Кристина Дод
Съблазън (22)

Двайсет и две

В осем и половина сутринта Стефани Декър се изкачи по стъпалата на банката. Почука на стъклото и онази малка невестулка, Ерик, тръгна към вратата да види кой е, и чак тогава се разбърза.

Изпитваше смъртен страх от нея и тя се усмихна при вида на паниката върху лицето му. Той пъхна ключа в ключалката и вратата се отвори толкова бързо… какъв красив момент.

Тя мина наперено през входната врата, облечена в новата си рокля на „Ескада“ с животинска щампа и черно сако на „Армани“. Окей, струваха си, само че струваха скъпо, а тя бе похарчила парите, защото знаеше, че е необходимо да изглежда разбиващо за камерите, когато местните телевизионни канали щяха да я интервюират… по-късно.

Касиерките спряха да бърборят, когато я видяха да прекосява фоайето. Изгледаха я ококорени.

Когато се насочи към трезора, дори ги удостои с леко помахване на ръката.

— Ей сега ще ви донеса чекмеджетата! — Щеше да е толкова забавно.

Набра кода си — снощи беше използвала шефския, така че никой да не може да каже, че е нейният, а дигиталното видео щеше да я покаже само как „проверява“ таймера — и вратата към трезора се отвори с глухо изщракване; тя пристъпи.

— О, боже!

— Какво има? — извика една от касиерките.

Тя не разбра коя. Гласовете им си приличаха прекалено много.

Но не видя никого. Наведе глава. Влезе навътре.

Трябваше да са тук. Трябваше. Беше ги затворила в… Нямаше ги.

Как е възможно да не са тук?

— Госпожице Декър, какво има? — извика същата касиерка от вратата, но не посмя да влезе.

Разбира се, че не. Всички се страхуваха от призрака на стария господин Вайкър. Но Стефани не се боеше от призраци. Боеше се от хора, които бяха тук снощи, а после бяха изчезнали без следа.

— Госпожице Декър? — О, за бога, това беше онзи педераст, Джефри.

— Какво? — изкрещя тя. Плъзна поглед по масата, по рафтовете, по пода… Рафтовете… какво беше това?

Забърза нататък, наведе се и дръпна нещо бяло, което се беше заклещило между дъбовия рафт и измазаната с хоросан стена. Памучно трико с малко дантела. Тя дръпна рязко.

Секцията се разтресе.

— Госпожице Декър? — извика Джефри отново.

Тя се изправи и извика колкото й глас държи:

— Вземам чекмеджетата ви. Върни се на гишето си. Идвам след минута!

— Окей! — Гласът му прозвуча раздразнено.

Хич не я интересуваше. Дръпна отново парчето плат и този път рафтовете помръднаха.

Още едно дръпване и след миг държеше в ръцете си по-голямата част от скъсани бикини.

Ченето й увисна.

Бикини. Дамски бикини. Бикините на Неса.

Била е тук. Чукала се е тук с онзи тип на господин Макнот, Джеремая.

Стефани погледна рафтовете. И видя, че са леко измъкнати. Бавна усмивка изкриви устните й.

Вече държеше Неса в ръцете си. За първи път, откакто работеха заедно, Стефани знаеше, че каквото и да прави Неса, на каквато и струна да играе, нищо не може да я измъкне от този ъгъл.

Стефани беше чакала този момент цял живот.

* * *

Неса се въртеше около бюрото си и гледаше — без да дава вид — как Стефани излиза от трезора с чекмеджетата на касиерите в ръка.

Изглеждаше определено мила.

Неса хвърли поглед към Джеремая.

Скръстил ръце, той наблюдаваше Стефани. После, без да поглежда Неса, изчезна в офиса си.

Стефани занесе чекмеджетата на касиерите, изчака ги да потвърдят сумите вътре, и се отправи към своя офис.

Припряно, преди да е видяла ококорените й очи, Неса се наведе надолу и се престори, че заключва дамската си чанта в бюрото си.

Нещо не беше наред. Нещо здравата се беше объркало. Стефани трябваше да е слисана, че не е открила Неса и Джеремая, където ги е оставила заключени.

Какво бяха забравили?

— Йонеса.

Неса подскочи при звука на мекия, приятен глас зад нея.

Гласът принадлежеше на Стефанозавъра.

— Когато си оправиш нещата, ела в офиса ми.

Като сърна, хваната в светлината на фарове, Неса вдигна поглед.

Шефката й се усмихваше. Усмихваше се толкова широко, че напомняше акулата от „Челюсти“.

Неса си пое дълга, накъсана глътка въздух. Пъхна ключа от бюрото в джоба си и я последва.

Начинът, по който Стефани беше избърборила името й, я накара да се разтревожи още повече. Напоследък беше извършила много грехове, но само един изпъкваше на преден план в ума й… Времето, което бе прекарала в банковия трезор с Джеремая.

— Тази сутрин получих имейл от централата на „Премиер Сентрал“ във Филаделфия. — Стефани измъкна един принтиран лист. — От самия господин Макнот.

Господин Макнот, директорът на банката, мъжът, който приличаше на Дани де Вито.

