Кристина Дод
Съблазън (39)

Трийсет и девет

В 8:30 в понеделник сутринта Неса влезе в банката и се огледа.

Всичко изглеждаше така, както си беше преди дванайсет дена. Декорациите за Марди Гра още красяха фоайето. Ерик все така стоеше и пазеше на вратата. Петте касиерки седяха зад гишетата както обикновено. Тя заключи чантичката си в същото бюро.

Само едно нещо беше променено.

Мак Макнот я чакаше.

Той не направи нищо. Не каза нищо. Просто отбеляза, че тя е тук, погледна часовника да види часа и се върна в офиса си. И изпрати смъртоносни лъчи на неодобрение, докато тя се захвана с работата си.

Стефани също беше тук, опитваше се да бъде любезна и услужлива.

Но Неса едва я забелязваше и определено не изпитваше друго, освен раздразнение от това, че се мотае наоколо. И как другояче, като знаеше, че господин Макнот се спотайва в офиса си, макар че не можеше да го види? Сутринта се проточи, всяко изпъкване на часовника дращеше като стъкло по нервите й.

Всъщност, господин Макнот изнервяше цялата гвардия от касиерки и Неса се запита дали да не му обясни, че така той съсипваше предишната приятна атмосфера в банката й.

Тя беше толкова заета да измисля какви ли не ругателства по негов адрес, че подскочи, когато в единайсет и половина той застана до лакътя й и произнесе:

— Трябва да отида до клона на Айбървил стрийт. Шефът на охраната иска да обсъдим подобренията в охранителната система. Ако ти трябва нещо, обади ми се.

— Ъъъ… разбира се. — Тя го изгледа как се отдалечава и се прокле. Това ли беше всичко, което успя да измисли?

Можеше да каже например: „Какво ли от това, което ми трябва, можеш да ми дадеш ти?“.

Или пък: „Не дишай, докато не ти звънна“.

Или: „По-скоро бих умряла, отколкото да взема нещо от теб“.

Това последното беше малко мелодраматично, но при всички случаи беше по-добро от: „Ъъъ… разбира се“.

— Добре ли сте, госпожице Дал? — попита Ерик.

Неса вдигна глава.

— Защо?

— Изглеждате малко… ъъъ… нищо. Изглеждате добре. — Той се отдалечи. — Наистина добре.

С изключение на факта, че продължаваше да чува в съзнанието си думите на лелите си: „Говори с него, изслушай го“ — тя наистина се чувстваше добре.

Да. Наистина.

Погледът й се отклони към касиерките. Те всички работеха бясно, не поглеждаха в нейната посока, не приказваха с клиентите. Нейните редовни клиенти също не говореха, стояха стоически на опашка и бързаха да излязат от фоайето колкото е възможно по-скоро. Мълчание обви банката, беше от онази тишина, която обикновено се свързва с погребален дом.

Нещо се беше променило, нещо, което изтри дружелюбното отношение.

Би могла да обвини за това Макнот, но той сега не беше тук.

Би могла да обвини Стефани, но по начало присъствието на Стефанозавър в банката бе като да стоиш на вятъра, който духа отвън.

Не, Неса беше тази, която хвърляше този мрачен воал над салона на банката и това трябваше да спре веднага. Можеше да храни дълбок, тъмен гняв към Макнот, но това не беше причина да го излива върху касиерките и клиентите.

Все пак утре беше празник. Отвън, по улиците, забавленията бяха достигнали пика си, подкрепени от силни напитки, солидна храна и огромно количество незаконен секс. В Дома Дал лелите приготвяха специална вечеря от всички продукти, които щяха да бъдат забранени по време на Великите пости.

Така че тя, Неса, трябваше да сложи усмивка на лицето си и да спре да се цупи — а докато го правеше, щеше да наблюдава Стефани и да следи дали онази няма да се изкуши да пъхне някакъв кеш в джоба си. Ако тя бе причината Макнот да застави Неса да се върне в банката, Неса щеше лично да оскубе с корените косата на Стефани.

Тази мисъл я накара да се усмихне весело и изведнъж нивото на шума в банковия салон се повиши. Обедната навалица се оживи, когато туристите влязоха вътре, блъскайки се, дойдоха и постоянните клиенти, излезли в обедна почивка. Неса продължи да се усмихва. Касиерките се усмихваха. Стефани се шмугна в офиса си и затвори вратата, което направи мястото определено по-приветливо, и за първи път от дни наред Неса се почувства… нормално. Контролираща живота и емоциите си.

Беше се преместила в апартамент този уикенд, нейното първо собствено жилище, и беше излязла да закуси.

Не се налагаше да уведомява никого къде отива. Не се налагаше да обяснява, че тенджерите и тиганите й още не са разопаковани. Просто се облече, излезе, хапна и отиде на работа, и през целия час почти не произнесе и дума.

Истинско блаженство.

Тя обичаше лелите си, но постоянната бъркотия, която ги заобикаляше, я дразнеше, пък и винаги можеше да ги види, когато поиска.

