Кристина Дод
Съблазън (9)

Девет

Остави я да плати на шофьора, после да го прегърне през кръста и да го поведе по алеята.

Оцени къщата още докато вървеше. Нищо чудно, че беше обявена за национален паметник на културата. Приличаше на старите имения във Филаделфия, онези, които беше посещавал, докато припечелваше по време на следването си в колежа.

Входният портал се издигаше на два метра от земята, стъпалата нагоре бяха широки и изтъркани. Къщата, красива, тухлена, цялата боядисана в бяло, беше на два етажа с таванска стая на върха. Но боята беше олющена и дори оттук можеше да види изгнили места по откритото дърво.

И все пак това бе южняшко великолепие в най-привлекателния си вид.

— Хубаво място — каза той преднамерено сдържано.

Тя се засмя, кратко бълбукане на весела изненада.

— И ние го харесваме.

— Ние?

— Лелите ми и аз.

— Значи имате семейство. — В неговите представи семейството не беше нещо, с което да се перчиш.

Но усмивката й стана нежна.

— Пралелите ми Хестия и Калиста. Когато родителите ми били убити, те ме взели при себе си.

— Благородна постъпка. — За която, според него, тя е трябвало да плаща отново и отново.

— Добри са, родени са и са отраснали в града. Всички ги познават. И ги обичат. Момичетата Дал и Домът Дал са легенда в Ню Орлиънс. — Тя плъзна поглед наоколо, сякаш търсеше нещо, след това изпусна въздишка на облекчение. — Тук поне не е имало градушка.

— Откъде знаете?

— Покривът не е повреден. Трябваше да го подменяме след Катрина. Ураганът беше откъртил покривните плочки.

— Чувал съм, че квартал „Градините“ е богат…

— Така е. Точно затова къщата оцеля, без да се наводни. — Тя му помогна да се изкачи по стъпалата. — Но след като покривът се срути, протече и трябваше да възстановяваме щетите вътре. Да не споменавам счупените прозорци.

Той си спомни колко много беше пострадал Ню Орлиънс след урагана.

— Грабежи?

— О, не. Лелите ми отказаха да напуснат къщата, а и имат пистолети. Грабежите нямат шанс. Прозорците бяха отнесени по време на урагана. — Неса посочи гигантския дъб в страничния двор, после отвори входната врата и го въведе вътре. — Казаха, че клоните му са се счупили като кибритени клечки и са летели из двора.

— А вие не останахте ли? — Фоайето беше голямо, с много врати във всички посоки и великолепни стълби, направени от лъскаво дърво и грижливо лакирани.

— Не биха ми позволили. — Това определено не се връзваше с Неса.

Една възрастна жена, висока и изправена, облечена в лилава копринена рокля в стил петдесетте, и с увит около главата тюрбан, излезе бързо от трапезарията.

— Разбира се, че не бихме ти позволили да останеш, скъпо момиче. Ти си млада. А ние сме си изпели песента. Някой трябва да продължи рода. — Тя погледна Мак, преценявайки първо начина, по който Неса беше обхванала кръста му с ръка, после лицето и тялото му като подходящ кандидат.

Явно раздразнена, Неса каза:

— Не точно сега, лельо Хестия. Опитвам се да заведа господин Джеремая Мак някъде, където да превържа раната му. — Тя дръпна сакото му назад.

Леля й примига при вида на окървавената риза, после вдигна очи към него.

— Млади човече, има ли опасност да умрете?

— Не, куршумът само ме е поодраскал. — Може и да го болеше, но все пак не прекалено.

— Виж, Неса, не му позволявай да изцапа килима — смъмри я Хестия. — Гостите ще започнат да идват след час.

От едната страна на фоайето се отвори голяма двойна врата. Зад нея той успя да види малка бална зала, а в дъното се разполагаше оркестър. От другата страна видя трапезарията, където облечени в бели униформи келнери украсяваха една дълга маса и бюфета. Силен мирис на наденички, чесън и чушки изпълни въздуха. Стомахът му не можа да го игнорира и се оплака.

— Имате парти — отбеляза той.

— Да. — Челюстта на Неса се стегна. — Това е партито на Дома Дал по случай Марди Гра.

— Явно става въпрос за важно социално събитие — предположи той и зачака реакцията й.

