Венцеслав Новхристов
Папо и неговата к(о/а)мпания (46)

46

Като се прибраха от разходката, другите бяха започнали да стъкмяват огъня в огнището и да приготвят вечерята. Стоян отначало се включи с ентусиазъм, но после остави това занимание на възрастните и се заигра с геймбоя си. Ирина отиде да им помага. Тодор Петър седна на скованата до реката маса и се зарея в хладния и влажен въздух на падащата привечер.

Вечеряха още по светло, пиха вино от Карабунар и Ветрен и се любуваха на долината. Миришеше на планина, борина, дим, мащерка и печено месо.

Стъмни се. Стоян се заприготвя да ляга в малка стаичка на билото на вилата. Тодор Петър се качи с него, за да му каже „лека нощ“.

— Папо, ти къде ще спиш?

— Тук. Страх ли те е?

— Не, но като вървяхме през гората, ми се стори, че някъде зад дърветата има нещо страшно.

— Нищо страшно не е могло да бъде — каза, но сам не беше сигурен.

— Папо, знаеш ли, че смел е не този, който няма страх, а този, който застава пред страха.

— Откъде го знаеш това?

— Прочетал съм го — каза Стоян със старателния си български.

След като се навечеряха, пуснаха музика. Пиха пак и си говориха. Камен покани Ирина на танц.

— Да потанцуваме и ние — каза Наталия на Тодор Петър.

Докато танцуваха, Наталия непрекъснато се извърташе, за да наблюдава Камен и Ирина. В същото време каза в ухото на Тодор Петър:

— Вече мога да ти съобщя какво е това, което отлагах.

— Кажи го.

— Хайде да се видим малко по-късно на терасата.

— Да танцуваме и ние — каза Полина и побутна Владо.

— Нямам настроение. Имам чувството, че се намирам в някакъв безпорядък.

— Ти си непоносим — скочи тя. — И си глупак. Аз те предупредих.

— Цялата разправия е само между двама ни — каза Владо, угаси цигарата си и излезе.

— Забравяш много бързо! — повиши глас Полина след него.

Всички се умълчаха. След малко Полина го последва.

Парчето свърши и Наталия и Тодор Петър излязоха на терасата.

— Никога не си ми говорил за това място — Наталия вдигна ръка към очертанията на гората на отсрещния тъмен склон и на фона на обсипаното със звезди небе.

— Вие не си падате по планините.

— Кои „ние“?

— И ти, и Сия, а и Камен.

— Оказва се, че аз си падам.

— Кажи сега! Какво имаш да ми казваш.

— Камен ме убеди, че твоята кампания, колкото и да е нещо утопично, е уникално за нашето нищо…

— И?

— Направих една успешна сделка. Отделила съм колкото пари си загубил от Боби Баръмов за твоята кауза. Как я наричаше — Платформа или Кампания.

— Нещо ме изненадваш… Не мога да ги приема.

— Не, не… Дължа ти го, най-вече за да те оборя. Нали смяташе, че не съм в състояние да направя и най малкото за страната…

— Изненадваш ме.

— Това и исках. И искам де те мобилизирам. За разлика от другите, аз знам, че ти можеш.

— Но трябва да знаеш, че първият резултат ще бъде в най-добрия случай някакъв пример или опит. Независимо от усилията.

— Мислила съм. А и Камен ми е говорил. Но така реших. И, моля те, това да си остане между нас. Дори и Камен няма нужда да знае.

Влязоха си при другите. По-късно, като че подсетен от разговора с Наталия, Тодор Петър поде вечната си тема.

— Да си дойдем на думата. Та защо мислите, че нищо не можем да направим за страната?

— Виж какво, не искам да те обиждам и за последен път… — рече Иво по-сериозно от друг път. — Остави ни да се оправяме сами. В държавата няма закони. Тя работи по инстинкт и навик. Този инстинкт е опазил България в миналото, той я поддържа и сега. И това ще бъде, докато все още има такива, които помнят какво са ги учили онези, културните стоици, които измряха и оставиха по някоя стара картина, мастилница или книга… В момента на мода са празноглавците с по два висши техникума, американци, натъпкани с инфантилизми, сипаничави пияни руснаци с пари, цигани с двуредни костюми. Ние имахме удоволствието да ядем вкусни храни и да поживеем другаде. Но всичко е безвъзвратно отминало. Оправяй се сам, доколкото можеш.

Тодор Петър помръкна, въздъхна тежко, надигна се безмълвно и излезе на терасата. Камен го последва. Загледаха се към звездите над смълчаните очертания на ниските и заоблени възвишения, покрити с борове. Всеки зает със своите мисли.

— Има нещо магическо тук, на това място — каза Тодор Петър.

— Да… Исках да те попитам, като продължение от разговора ни на Драгалевци. А човешкото в България можеш ли да видиш?

— Какво? О, да, о, да. Човешкото мога да видя. — И се засмя: — Но няма да забравя нещо друго, каквото бях чел: българинът е крадец, но има душа.

— И тогава какво би казал? Кое е най-яркото, което виждаш, откакто се прибра?

— Не ме затруднявай. Най-натрапващото се, което виждам, е липсата на правила. И отчуждение от общите задачи.

