Венцеслав Новхристов
Папо и неговата к(о/а)мпания (8)

8

Изправен със слабото си телце до шахматната дъска, Стоян обяви първи, че е гладен. Само петнадесетина минути по-късно тримата бащи — Божил, Косьо и Тодор Петър с децата Стоян, Алекс, Филип и Руми, която си избра тяхната група, вече поръчваха в ресторанта.

Ресторантът „Панираната флейка“ се намираше на петдесетина метра, между дюната и редицата каваци край пътя. Представляваше квадратна дървена хижа от опушено чамово дърво, с плосък покрив, с разкачени прозорци, с дълги покрити тераси и с две свързани дворчета, където масите се криеха под сенките на големи бежови чадъри.

По това време на деня „Панираната флейка“ вреше и кипеше под напора на прииждащите откъм плажа гости. Най-вече ожаднели, те се разполагаха по дървените пейки и се отпускаха свободно и безгрижно.

Повечето от тях бяха млади хора, а пъстроцветието и атрибутите — очила, плитки, обици или превръзки, като че подсказваха, че или ще се борят със зъби и нокти и до смърт, за да има чиста природа в България, или че са с единия крак извън страната и са само временно тук, заради прекрасното море и време.

Все пак Тодор Петър до края не успя да забележи някой от тях да събира пластмасови боклуци от плажа в чували, както правеха доста често със Стоян.

Божил, Косьо и Тодор Петър успяха много бързо да изпият първата си наливна „Загорка“, докато Руми, с дългите си прави коси и лунички, и Стоян седяха безмълвно един до друг, люлееха боси крака и съсредоточено не се поглеждаха. Алекс и Филип си разказваха разпалено някакъв комикс.

— Станчо — обърна се Тодор Петър към сина си — ето, че ти идват кебапчетата.

— Папо, а darf ich, позволено ли ми е, а после — сладолед.

— Да. После ще ви черпя всичките.

— Папо, в Германия е хубаво, но тук е по-хубаво.

— Стоянчо, ти да не знаеш немски? — попита Филип.

— Той знае по-добре немски от български, но смята, че тук, в България е по-хубаво, защото „получаваш по-бързо приятели“ — засмя се Тодор Петър, като при превода от немски нарочно замени „намираш“ с „получаваш“.

— И аз — каза Руми.

— Какво, и ти ли мислиш, че тук е по-хубаво?

Руми кимна.

— И аз уча немски — каза Филип — но говоря зле.

— Откога?

— Той е от една година в немската гимназия — каза Божил.

— Кажи как стана така, че Стоян смята, че получаваш бързо приятели!

— След като през една от ваканциите изкара една седмица шарка, го заведох на надуваем замък в Борисовата градина. Обикновено той стои до мен сравнително спокойно, но когато има повод, започва да се катери по люлките, както си знае… Тъкмо в този случай така и стана. Хвърли се по замъка и само след минути вече беше приятел с две други момчета…

— Вие къде спите? — попита Тодор Петър, за да отклони разговора, защото усети, че ще започне да проличава, че не живее заедно с детето си…

— В бунгалата — каза Алекс.

— Как е?

— Ужасно — рече Божил.

В това време другите деца дойдоха и братовчедите на Руми я отмъкнаха на другата маса, където беше седнала останалата част от Компанията.

Филип и Алекс дискутираха с Божил какво е алегория.

— А какво е метафора? — попита Тодор Петър — Тих като шума на времето ли, например?

— Не, това е сравнение — каза Божил.

— А, да — рече Тодор Петър. — Той е шумът на времето.

— Вярно.

— Като каза сравнения. Тези на Чандлър са гвоздеят: „Тишина като свличащи се въглища в корабен трюм“ или „Лимузината му ме отвя в канавката, като есенно листо“…

— Видях те, че четеш Тортън Уайдлър. Знаеш ли каква е връзката му с Чандлър? — попита Божил.

— Не смяташ ли, че езикът ни днес е твърде обеднял?

— Тодоре, не е коректно така. По-право съвременният български език е по-богат от преди, защото се допълва по естествен път. При това не включвам жаргоните, въпреки че се използват за задоволяване на опростени цели.

— Шегуваш ли се за връзката Уайдлър — Чандлър? — попита Тодор Петър.

Божил не отговори.

По-късно, когато компаниите от двете маси се смесиха и се оформиха групички по интереси, Камен, Росен Александров, Иво и Тодор Петър седнаха заедно. Заговориха разпалено на спортна тема.

— Вижте, вижте какво прави Стоян! — рече Камен.

Разговорът секна.

На една отдалечена маса можеше да се наблюдава как Стоян забавлява децата от Компанията. Към тях се бяха присъединили още шест-седем деца от 8 до 14 години. Всички бяха вперили любопитни очи в него и следяха това, което той със светнали очи им разказваше. Избухна дружен смях.

