Венцеслав Новхристов
Папо и неговата к(о/а)мпания (47)

47

Късно през нощта, когато половината от компанията си бяха легнали, а някои още говореха тихо край огнището, Тодор Петър и Ирина се качиха към гората, седнаха до един хвойнов храст и се загледаха в осветената от луната долина.

— Затова — продължи мисълта си Ирина от започнал вече разговор — и бих могла да те осветля по някои въпроси и се надявам, че ще мога да те осветля. Виждам, че не си още оттук и ще ти е трудна аклиматизацията.

— Виждала ли си Полина заедно с Кьосев? — попита Тодор Петър.

— Никога. Мисля, че женитбата им беше поръчкова.

— Я кажи, каква е тази твоя история с Владо?

— А, това беше след Ялтенския ми период, когато се запознах с него. Току-що бях започнала да следвам. Ходих около една година в Ялта, защото се събирахме там, преди да отидем в Университета за джемсешън или в Музикалното училище за някой джаз тандем — Банана, Жоро Стоунса и прочие. Ти не си бил групар, като те гледам, не си обичал да ходиш на малкото откраднати американо-английски мигове.

— Малко не си падам по масовките.

— Да. Бил си индивидуалист, а сега това избива в обществени планове и фантазии… Ходихме две години заедно. Беше женен и вече имаше дете, но казваше, че ще се разведе и ще се ожени за мен. После нещо забави нещата. Аз започнах да излизам с други. Той пък искаше да ми показва колко е свободолюбив и западняк и как не му пука, че аз се веселя без него, че мога да живея без него! Онази вечер на Драгалевци обаче ми каза, че съм го унищожила, защото не съм разбрала какво е чувствал! Едно се казва, друго се мисли, трето се чувства! Така или инак, в един момент реши да се женим и тогава един ден при мен дойде жена му с детето на ръце.

— Да, веднъж ми спомена.

— Тя плака.

— Коя, Таня ли? И ти?

— И аз се отказах от него. Засрамих се. Скрих се. Така той си запази семейството.

— Така става. Заради това ли сега…

— Тогава той ми беше най-голямата любов. А сега си ти, но само внимавай да не ми се изчерпи привличането.

— Трябва да си потвърдим общите допирни точки.

— Искаш ли да пишем с теб пиеса? Ще си разиграваме диалозите от името на различни герои.

— А темата?

— За духовното противоречие между индивидуализма и глобализма, за оскотяването на съвременния човек и за нищожеството на човешкия род.

— Днес следобед, след разходката, си мислех нещо такова.

— Защо избягваш да кажеш, че ме обичаш? Нали свободата не е изборът на другия към теб, а твоят избор към него?!

— Още се колебая.

— Недей.

— Не мога да си го обясня. Сигурно е някаква моя тъпанарщина, която звучи така: аз съм това и смятам, че мога да бъда оценен достатъчно и нищо друго не би могло да накара другия да си промени отношението.

— Добре, но аз започнах нашия живот, защо го отричаш? Всеки ден ли се срещат такива хора като нас? Само трябва да се пазиш да не разпростираш амбициите си извън мен.

— Защото съм обременен с миналото си и трудно ще мога да се съобразя с разума.

— Разбрала съм ти някои от лошотиите. Те са поправими, а може би търпими. Може би като твърдиш, че си толкова лош и при това осъзнато, предполагаш, че ще те зарежа ли?

— Не, аз ще те прочистя — рече той на шега, уплашен от сериозността на разговора.

— А има ли какво?! Аз съм светица, само поведението ми е плебейско!

— По мое време е нямало нищо плебейско.

— Говоря за миналото си. Угризения. И желания да съм честна докрай.

— Рефрен на доста българи.

Тя не обърна внимание на забележката му.

— Но душата ми е храм и влезеш ли веднъж, оставаш там…

— Ще започна да се ядосвам, ако не ми харесват начините, с които смяташ да ме променяш.

— Няма да са материални, не бой се. Запомни го. Ние сме много еднакви.

— Аз мразя да бъда манипулиран. Някоя сутрин ще се събудя с осъзнаването и тогава ще ти е трудно.

— Манипулиран? Жалък извод. Всъщност май не съм сигурна, че съм те заобичала толкова. Питам се дали след такова самоотричане от твоя страна те обичам все така сляпо. Така безнадеждно заблудена?

— Това е мина със закъснител.

— Започвам да го осъзнавам чрез твоите заплахи и предупреждения! Не ме буди!

— Е, това вече е истинска заплаха.

— Давай да се взривяваме без закъснители! Нямаме време! Нямаме сили да се самоунищожаваме! Обичай ме и ме остави да те обичам! Всеки ден от началото ти ме предупреждаваш, че ще се разочаровам от теб. С мръсни ръце ли си ти?

— Ха, ха. Тъкмо обратното. Опитвам се да открия дали харесваш тъкмо мен.

— Запомни, когато работехме с Владо за Кьосев, в един момент Владо трябваше да помага за извършването на една приватизационна сделка. Мръсна сделка! Оттогава той е с Полина и оттогава има толкова много пари и пие. Аз гледах да се пазя и да не знам нищо около това, но не съм сигурна доколко други знаят, че аз не знам. Трябва да се махам от България. Страх ме е.

— Тук, в Родопите, на това място, съхранило всичко, което съм бил тогава, на възраст колкото тази на Стоян, разбрах, че съсредоточеното взиране в тази природа може да ми повлияе невероятно много да намеря отново сигурността в себе си. Тази природа има памет и това е едно от малкото неща, на които можем да разчитаме. Сънувах един сън…

— Какъв сън?

— Няма да ми се смееш, нали?

— Ще внимавам.

— Сънувах небето на склона отсреща. После се пренесох насам, а тази махала представляваше едно малко средновековно селце, с каменни двуетажни къщи. Нещо като малък Червен, по-точно кръчма там, с широки стрехи като в подбалканските градчета, но и подобна на кръчмата в туристическото селце на сестрите Бронте или като Лещен или Долен. С тесни улици, а къщите — с каменни покриви и дървени еркери. Единствените петна бяха цветята по чардаците. Бяхме там и двамата. Опитвахме се да разискваме идеята за бъдещето на страната. И внезапно едно огромно и бяло виенско колело се завъртя зад къщите. Всички ние, ти и аз, хората от компанията, поред се качвахме и колелото ни вдигаше нагоре в облаците и ни връщаше пречистени и готови за дела…

— Добър сън май. Не е за смях.

— Мислех, че е временно, че е нещо мимолетно. Но го сънувах отново. Затова и настоявах да дойдем насам. Исках да мина и през спомена от едно време. Да се докосна до онези хора — както родителите ми, така и другите…

— Не мога да разбера как е възможно да се заблуждаваш толкова — каза тя неочаквано… — Не виждаш ли колко всичко е безнадеждно? Не виждаш ли снежната лавина на пропадащата държавност? Не виждаш ли колко малко можеш да разчиташ на някого? Дори на приятелите си.

Но Тодор Петър не искаше да вярва на Ирина. Той подозираше, че една част от нея, дори неосъзнато, иска да го отчае. За да я заведе в Германия.