— Да… — рече след малко Камен — всеки един от нас е обречен да е едно нищо и в същото време търси някакво мнимо величие.

— Нещо не си в настроение?

— Имам проблеми с фирмата… Но не се безпокоя.

— Зависи ли от теб?

— Не. Зависеше тъкмо от приятелството. Не можеш да си представиш колко са ужасни.

— За кого говориш?

— За Радко и Чавдар.

— Моля? Нали Чавдар и Радко не си говореха.

— В името на успеха си проговориха. Българско приятелство…

— А аз се върнах, защото смятах, а и все още смятам, че тук, сред природата и роднините, приятелите са най-важните.

— Е, как може! Изобщо това е само един вид външна показност. Тя винаги, като че е била говореща, но сега, когато вече залозите са по-големи, лъсва ясно. Показността винаги си е само една показност и поза и нищо повече. Тя може да приеме различни форми и лица, които прикриват други интереси. Но не е съдържание. То, то липсва.

— Трябва да им излезем от пътя. Това ще е най-голямото им наказание. И на приятелите, и на тези, които управляват и крадат парите ни. И да тръгнем по наши, успоредни пътища.

— Какво стана с твоята платформа? Имаш ли вече резултати?

— При мен на пръв поглед не. Но са се появили някакви младежи. Като че съм им посял идеята. Работилници, обединени доброволци.

— Сега, когато съм си поизчистил проблемите, и аз ще помагам.

— Извинявай, ще отида малко нагоре да свърша една работа.

Тодор Петър се заизкачва към гората. Само един лунен сърп се показваше над силуетите на боровете по склона. Беше толкова светло, че извън сенките на дърветата и къщите нямаше опасност да стъпи накриво. Внезапно зад ъгъла на съседната до тяхната вила чу гласа на Полина и после този на Владо:

— Не мога…

— Ти си широко скроен, но душата ти е малка като грахово зърно — каза страстно Полина.

— Така ли мислиш?

— Казвам ти. На никой мъж не съм се отдавала така дълбоко! Във всички измерения. Казвам ти го, за да знаеш и да не мислиш, че причината бяха тези пари. Не мога да те позная. Кажи, какво става с теб?

— Сега не мога нищо да ти кажа.

— Но и аз не мога да си изтрия душата като компютърен диск, нали?!

Тодор Петър направи още една крачка. В този момент, като че го забелязаха. Чуха се стъпки. Тодор Петър видя Полина да тръгва към вилата. Владо се показа иззад ъгъла и направи крачка към него.

После двамата слязоха към брега на реката, която сега, в звуците на нощта си ромолеше точно така, както Тодор Петър я познаваше от детството си.

— Знаеш ли, аз се разделих с Таня — каза Владо и след това прибави. — Току-що се разделих и с миналото си на народен изедник.

— Не беше съвсем смело. Нито категорично.

Владо Минков се направи, че не го е чул.

— Право да си кажа, мислех, че преди да се разделиш, си се осигурил — рече Тодор Петър.

— Аз съм се и осигурил. Не ми трябва повече. Влюбих се и разбрах, че повече така няма смисъл. Толкова дълго бях сам.

— Онова момиче от Созопол ли?

— Цял живот съм мечтал за такава прекрасна жена.

— Не е ли доста млада за теб?

— Млада?! Какво значение има! Ние сме влюбени и тя е вече в София. Започна да следва. Решил съм обаче да спя с нея чак когато се оженим.

— Разправяй ги на шапката си — каза Иво, който се беше появил незабелязано.

— На шапката си ли да го разправям? — каза Владо.

— Владо, животът си е твой и не си длъжен да се насилваш да бъдеш адекватен спрямо това, което искат от теб — опита се да бъде мъдър Тодор Петър.

— Да, бе. Щеше да е интересно, ако можеше да разкаже нещо духовно. За това как пиенето постепенно променя човека. Най-напред какво си е мислил, пък как се е променял постепенно. И какво е станало с него, като е изтрезнял… Ще се разкарам, не бойте се — каза Иво.

— Ти би трябвало да се боиш — каза Владо Минков. — С вечния си цинизъм.

Иво се отдалечи към вилата. Чуха го да отваря и затваря вратата на терасата.

— Не е лош човек, но се страхува, че ще си загуби работата — каза Владо Минков.

— Не разбирам.

— Той май още живее при социализма.

— А Полина? — попита Тодор Петър, може би тъкмо защото бе верен на спомена и мечтите си от младостта.

— Тъкмо там е въпросът. Тъкмо там е трудното. Но аз и друг път съм жертвал любовта за някакви задължения. Къщи, коли. И съм грешил. Сега темата е за мен, не за нея. Това е. В този живот ми омръзна да отлагам всичко заради други. А ти? Не мога да те разбера защо им разказваш.

— За какво…?! Аз винаги им приказвам…

— Тогава, на Драгалевци. Пък и изобщо. Не ги ли виждаш какви са… Повечето искат да заминат на Запад. Тук останаха грозните. Защото са деца на хора, които са имали други приоритети. Искам да кажа, че в онова време сексът и женитбата с красивата жена беше приоритет, защото така и така всички не се различавахме материално. А сега красивите жени се женят за дебели мутри.

— Нещо си противоречиш. Твоя беше приказката за слугините.