Венцеслав Новхристов
Папо и неговата к(о/а)мпания (56)

56

На другата сутрин Тодор Петър стана един от първите. Чувстваше се бодър и щастлив. Седна да чете, като хвърляше по едно око към Компанията. Михаела започваше деня с планове какво да направи, Наталия — как да си проведе политиките.

После чу Наталия да казва на Михаела:

— Гледам толкова самотни жени. И ги виждам вече умрели. Не са готови да направят и най-малкия жест, за да потърсят и намерят близостта.

И Тодор Петър отново си спомни, че му го беше казвала и на него. А той не искаше да се замисля какви паралелни планове си бе правила тогава. Питаше се на какво е готова Наталия, за да намери близостта и кой знае защо си спомни един плакат от социалистическото минало, който трябваше да илюстрира мотото на съответната петилетка — ефективност и качество. Представляваше огромно пано, изобразяващо млада и чистосърдечна работничка до също толкова чистосърдечен млад мъж, в което само по себе си нямаше нищо чак толкова особено, ако не беше естествено възникналият въпрос — кой от тях е ефективността и кой — качеството.

— Хладнокръвие или самота, казваш.

Ана и Владо, нарамили чадъри и плажни чанти, минаха покрай басейна и тръгнаха към колите.

— Много е хубава тази Ана — каза Тодор Петър, който ги проследи с поглед.

— Какво, завиждаш ли му? Не му завиждай, то е до време. Това е физиология — каза Ирина.

— Защо? Как може да гледаш така на живота? Как може да прецениш кое е добро или лошо днес и какво би станало по-късно? Не може ли да грешиш?

— Разбери, това е физиология. Ако знаеш колко жени е имало и има, които са си въобразявали, че могат да са нещо за някого, който е с двайсет и повече години по-възрастен, само защото са си въобразили, че той е нещо повече от мъж с двайсет години по-възрастен!

Тодор Петър стана и отиде към скалите. Намери удобно място и седна да наблюдава морето. Сия го беше забелязала да се отдалечава и беше тръгнала след него. Не я беше усетил, докато не седна редом и не се загледа и тя в леко потъмнялото синьо — слънцето се беше скрило зад няколко светлосиви облака.

— Този твоят Папо, — вече всички викаха на Стоян Папо — е голям сладур. Прекрасен син си имал!

Била говорила вечерта на плажа с него. Била изумена колко е умен и чувствителен. Тодор Петър неволно направи сравнение с Наталия, която беше заета с любовта си и с проблема да ревнува и страда. И всичко това, взето заедно, да стимулира процесите й на мислене. Тя нямаше сили за нищо повече от една любов и не се беше опитала да си каже и две приказки със Стоян.

— Не мога да те разбера. Защо сега ми показваш, че ме харесваш, а когато след онази вечер ти се обадих по телефона, ми отказа? — рече по едно време, в средата на разговора, Тодор Петър.

— Тогава Наталия ми се обади и ми забрани да се занимавам повече с теб…

— О. Много хора действат директно при сензор за опасност или полза — засмя се Тодор Петър. — Не могат да пробият завесата. И колкото повече примери им даваш за това, което е правилното, толкова повече държат на тъмното и объркването си… Видя ли се с Доктора?

— Да. Казах му, че Баръмов най-вероятно го е завлякъл.

— Оле! И той?

— Побесня.

— Той е абсолютен скъперник. Сигурно се е разболял и няма да може да спи няколко месеца.

— Развика се, че няма да остави тази работа така. Как обаче ще стане — не знам.

— Аз продължавам да се забавлявам с мисълта за доктор Тошков. Ще умре от страх за парите си.

— Ще ти кажа нещо. Едни момчета, които са ми задължени, дълго ме убеждаваха да им дам картбланш за Баръмов…

— За какво?

— Да му счупят краката.

— Ти си луда.

— Защо? Той направи мръсно на толкова много хора, че няма да разбере изобщо от кого му идва… Но аз все пак не дадох съгласието си.

— Хубаво си направила. Знам една такава история. И поръчителката падна на другия ден и си счупи крака.

Внезапно тя го прегърна и се притисна към него.

— Казала си на Наталия след първата среща, че не приличам на нищо.

— Нищо — каза Сия. — Онази вечер обаче на Драгалевци ме грабна. Честно. Сърцето ми се разтуптя.

— Какво нещо прави папийонката! А аз я бях сложил тъкмо заради контраста с лехата домати. И докъде може да го доведе човек увлечението му по подреденото.

— Да, но нали животът в България не може да се сравни с този в Германия?

Телефонът му иззвъня. Беше майка му:

— Как сте?

— Добре, а ти как си?

— Добре съм. Реколтата ти от лук обаче е компрометирана. Беше засадил малка леха лук.

— Защо?

— Прочетох, че трябва да го вадиш вече, защото иначе ще прорасте.

— Ок. Ще го имам предвид.

— Виж, мила, — обърна се Тодор Петър към Сия, когато свърши разговора. — Има мигове, които изпускаме, и те не могат да се върнат…

Когато се прибраха от скалите, Стоян се приближи до Тодор Петър и му каза:

— Папо, снощи ми беше най-хубавата вечер.