Нещо повече, не беше длъжна да работи тук вечно. Имаше си работата с Пати, която снощи беше изсумтяла: „Добре“, когато Неса извърши купуване.

Бикините, които Стефани държеше… е, добре, истината за Мак Макнот беше изтръгнала зъбите на тази малка опасност. Всъщност, ако Стефани искаше да запази работата си, щеше да е по-добре да си държи устата затворена за сексуалния живот на Макнот.

Освен това, когато Макнот се върнеше, Неса щеше да се е успокоила. Щеше да го накара да седне и да й покаже несъответствията в счетоводните книги и Неса щеше да разбере проблема… Суетнята замря и тя се насочи към бюрото си.

Детекторите за метал се включиха.

Нещо удари пода.

Някой бе изпуснал нещо. Или беше паднал. А мраморният под беше твърд.

Неса сдържа дъх, когато се обърна, очаквайки да види някое дете, което се е подхлъзнало, готова да хукне да оказва първа помощ — но вместо това видя Ерик, паднал по гръб, със затворени очи, а от една дълбока рана върху челото му да блика кръв.

Мърляв, намръщен, Райън Райт стоеше над него, стиснал полуавтоматичен пистолет, и той беше насочен към нея.

Над писъка на алармата надвисна ужасяваща тишина и първата мисъл на Неса беше: „Къде е Мак Макнот, когато имам нужда от него?“

Каръл изпищя.

Лиза извика:

— Всички долу!

Хората се подчиниха, касиерки и клиенти, останаха да стоят само Неса и Райън. Тя бавно вдигна ръце.

— Райън, какво правиш тук? Мислех, че си напуснал града преди дни.

— Направих го — отвърна той, скърцайки със зъби. — Само че снимките ми бяха разлепени навсякъде. Не можех да хвана никакво превозно средство, не можех да си купя дори най-обикновен сандвич. Затова тръгнах през блатата. — Гласът му се извиси: — Знаеш ли какво е да се движиш през блатата?

Неса го разгледа внимателно. Той изглеждаше значително зле заради дрехите. Рошава брада покриваше страните и шията му. Дрехите му не му бяха по мярка и бяха кални, с лекета по тях. По челото и ръцете му се виждаха червени петна — ухапвания от комари. Той приличаше на някой от бездомниците на Ню Орлиънс. Нищо чудно, че никой не го поглеждаше втори път.

— Чувала съм, че във водата има отровни змии.

— Видях ги. — Той потърка единия си глезен с петата на другия си крак.

— Загазил си — каза Неса.

Той се намръщи.

— Той е виновен.

— Кой?

— Онзи негодник Мак Макнот.

Изведнъж в съзнанието й изплува как Скийтър произнася: „Райън има наистина зъб на онзи задник, собственика на банката, не знам защо“.

— Добре, ще изключа алармата за металния детектор. — Неса отиде бавно към контролния панел. — Вече знаем какво я е активирало.

Райън вдигна пистолета с две ръце и я проследи с него.

Той я правеше неспокойна.

Ядосваше я.

Но тя запази гласа си овладян и любезен.

— Ограбването на тази банка не изглежда добра идея. Мога да ти гарантирам, че поне една от касиерките вече е включила безшумната аларма. Ченгетата идват насам. Защо не оставиш оръжието?

— Не обирам банката — каза Райън.

— Хубаво. Какво правиш, тогава? — Тя изключи детектора и в салона се възцари благословена тишина, нарушавана единствено от една хлипаща тийнейджърка.

— Чакам да се покаже господин Макнот и да се опита да спаси възлюбената си. — В тона му се просмука задоволство.

Неса се оказа в центъра на всеобщото внимание. Тя въздъхна. Да, слуховете никога не спираха.

— Значи затова си насочил пистолета в мен?

— Умно момиче — одобрително промърмори той.

— Използваш ме за заложница.

— Още точки за Неса!

Тя мразеше този тип от момента, в който го беше срещнала.

— След като искаш мен, не може ли да освободим клиентите и касиерките?

— Не убивам невинни хора — каза Райън. — Това е заради влеченията на Мак Макнот и неговия баща.

Използвайки интонацията за успокояване на раздразнени клиенти, тя каза:

— Тогава нека всички бавно да се изправят и да отворят вратата.

— Всички, освен теб — ухили се Райън. — Ти трябва да стоиш в средата на салона, така че когато Макнот дойде тук, да те види веднага.

— Не може ли първо да пуснем хората да излязат? — Неса не изчака отговора му. — Клиентите, близо до вратата, излизат първи, и моля ви, не бързайте. Не искаме да стреснем господин Райт. Дона, когато излезеш, би ли помогнала на младата дама? Изглежда, че ще изпадне в истерия. Джефри, Ерик мърда. Трябва да го окуражиш да остане буден, ако може. Справяш се много добре. Точно така. Остани спокоен. — Неса насочи мисълта си към Стефани в нейния офис. Но ако Стефани се страхуваше прекалено много да излезе, тогава тя сигурно се беше свила под бюрото си.

Когато последният клиент и касиерка излязоха през вратата, Райън отново посочи средата на пода.

— Сядай долу и чакай гаджето си.