Разделените по групи деца за пръв път бяха обединени.

— Защо Чавдар и Радко странят един от друг? — попита Тодор Петър.

— Неизвестно защо срещите им винаги протичаха с неприятности за другите. Накрая имахме късмет, че Чавдар каза на Радко, че претенциите му са погрешни. Оттогава шест години не са си говорили — подхвърли Иво.

— Аз лично съм в плен на лятото. Сега се връщам. Искам да купя още сладолед на децата — рече Камен и с усмивка се отдалечи.

— Знаете ли, че снощи срещнах Владо в Созопол, с цяла тайфа и най-вече мадами. Начело с жената на Стамен Маринов — каза Росен Александров.

— Стамен Маринов, когото всички наричат Шефа?

— Да, същият. Беше дясната ръка на Борис Кьосев.

— Онази мадама с големия джип, червения чадър и шезлонга, която онзи ден легна пред караваната на Михаела?

— Коя е Михаела?

— Втората жена на Боби Баръмов. Не си ли забелязал една красавица с малко дете под нашата дюна? Тази, при която Камен отиде да пие кафе веднага, след като пристигнаха.

— Аха. А Боби защо го няма?

— Той стана голям бизнесмен.

— Искаш да кажеш, че той вече не си пада по къмпингите, а новата му жена — напротив.

— Да. И изглежда, че там нещата са доста сложни.

— Защо?

— Една така хубава жена вече второ лято да е без мъжа си тук и в същото време да не допусне никой до себе си?!

— Защо пропускам всичко! — каза Тодор Петър. — Може и да обича мъжа си.

— Може — каза Иво с вкаменен израз, така че всички се разсмяха.

— А Борис Кьосев не се ли ожени скоро, след като царят дойде на власт?

— Да.

— Но какво става всъщност с Владо?

— Има много пари. Повярвал си е, че е някакъв гуру и пие, за да поддържа тази вяра. Интересното е, че и другите му вярват. Който се завърти около него, веднага бива привлечен като муха на мед — каза Иво.

В това време Камен се върна.

— Знаете ли какво си мислех снощи за атмосферата в Стария град? Тези, нашите, понтийските гърци… Колко стотици поколения са тук и въпреки това пазят някакъв стил, различен от нашия. Те обичат къщите им, дори и малки, да са по-подредени и изчистени.

— Доизкусуряват малкото, което имат, достатъчно добре го управляват, преди да направят следващата стъпка — додаде Тодор Петър.

Камен, който в младостта им беше един от малкото, които обръщаха внимание на призивите на Тодор Петър за организираност, го погледна внимателно:

— Правиш нещо само ако ти е по възможностите.

— Да, правиш само неща, които можеш да довършваш и които са по възможностите ти. Не като тук да захващаш всичко, но да не го докарваш докрай както трябва.

— Не се притеснявай — рече Камен — сега стигнахме до убеждението, че обликът на градовете се гради и вписва точно толкова, колкото може.

— Или нека завършим всичко, заради безсилието, с подигравка и към нас самите — каза Иво.

— Независимо от недовършеното?

— Всъщност всички ние сме оправдани.

— Нали.

— Все пак Владо Минков не се ли е показвал насам?

— Напротив. Досега идваше всеки следобед. Напива се по неговия си начин, а жена му Албена скучае.

— Не е за учудване. Сега защо не идва?

— Кой го знае! Ти не си ли го срещал в Созопол? Просто не е възможно да не го срещнеш.

— Как ли се справя Владо с новия живот?

— За германците материалната култура е първият интелект — каза Тодор Петър…

— Не се притеснявайте за Владо. Такива ги защитава живота. По-рано работеше за Борис Кьосев, а сега е представител на една западна фирма. Добре е той. Нещата му вървят и без него.

— Когато бяхме бедни, се случваха други неща.

Тодор Петър си спомни миналите години на къмпинга, когато созополските компании бяха притегателна точка за толкова много младежи. Те пристигаха най-често от къмпингите Каваците, Смокиня и Градина, но и от цялото южно Черноморие. Пътьом минаваха край Ропотамо и попиваха нещо от романтиката на лонгозната гора. Особено ако времето не беше съвсем подходящо за плаж. Разполагаха се под тентите и навесите, не успяваха да отгатнат какво вълнуваше и какво беше настроението тъкмо в този лагер и тъкмо това лято, разменяха отгоре-отгоре някое „какво правите“ или подобни и се оттегляха.

Винаги си беше мислил, че всеки от тях очакваше да намери нещо повече, но тази надежда потъваше в разговори за битовизми, аперитиви и клюки. Разочароваха се взаимно, но така или иначе всеки, който беше вярвал, че с падането на Тодор Живков, или както му викаха помежду си Сатрапа, страната ще се нормализира, се беше лъгал горчиво.