— Разбира се — намеси се Хестия. — Гостите се избиват за покани. Така се радвам, че Неса има гадже, и то такова… ами, господин Мак, не се засягайте, но изглеждате почти нормален.

— Да не съм ви разочаровала? — Тя определено се държеше, сякаш случаят е точно такъв.

— Не, оркестърът е добър — със сигурност нямаме нужда от повече забавления тази вечер. — Хестия му се усмихна, сякаш говореше напълно разумно.

— Господин Мак не ми е гадже — сопна й се Неса. — Пристигна днес в Ню Орлиънс.

— Разбира се, че е трябвало да го доведеш. За нашето гостоприемство се носят легенди. — Хестия сложи ръка върху неговата и му довери: — Щеше да е пълен срам да не ви доведе.

Лицето на Неса стана червено като райетата на вратовръзката му.

Засегната! Това можеше да се окаже в негова полза.

— Той е застрахователен следовател към банката и разследва обирите по време на Марди Гра — обясни Неса.

— Гледай ти. Колко интересно. Господин Мак, можете да ме наричате госпожица Хестия… всички ме наричат така. — Тя ги поведе към един отворен коридор. — Неса, отведи го в килера и го превържи, после го доведи обратно — изглежда като човек, който знае да танцува. — Тя влезе в балната зала.

Неса беше намекнала, че лелите й са известни с ексцентричността си в Ню Орлиънс, но той не беше очаквал… госпожица Хестия.

— Какво значение има дали танцувам?

— Лелите ми обичат да танцуват, а никога няма достатъчно мъже, които умеят. — Неса го преведе през къс коридор до оживената кухня.

Сега откри източника на съблазнителната миризма.

Дребна чернокожа жена, толкова възрастна, че край нея госпожица Хестия изглеждаше като тийнейджърка, и толкова ниска, че можеше да мине под ръката му, раздаваше команди на цял взвод помощници и готвачи.

Оживеният екип подреждаше ордьоври, разбъркваше съдържанието на тенджерите и редеше бисквитки в тави за печене.

Неса помаха с ръка.

— Здрасти, госпожице Мади. Това е Джеремая Мак.

— Радвам се да се запознаем, господин Мак. Какво правите тук, дете, и то облечени така? Ще закъснеете! — Мади ги изгледа така навъсено, че Мак отстъпи.

— Нападнаха ни. Той е прострелян. Леля Хестия каза да го превържа в килера…

— Направи го бързо, защото този умивалник ни трябва.

Начинът, по който се държаха двете жени, накара Мак да се чуди дали в Дома Дал няма всеки ден пострадали при стрелба.

— Да, мадам. — Неса го заведе в големия килер и затвори вратата. — Когато има голямо парти като днес, е по-добре човек да не се пречка на госпожица Мади. Тя организира това шоу от толкова дълго, че не бихме могли да го направим без нея.

Спомняйки си дълбоките бръчки около устата на Мади, той каза:

— Направо изглежда древна.

— Древна е. Даже не знаем колко е древна. Леля Хестия и леля Калиста си спомнят, че е готвила, когато те са били малки, но госпожица Мади не ще да чуе за пенсиониране. Твърди, че седенето ще я убие. — Неса леко го побутна да седне на един нисък, износен стол. — Лично аз смятам, че щом ураганът не я е убил, нищо няма да я убие.

— Да не би да е попаднала в урагана?

— Изгуби всичко. Изгуби всички спомени за сина си, убит във Втората световна война. Слава богу, лелите имаха две фотографии в албумите си. — Погледът на Неса стана тъжен. — Можете ли да си представите болката да нямаш семейство?

Той изсумтя.

Неса го погледна.

— Какво не е наред?

— Съжалявам. — Той не възнамеряваше да се издава по такъв начин. — Понякога семейството може да е трън в задника.

— Да, но е по-добре от алтернативата. Съблечете си ризата.

— Залепнала е. — Той подръпна леко окървавения плат. Тя примижа, сякаш раната беше нейна, не негова.

Взе хавлиена кърпа, намокри я с топла вода, сгъна я и му я подаде.

— Навлажнете ризата да се отлепи.

Като отиде до големия шкаф в ъгъла на помещението, тя отвори вратите и започна да рови из него.

— Кой е трън в задника? — долетя след малко гласът й.

— В моето семейство ли? Всички, до един. — Докато и чакаше, той се огледа. Стаята някога явно е била веранда. Сега стените бяха бледорозови, подът беше постлан с напукан линолеум.

