Венцеслав Новхристов
Папо и неговата к(о/а)мпания (57)

57

След обяда Тодор Петър беше водил Зорница и Стоян на сладолед. Тъкмо се прибираха. Паркиран на сянка, пред хотела беше спрял джипа на Полина, а на предната седалка, за най-голямо удивление на Тодор Петър, бяха седнали тя и Ана. До джипа беше паркирана колата на Владо, вече натоварена с багаж.

Тодор Петър тъкмо направи крачка натам, за да попита дали си тръгват, когато изведнъж видя Ирина, която изскочи от хотела и изтича развълнувано към него. Дръпна го встрани.

— Бързай! Баръмов пристигна. С гипсиран крак. Замъкна се с патериците до апартамента на Михаела. Бързай, ще й направи нещо. Аз ще задържа децата.

— Къде са другите?

— Само Владо е там, но се панира. Преди това Марио отиде да тегли пари. Иво е махмурлия и се скри. Останалите също се правят, че ги няма или наистина ги няма.

Тодор Петър влезе в двора на хотела. Владо седеше неподвижно, с ръце в джобовете. Изтича покрай него.

Михаела се беше свила до леглото. Баръмов седеше близо до вратата, с една патерица, хваната като тояга. С другата се подпираше. Беше с гръб, но като чу да се отваря вратата, се обърна. Тодор Петър не го беше виждал с такова озверяло лице.

— Изчезвай веднага, докато не съм ти строшил главата! — изръмжа и се извърна.

Беше по-едър от Тодор Петър, но сега, когато беше с гипс, единствено гневът му беше опасен. А може би обратно.

— Само спокойно — каза Тодор Петър, но не беше спокоен. — Да излезем навън.

— Изчезвай. Това са наши семейни работи. Да не си й ти любовникът? Къде е германецът?

— Боби — каза Тодор Петър. — Тя не ти е вече жена. Няма човек, когото да не излъга. Не се ли страхуваш… Теб синът ти дори те изостави.

Боби Баръмов посегна с патерицата, но Тодор Петър реагира, улови я бързо и я дръпна към себе си. Боби Баръмов не можа да запази равновесие, политна и с цялото си натежало туловище рухна върху кревата, който не издържа и страничната ритла поддаде. Въпреки сериозността на ситуацията, Тодор Петър едва не се разсмя, но замръзна. В ръцете на Баръмов блесна пистолет.

В този момент на вратата застана Владо и кой знае как зад него и Стоян.

— Папо! Папо!

— Стояне, бягай от тука — извика Тодор Петър и застана между Баръмов и вратата.

В този момент яростта по лицето на Боби Баръмов изчезна. Скри пистолета. Всички го наблюдаваха като замръзнали как с усилие, като се подпираше, се изправи, използва едната патерица, взе и втората и, без да се обръща, тръгна към вратата. Владо се отмести, а Стоян се притисна към стената в коридорчето. Като минаваше покрай него, Баръмов спря и го изгледа. Изразът му стана безпомощен и съсипан, обърна се и излезе.

Тодор Петър се приближи към Михаела.

— Има ли ти нещо?

— Не.

Тя се изправи, прегърна го през врата и отпусна глава на рамото му.

— Толкова съм ти благодарна.

— Май на Папо трябва да благодарим всички — каза Владо.

По-късно Ирина разказваше:

— Владо и Ана току-що си бяха събрали багажа и се готвеха да тръгват, когато пристигнаха Боби Баръмов и Полина с нейната кола. Полина хвана Владо и го заведе под стряхата да разговарят, а Боби Баръмов изкуцука до стаята на Михаела. Михаела до този момент не беше се показала. После настана една дълга тишина и след това чухме Михаела да вика: „Никога няма да се върна при теб! Край, не чуваш ли, край!“. И след това, като че той я събори. Чухме задавения й вик, но никой не предприемаше нищо. Всички седяхме като попарени.

Вечерта Ирина и Марио бяха излезли из Синеморец. Михаела се приближи до Тодор Петър и го хвана за ръката.

— Искам да направя крачка към теб, но не зная как.

— Ако искаш, елате със Зорница с нас. Ние утре тръгваме със Стоян. Ще пообиколим България. Ще съчетаем полезното с приятното. Ще посещаваме забележителности, но и разни адреси. Имам малко работа. Имам един списък.