Целия ден Компанията беше ангажирана с безцелно лутане по плажа — къпане в морето и басейна, обяд, безсмислени разговори за коли и мода. Междувременно Тодор Петър и Стоян успяха да съберат и изхвърлят няколко торби с фасове и боклуци от пясъчната ивица.

Когато най-сетне Тодор Петър остана насаме с Ирина, тя му каза:

— И все пак трябва да се изясним. Не искам да оставаме с недоизказани неща. Мислех, че наистина няма да имаме много пари, но можем да направим така, че наистина да сме щастливи. Мислех, че ще напишем нещо заедно, което да преплита съдбите ни, предопределеното и преживяното… Аз поразмислих доста върху това между нас двамата. Ние не се обичахме. Сега разбирам, че съм те примамвала, за да заминем за Германия.

— Да, аз изглеждам голям наивник. Мислех, че нещата са по-чисти.

— Ти си лесен за лъгане.

— А ти си пък „духовната светица“ — горчиво каза той.

— Не виждаш ли, че те бъзикам. Бях ти казала. Ти ме беше спечелил. Във всички измерения. Казвам ти го, за да знаеш, че не съм била повърхностна във връзката си с теб! В началото се чудех как така един толкова сетивен и доверчив до наивност човек изобщо оцелява. А ти просто си свиркаш. Иначе си тясноскроен, а душата ти е необятна! Такова противоречие ми е доста странно! Остана уважението и аз стъпвам на него. То е солидното отношение между хората!

— С Марио ли ще заминаваш? Видях, че не са вече така близки с Михаела. Кога си задълбочихте връзката, не забелязах.

— Ние вече излизахме в София с него. След като се разделихме с теб, бях решила да грабя от живота като луда.

— Най-сетне! Марио много държи да си заведе в Германия българка.

— Не знае какъв таралеж си слага в гащите.

— Ти го каза, но той, като познавам германките, може само да е щастлив с такава като теб. Да оставим настрана, че трудно би си намерил толкова интелигентна жена. А и ще си осигурена. Всъщност нещата се подреждат. Ти без друго се страхуваш да живееш тук.

— Повече се отвращавам. Но и се страхувам. А и унижението. Ти пръв ме подсети, за да го видя. А то си е било в мен винаги. Но да живееш с години, с десетилетия, цял живот в унижение, не означава нищо друго, освен робство.

— А аз именно затова искам да остана тук. За да не е така.

— Знам, че вярваш, че можеш да направиш нещо.

— Нали съм ти казвал за Дзен. Хълмът с луната, изгряла над него, не се променя, ако изразиш възхищението си, но светът всъщност не е вече същият. Така и аз. Ще се опитвам да си казвам мнението за хълма, обвит в бури, урагани и порои… Знаеш ли, гледах по телевизията някакъв репортаж от Синеморец. Бяха хванали двама иманяри. Аз единия от тях съм го виждал в офиса на Баръмов.

— Сигурен ли си?

— Абсолютно. Сега разбра ли защо изведнъж се напълни с хора? Следили са иманярите.

— Наистина!

— Трябва сериозно да помислиш за манията си за преследване.

— Няма каква да мисля… Много ми е интересно. От една страна си толкова експедитивен, можеш да вършиш и свършваш нещата, наблюдаваш света трезво, а в същото време си се оставил да те измамят хора като Баръмов.

— Опитвах се да пазя манталитета си на западняк. Почти като западняк — както аз го разбирам — каза с ирония и се поправи: — Който се прави на западняк. А те си мислеха и реагираха като спрямо някакъв наивник, който търси да бъде измамен. Жалка работа. Въпросът беше дали Боби щеше да пропусне да накаже почтеността. Не пропусна.

— Е, това си е капитализъм.

— Права си, в доверието няма нищо капиталистическо — опита се да се пошегува отново той. — Но не съм сигурен, че ще ми допадне да живея с това убеждение… Така е, защото това не е моето време.

— И кое трябва да е твоето време?

— Не знам. Скорост и движение, общество. Но ще дойде и моето време. Аз съм оптимист.

— Ще ти го кажа още веднъж и го запомни, моля. Оптимист си само по отношение на несбъднатости!

— Много си станала строга. Аз не се отказвам. И преди това е било така, но реакцията ти беше съвсем друга. В смисъл — истината е една и съща, независимо от нашето мнение. Само начинът на артикулация се сменя. Което се определя от полза или чувства като обич и обида. Или си оскърбена и предаваш миналото си. Или си била просто една лицемерка.

Ирина и Наталия вече бяха напуснали неговия свят и не изпитваха нужда да са духовно верни. Но може ли една разочарована жена да има контрол над инстинктите си? Може ли да търсиш вярност, ако чувствата ти са били малко или повече плод на ползи?

— Въпросът е да съумеем да притъпим незадоволеността си и да намираме реванша на собствените си грешки!

След такива разговори Тодор Петър не успяваше да бъде мъдър.