— Братя и сестри?

— Доведен брат. Джо. С четиринайсет години по-малък, в армията е. — Пералня, сушилня и голяма, дълбока мивка заемаха едната стена. Другата стена беше заета с чекмеджета и шкафове от пода до тавана, а между тях беше закачен лост с кухненски кърпи.

— Звучи така, сякаш няма от какво да се оплачете — каза Неса.

— Почти не го познавам. — Ако й кажеше нещо, тя нямаше да спре дотук. — Майка ми никога няма да спечели наградата „Майка на годината“. Баба ми и дядо ми не се интересуват от мен. — Прекалено сдържано твърдение. Когато се разбрало, че майка му е бременна, работническото й семейство се почувствало дълбоко засрамено и унижено и те така и не му бяха простили, че се е родил. — Вторият ми баща… не ме обича много.

— Но майка ви… тя не е ли била на ваша страна?

— Не ме разбирайте погрешно. Майка ми се опитваше. Наистина. Просто ситуацията беше трудна — и това беше прекалено меко — и не й стискаше да ме поддържа. Повечето хора не са като госпожица Мади или като прадедите ви. Майка ми не беше различна.

— Това е толкова ужасно. Толкова цинично. Иска ми се… ами, да не трябваше да го казвате, особено след онова, което се случи днес.

— Иска ви се… какво? — попита той меко.

— Иска ми се да бяхте имали семейство като моето. Пралелите ми винаги правят онова, което смятат за правилно, без значение на последиците.

— Страхотно е, че имате такава вяра в тях. — Не че беше повярвал в думите й, но беше мило от нейна страна.

Неса наистина не беше от жените, с които беше свикнал.

Дори и никога да не я бе видял на видеозаписа, пак щеше да знае, че произхожда от богато семейство. Не беше толкова висока, колкото бе очаквал, малко повече от метър и шейсет, но краката й бяха дълги и стройни, и както неизвестно защо при богатите жени — имаше деликатни кости и лице.

Не че беше богата; знаеше колко са парите в банковата й сметка до последния цент, и сумата беше жалка.

Тя не изглеждаше от типа жени, които ще продават тялото си за пари, нито дори в брак. Много лошо, защото ако не беше съучастница в тези обири, той щеше да раздрънка парите, да размаха един пръстен и да я получи в леглото си. Както и да я задържи там. Познаваше се достатъчно добре, за да си признае, че никога нямаше да се насити да я има под себе си, да я принуди да изостави всички благоприлични обноски, да я кара да се поти, да се движи и да крещи, докато той…

— Получава ли се? — попита тя.

Той я погледна объркано.

— Какво?

Тя се приближи и премести мократа кърпа настрани, след което отлепи плата от кожата му.

— Готово. Сега можете да съблечете ризата.

— Точно така. — Би платил да я чуе да казва това в спалнята.

Разкопча се, хвърли ризата върху пералнята и зачака.

Неса пъхна една купчина чисти парцали под мишница, отвори едно чекмедже, после извади мехлем и марля. И се върна при него… След което се закова на място с ококорени, шокирани очи.

— Какво има? — Сякаш не знаеше.

Беше наследил мускулите и костите на дядо си, а дядо му бе работил на пристанището, после в мелница. Като него, и Мак имаше широки рамене, силен гръден кош, големи ръце и едри длани. Но той не беше Ашли Уилкис.

Стари, избледнели белези от нападения с нож покриваха тялото му отляво, и въпреки че раната от изстрел беше от двайсет години, тя все още имаше формата на бледорозова драскотина върху дясното му рамо.

— Мили боже — прошепна тя. — Сигурно тренирате много.

Внезапно той изпита благодарност за прехвалената южняшка тактичност, която оцени качествата и игнорира недостатъците му.

— Карате, разбира се — каза тя, — но също така вдигате и тежести.

— Освен това бягам. — Интересно. Перчеше се, а дори не беше на крака.

Тя сложи превръзките на пода. Свали сакото си, разкопча две копчета на бялата си риза и нави ръкавите й. Излъчваше деловитост, без никакъв намек за кокетство, въпреки това обаче, когато приклекна до него, той спусна поглед по профила й: по гладките страни, сочните устни, гънката на бюста, допреди малко скрита в закопчаната блуза… и му се прииска тя да напрани нещо с него, нещо не чак толкова обременяващо и… еротично.