— Да?

— Поиска да те преместя от работата по случая с господин Мак и да те върна на предишната ти позиция като помощник-мениджър.

Неса не го беше очаквала.

— Защо?

Стефани вдигна очи от купчината листи в ръката й.

— Моля?

— Казва ли защо го прави?

— Господин Макнот си има свои начини да следи какво става в банките му.

Неса погледна Стефани право в очите.

— Да, някои хора могат да действат като шпиони заради едното злостно удоволствие от това.

Стефани се изчерви, но усмивката й не изчезна.

— Ако няма нищо за докладване, няма да има и доклад.

Този път Неса се изчерви. Предишната нощ… имаше много неща, които можеха да бъдат докладвани. Почти не беше спала от мисли за това какво се бе случило между нея и Джеремая: къде, колко пъти и колко дълбоко.

Но когато пристигна тази сутрин, Джеремая й показа новия дигитален запис от видеокамерата. Той показваше как влизат в трезора, а след по-малко от минута ги показа да излизат. Нямаше нищо инкриминиращо, или най-малкото, както каза Джеремая — нищо инкриминиращо не би могло да се случи, ако не си бърз като Супермен.

Така че Неса беше в безопасност.

Хм, дали?

— Господин Макнот ми каза да ти предам и нещо друго. Каза, че ти изглежда си с впечатлението, че някой ден можеш да се издигнеш в банката му. Явно си обсъждала това с господин Мак. — Стефани отново се усмихна с ужасяваща усмивка. — Той поиска да те уверя, че това не е възможно.

В стомаха на Неса започна да се събира на топка лошо предчувствие.

— Какво искаш да кажеш?

— Господин Макнот си спомня много добре инцидента, когато ти позволи една касиерка да си излезе с валсова стъпка от паричния салон с негови пари. Господин Макнот ме накара да ти припомня, че не приема добре факта, че е ограбен. — Стефани засия от доволство и злоба.

— Не съм ограбила никого. Просто допуснах грешка. — Гласът на Неса се издигна. — Ти си направила това.

Усмивката на Стефани се стопи.

— Уверявам те, че не съм. Господин Макнот взе решение да ти позволи да си запазиш работата, но не и да получиш повишение, още по време на инцидента. — Тя се облегна в стола си. — Аз просто реших да не ти го казвам.

— Защото ти е изгодно да си скъсвам задника от работа, надявайки се на повишение, което никога няма да получа. — Неса се изправи и се наведе над бюрото. — Това е. Няма да работя за този негодник Макнот, няма да работя за теб. Напускам.

Стефани стана толкова рязко, че столът й се завъртя назад и се блъсна в стената. Тя се наведе и се озова лице в лице с Неса.

— Не можеш да напуснеш.

— Само виж.

— Знам какво си направила в трезора.

Неса замръзна.

Стефани отвори чекмеджето на бюрото си и извади скъсаните бикини на Неса. След това ги размаха под носа й.

— Виждаш ли ги? Намерих ги в трезора. И знаеш ли какво означава това?

Неса се досещаше, но нямаше да признае нищо.

— Това означава, че ти и господин Спечелих-Точка-С-Неса не само сте се скрили там, в помещение на банката, и сте се чифтосвали като зайци, но незнайно как сте манипулирали охранителното устройство, така че да изглежда сякаш излизате от трезора, когато всъщност не сте го направили. Знаеш ли какво ще направи господин Макнот, когато му кажа това!

— Ще поиска да разбере как сме били затворени там, преди да е дошло времето трезорът да бъде заключен.

Стефани игнорира думите й и продължи тирадата си:

— Не знам как сте успели да отворите трезора отново, така че да излезете, но фалшифицирането на лентите със записите е федерално престъпление. Така че не си и помисляй да напускаш, Йонеса. Ще работиш в този клон на „Премиер Сентрал“, докато изгниеш.

Неса усети как кръвта се дръпва от лицето й.

— Няма причина господин Макнот да повярва като му размахаш за доказателство чифт гащи.

— Ако специалист по охраната изследва онзи запис, знаеш добре, че ще се окаже, че е манипулиран. Знаеш го. Да му изпратя ли лентата сега, или да я задържа… през останалата част от живота си?

Неса усети, че й прилошава. Беше изиграна. Толкова години работа, и накрая нищо. Стефани ги беше заключила в трезора, което беше нарушение, но Неса бе извършила федерално престъпление. И сега беше в капан.

Отчаяна, тя затърси в съзнанието си някакъв изход.

Нищо. Не можеше да мисли за нищо. Пред нея се простираше безрадостно бъдеще, в което се виждаше как работи до изнемога, гледайки как Стефани получава наградите и трупа бонусите, докато тя самата не увехне и не умре.

Стефани съзря поражението върху лицето на Неса и този път не си даде труд да се усмихне. Дръпна стола си напред и се престори, че се занимава с документите на бюрото й.

— Между другото, не е необходимо да се затрудняваш да се отбиваш в офиса на Джеремая, за да го информираш за промяната в статуса си. Господин Макнот вече го е направил. А сега си свободна, можеш да тръгваш.