Венцеслав Новхристов
Папо и неговата к(о/а)мпания (32)

32

— Как бързо може да падне човек — каза Росен Александров, докато сравняваше високата заплата на Тодор Петър в Германия със сегашното му скромно положение.

Двамата седяха един срещу друг на чаша бързо шварц-кафе. Росен Александров вече беше зает човек. В остъклената му директорска кантора, отделена с остъклени прегради от също така остъклени следващи помещения, прилежно залягаха сътрудниците му.

Росен Александров беше свеж, гледан мъж, с грижливо подстригана коса. На преден план изпъкваше малката му, още по-грижливо поддържана брадичка, а сивият му костюм от фин плат съответстваше на положението, което заемаше.

Тодор Петър пропусна репликата му покрай ушите си. По същия начин би пропуснал да премине, застанал зад бариера на прелез, натоварена с мерцедеси влакова композиция. После погледна през прозореца на офиса навън. Пред сградата се виждаха наредени пристигащите и заминаващи автомобили на клиентите на търговската верига, чийто шеф беше Росен Александров. Тодор Петър знаеше, че погледът му изглежда тъжен и контрастиращ с оживлението, което демонстрираше домакинът. Оживление и компактна действеност, което му се беше налагало да демонстрира в годините, когато самият той беше правил кариера. Не можеше и за секунда да си помисли да сравни слугинажа, който налага една кариера с днешната си, лазеща по ръба на недоимъка, свобода.

— Разбра ли, че вложих единствените си пари, които донесох от Германия в кафенето, което Радко нае от Боби Баръмов?

— Това е най-неразумното нещо, което си направил. Защо не питаш, човече?! Сега нещата са толкова различни! Защо го направи?

Явно Росен Александров познаваше сегашното финансово положение и новопридобития нрав на Боби Баръмов.

— Бях безработен, човече. С Камен си мислехме, че оттам може да си осигуря някакъв доход.

— Знам. Знам.

— Е, ще ми помогнеш ли?

— Как точно?

— Нали част от бизнеса му е зависим от вашата верига?

— Така е, но… Надявам се да ме разбереш. Като започнах бизнеса, реших, че ще работя само ако спазвам определени принципи. Иначе съм загинал. Виж, тук мога да съществувам само защото не оставям личните неща да влияят.

Тодор Петър го изгледа.

— ОК, — каза Тодор Петър и стана.

— Чакай, чакай. Искам да ти дам карта за отстъпки.

Тодор Петър не го чу.