Като си пое дълбоко дъх, се опита да изтрие мисълта от съзнанието си. Беше успял да проникне в дома й; определено сега не се нуждаеше от ерекция.

С намерението да я накара да се почувства по-виновна, той каза:

— Съжалявам, че бях прострелян и обърках нещата.

Тя допря леко една влажна кърпа към раната, вдигна я, след което я сложи отново. Притисна внимателно с върховете на пръстите си краищата и въздъхна с облекчение.

— Не е лошо.

Той погледна. Беше извадил късмет. Куршумът беше направил пет-шест сантиметров прорез в кожата му.

— Казах ви.

Раздразнена, тя отвърна:

— Господин Мак, никоя жена ли не ви е обяснила, че това са най-пагубните думи, които един мъж може да изрече?

— Определено съм чувал достатъчно жени да ги казват.

— Но те са истина.

Великолепно оформените й устни се вдигнаха нагоре в капризна усмивка, което го накара да иска да й се усмихне в отговор. Странно. Беше очаквал да почувства желание, но не и да открие такова чувство за хумор у нея.

Разбира се, малко неприятен хумор — обир на банката веднъж годишно, при което тя измъква такава малка сума, че полицията отказва да се занимава с проблема.

Тази жена беше интелигентна. Беше го доказала днес по начина, по който се държеше в полицията, с колегите си и по-важното — с него. Беше дошъл тук да я държи под око; под две очи би било по-добре.

— Значи това е Домът Дал — каза той.

— Да. Много се гордеем с него. Разбира се, къщата е стара, голяма и разходите за поддържането й са високи.

— Как успявате?

— Правя всичко възможно да плащам застраховката и данъците, както и плащането на сметките, и отделям малко настрана всеки месец. Ремонтите след урагана глътнаха всичките ми спестявания, но веднъж да успея да стана мениджър…

— Да? И какво ще стане тогава?

— Лелите ми започнаха да вземат квартиранти, за да плащат университетските ми заеми и веднъж като тръгна, просто нямаше край.

— Притесняват ли ви квартирантите? — Внезапното смъдване, когато тя използва навлажнен тампон да почисти раната, го накара да трепне и той се изправи.

Знаеше добре. Никога не позволявай да видят, че те боли.

Но ако беше забелязала слабостта му, то не го показа.

— Мисля, че ще е хубаво някой ден да сляза долу за закуска и да видя само семейството си около масата. — Тя взе ножицата и отряза съсредоточено няколко парчета от марлята; челото й се набръчка, когато ги сложи едно върху друго и ги притисна стегнато. — Не ми харесва лелите ми да готвят, да чистят и да се грижат за непознати.

— Откога работите в банката?

— Вече седем години.

— А колко стаж е необходим, за да станете мениджър? — Дали й беше известно?

Тя се размърда, сякаш се чувстваше неудобно.

— Ами… може би пет години.

Беше улучил.

— Значи ако още не сте станали мениджър, може би никога няма да станете. Колко време се каните да чакате, за да видите дали някой в банката ще забележи?

— Не знам.

— Имате ли някаква друга квалификация? Какво друго можете да правите? — Да обирате банки, може би?

— Мога да лекувам прострелни рани. — Тя взе рулото бинт и направи тампон, който да сложи върху раната, и го залепи.

По дяволите. Наказваше го с мълчание. Трябваше да се извини отново.

Но не, когато свърши, тя седна на пети и разгледа работата си.

— Мисля си, че все пак трябваше да отидете в болницата. Импровизираната ми скаутска превръзка може би не е най-доброто.

— Свършихте страхотна работа. — Той взе ръката й, вдигна я към устните си и целуна пръстите й.

Широко отворените й, изумени очи се вдигнаха към него.

— Какво не е наред? — попита той.

— Нямате вид на целуващ ръце европеец.

— Права сте. — Като вдигна дланта й нагоре, той притисна устни към китката й. Смесица от миризми — на парфюма й и на кожата й — изпълниха ноздрите му с намек за ванилия, портокалов цвят и топла, изпълнена с готовност жена.

Усмивката й накара сърцето му да забие оглушително във вените.

— Не съм. — Той се наведе, обви ръка около кръста й, изправи я на колене и се наведе надолу към устните й.