Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
2 (× 1 глас)

Информация

Сканирал
Венцеслав Новхристов (2019)
Корекция и форматиране
zelenkroki (2020)

Издание:

Автор: Венцеслав Новхристов

Заглавие: Папо и неговата к(о/а)мпания

Издание: първо

Издател: „Светлана Янчева — Изида“ ЕООД

Град на издателя: София (не е указан)

Година на издаване: 2016

Тип: роман

Националност: българска

Редактор: Кина Стойчева

Художник: Стойчо Никифоров

Коректор: Теменуга Пенчева

ISBN: 987-619-704-024-1

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/11863

История

  1. — Добавяне

4

Тодор Петър мислеше за Ирина, за път и любов по време на пътешествие. Оставаше един стремеж — не цел, а път… По същия начин и България го привличаше — целта не беше хубав живот и висок стандарт.

Целта беше мъчителният път, оплитането в кълчища всред неповторима природа, всред своя страна и свои хора.

Созопол го посрещна осезаем най-вече с екзотиката на малките павирани улички между каменни зидове, вторите еркерни етажи, облечени в дърво, входовете към улицата на най-старите бедняшки къщи, малките дворчета, от които надничаха смокинови дървета.

Продължаваше да ръми и хората по улиците, повечето случайни туристи, бяха отворили чадъри. Срещаха се погледи. С мигновена преценка, симпатия, незаинтересованост. Неосъзнати и нереализирани светове.

Квартирата беше в нова къща, почти на носа на Стария град, срещу едновремешното училище, сега художествена галерия. Докато се нанасяха, Тодор Петър обхождаше спомените си. Някъде тъкмо из тези къщи беше прекарал едно от най-прекрасните си лета. За пръв път се бяха събрали всички тези, които бяха останали и до днес ядрото на Компанията. Спомни си младежките разговори, темите, които през иронията по тъпизмите на социализма, понякога им се струваха толкова значими. За наивното, но и освободено от принудата великодушие от позицията на младостта. За променящите се разбирания под влияние на набиращия скорост процес на процеждане на информация през желязната завеса.

Тогава всяка вечер предлагаше възможности за нови запознанства под смокинята в двора на къщата. Привлечени от интересните разговори, все повече нови момичета се присъединяваха като слушатели към компанията. Всъщност идваха с желанието да се харесат на някого. Този двор сега, петнадесет години по късно, се беше превърнал в препълнен ресторант.

Но тъкмо когато нямаше дефицит, той търсеше нещо повече. Пътят към любовта трябваше да премине през екстаза, за който спомена Наталия и който явно не беше успял да й предложи и сам да срещне в живота.

Една вечер, тъкмо се беше спрял на едно момиче, което седеше срещу него, беше опитал да си внуши, че стига до екстаза на душата. Ядяха си така от голяма тава печен калкан с пръсти, които се омазваха, пиеха бяло вино, докато по едно време, изведен от шината на екстаза, той не се беше отделил сам на носа при старото училище. Скалите в мастилената нощ, блясъкът на морето и глухият плисък на вълните по камъните някъде долу под краката му обещаваха това, за което мечтаеше.

На другия ден бяха в обща компания на плажа. Разбра, че момичето, заедно с Владо и Нели — бъдещата жена на Камен, са на квартира през две къщи и спят в една стая. Още по-късно, вече в София, я беше потърсил и като откри следите й, разбра, че е заминала за Италия.

Днес в стария град не се забелязваше някогашната претенция за присъствие на така наречената художествено-творческа интелигенция от едно време. Тя беше заменена от типичните атрибути на пазарното стопанство. Лъскави витрини, светлини, боклуци, кич, но и някакъв намек за свобода. На стъпалата на къща с ресторант един китарист и две цигулки под калиново дърво опитваха да придадат някаква артистичност на тихата топла нощ.

Тодор Петър и Стоян вечеряха в ресторанта, който се намираше в двора на същата къща. Тук бяха изкарали онези първи вечери с Компанията. Спомените извикваха асоциации и емоции, изпълнени — сега съзнаваше — с толкова илюзии.

Утрото на другия ден беше прекрасно. Небето над листата на смокинята в двора радваше очите със следдъждовната си ненаситена синева, странно контрастираща с тъмносиньото на морето. На този фон все още малките смокинови плодове, надничащи изпод дълбоко нарязаните листа, се открояваха като в картина на Русо. Във влажния въздух небето потъваше зад блясъка на морето и тази гледка караше Тодор Петър да изпитва смътната, но като че мимолетна догадка за синхрона, който можеше да се постигне между противоречията в този хубав свят.

Вечерта, когато се опитваше да заспи, чу под балкона в ресторанта мъжки глас да взема думата:

— Аз съм кадровикът на това време. Ходих в общината и им казах, че не ми трябват кореспонденти, а личности, личности, готови да се отъждествят със страната.

Тогава Тодор Петър стана от леглото и намери тефтера си, в който имаше навика да си води бележки. Записа чутото и добави: „Как може да се намери начин за обединяване на личностите, които се отъждествяват със страната? Или — дали кадровикът е поредният шмекер, който руши страната, без да съзнава, че облагодетелствайки се некоректно, всъщност краде и вреди на децата си?“

И в този момент капките на поредния дъждец забарабаниха по листата на смокинята…

Сега, вече закусили, малкият Стоян и Тодор Петър се заизкачваха по дюната към агората на лагера.