрото му.

— Не — каза Тодор Петър.

— А спи ли настрана и със свит крак?

— Не.

— Нервен ли е?

— Не.

— Нервен е. Не го ли виждаш, че не може да стои на едно място.

— Да — каза Тодор Петър — все трябва нещо да прави.

— Има глисти — отсече академикът и се обърна към сестрата. — Предпиши му… Ще го оправим.

— Надявам се — каза Тодор Петър с надежда.

— И ти имаш глисти.

— Аз? — изуми се Тодор Петър.

— Да — каза академикът — Имаш ли газове?

Тодор Петър се изуми още повече, като разбра, че има хора без газове.

— Спиш ли на една страна с преметнат крак?

— Да — каза Тодор Петър.

— Имаш глисти.

„Майната ви на всички глисти“ — си каза Тодор Петър, излезе, тръшна вратата на колата и скоро, с помощта на още двама глистара, изрегулираха задръстването.

Сети се, че в България в градските автобуси тези пътници, които биваха близо до вратите, стояха натъпкани като сардели, а другите, които попадаха в центъра на автобуса, се ширеха.

Неживели сякаш с други хора, нахални симплицитас паркираха където им падне, без да се съобразяват, че пречат на другите и че това паркиране може да коства човешки живот. А полицаите се снишаваха, почерпили горчив опит, че ако тръгнат да глобяват за подобни нарушения, те ще са потърпевшите.

Капитализмът с изискванията си за производителност още не беше наложил ефективността на взаимното облекчаване.