Венцеслав Новхристов
Папо и неговата к(о/а)мпания (44)

44

На другия ден рано сутринта Тодор Петър се обади на Камен по джиесема.

— Току-що тръгваме. Ще бъдем при вас най-късно на обяд.

Част от компанията с коли щяха да ги чакат на язовир „Голям Беглик“. Тодор Петър и Стоян пресякоха пеша градчето и поеха нагоре в планината. Целта им трябваше да бъде язовирът, но тъй като не знаеха пряк път, а този беше първият им излет за сезона и се пазеха от сериозни натоварвания, избраха черния път. По този път местните горски работници сигурно извозваха трупите от вътрешността на планината.

Нагоре Родопите се разкриваха. Край пътя се извисяваха стройни борове, със зашарени стволове от проникващото през рехавите им високи корони слънце, с разпръснати под тях новоизрасли, малко по-високи от високата трева, млади иглолистни дръвчета. Минаваха покрай извори с чучуреща от дървени коруби вода, на места разлята по пътя, над която танцуваха бели, кафяви и черни пеперуди. Една от пеперудите кацна безстрашна и се задържа дълго върху бейзболната шапка на Стоян. Може би искаше да се „разходи“ с компания.

Около пънове, гъсти боровинкови туфи блестяха с яркозелените си и лъскави листа, диви ягоди, грейнали из тревата и по припеците. Следваха гъсти, вече израсли и дебели смърчове. Мравуняци край пътя и пънове, покрити със събраните от мравките кафяви елови игли. Миришеше на мащерка, бял равнец, риган, див джоджен и какво ли още не. Лимонени листа (маточина), които започваха да миришат повече, ако ги потопиш във вода. Жълт кантарион. Бял равнец. Цъфнали мъхове. Горски карамфили и лютика. Папрати. Мента. Иглика.

В разредена от сеч гора, оградена с посивели дървени ритли, засадени за залесяване ели бяха израсли над човешки бой.

— Папо, скоро ли ще стигнем? Май вече се уморих.

— Не сме далеч. Сигурно зад завоя ще стигнем билото.

— Как познаваш?

— Близо е. Лъхва вятър. Значи наближава да излезем на открито.

Наистина скоро гората се отвори. Видяха разрушени дървени ограждения, зад които хвойни, криви борчета и разбутани, стари огради ограничаваха някогашни, сега неокосени ливади. Високи треви, с омекнала от цъфтежа им зеленина, почиваха в слънчевия ден. Малък и кристален поток изскачаше изведнъж изпод няколко смърча и пресичаше ливадата. Приседнаха на издадени над водата чимове трева, събуха се и потопиха уморени крака в студената вода. Загледаха се в копривите и дивите малини, змийските свещи, съзряха цвете, чиито листа бяха известни като „Мечтата на туриста“.

— Папо, това място красиво ли е за теб? — попита Стоян.

— Да — рече Тодор Петър и си спомни за собствените си първи опити да облече в понятия вълнението си пред очарованието. — Искаш ли ябълка?

— Дай ми я необелена, защото трийсет и пет процента от вкуса на ябълката е в кората й.

— Защо мислиш така?

— Папо, това е все едно да питаш защо небето е синьо.

— Разсмя ме!

След още около час, като слизаха бавно по изровен от придошли по време на дъжд води, стигнаха до белосана тухлена къща с изтърбушени, но преградени с одеяла и найлони прозорци. На малкия й чардак отпред имаше пейка, постлана със стара родопска черга. По-нататък — там, където започваше гората, два спънати коня пасяха кротко. Извърнаха със замах глави, за да прогонят мухите, и ги изгледаха изненадано. Надлъж и шир не се чуваше и мяркаше жива душа.

Стоян бърбореше възбудено и не спираше да задава въпроси. Той беше започнал да се замисля за българската граматика и се опитваше да спазва някакви, осъзнати само от него, правила. „Много е хубава тази трева“ ставаше „Много беше хубава тази треватата“. Реката — ставаше „рекатата“, а гората — „горатата“. Членуваше при всяка възможност с ентусиазъм и говореше само в минало време.

— Исках да стана Wissenschafhtler^[1] и да направя подводница, с която да откривах Атлантида — сподели за мечтата си.

Тодор Петър забелязваше отсъствието на бащинско напътствие в интелектуалните занимания на Стоян, като едновременно с това постепенно откриваше, че детето самичко успяваше да си намери опорните точки не само в настоящето, но и в миналото. Мина му през ум, че Ерих Кестнер, обичан от него писател, разказваше за себе си, а всъщност разказваше за прадедите си. Така и той сега се опитваше да разкаже на Стоян за тези от прадедите им, които бяха слезли от планините след Освобождението.

— Мислиш ли си за тук, докато си в Германия?

— Да, Папо. Но трябва да си мисля: denk nicht an das Ziel, denk an den Weg, der dich dorthin füuehrt.^[2]

— Като при нас днес.

— Да.

Изведнъж долината се разкри. Ливадите с висока трева, изкласила и вече зелено-бежова, дървените ограждения, следата на речните лъкатушения, надигащите се склонове, ярко очертаните на фона на синьото небе хвойни и борове. И няколкото къщи в дъното. И колите, паркирани пред тях. Сред тях отдалеч личеше белият джип на Полина. Когато стигнаха под къщите, Тодор Петър извика:

— Ехооо, има ли някой тук?

— Ехоо — викна и Стоян.