Кристина Дод
Съблазън (1)

Едно

Седемдесет и шести етаж Банка „Премиер Сентрал“ Филаделфия, щата Пенсилвания

 

Госпожа Берта Фрейтаг, най-импозантната и оправна асистентка, която Мак Макнот бе успял да си намери, отвори вратата на кабинета и застана така, че да опази неговото лично пространство от външни погледи.

— Господин Рийд е тук.

— Пуснете го. — Стиснал дистанционното, Макнот се изправи пред стената от видеоекрани, наредени като войници на парад. Те му осигуряваха жива връзка с японските банкери — мъже и жени като него, решили, че светът на финансите е техен, — работещи до един за него.

— Заповядайте, моля — госпожа Фрейтаг покани Рийд да влезе.

Частният детектив беше слаб като върлина, с безлична физиономия, провиснали сиви мустаци и плешиво теме. Малкото му останала коса започваше над ушите. Той се сливаше с обстановката, явно не си падаше много по компаниите и бе невероятно търпелив. Тези качества го правеха спец в областта и затова Мак се беше спрял на него.

Като се обърна към екраните, той даде бърза, отсечена команда на японски. Главите усърдно закимаха. Макнот се поклони в знак на поздрав. Щракна с дистанционното и си спести техните поздрави.

— Приятно ми е да ви видя. — Рийд му протегна ръка. Макнот я стисна и посочи един стол.

— Настанете се. Започвайте с доклада.

Рийд седна, където му бяха казали — на неудобния твърд стол, разположен пред бюрото от стомана и стъкло.

— Както поискахте, заминах за Ню Орлиънс, за да разследвам Мънистените бандити.

— Кого? — Мак се взря в Рийд. Изглеждаше някак по-различен. С тен. Отпочинал.

— Бандитите, които обират вашите банки. Там им викат така. — Детективът се ухили глуповато. — Мънистените бандити.

— И защо са ги кръстили така? — Рийд беше позагладил косъма. И не се тътреше както обикновено, а пристъпваше напето.

— Защото са облечени в претенциозни костюми, пишат учтиви бележки за откуп, не стрелят по никого и не вземат прекалено големи суми. Освен това крадат веднъж годишно, по време на Марди Гра. Хората не гледат на тях като на заплаха.

— Така… разбрах… и аз. — Макнот заобиколи бюрото и се отпусна в луксозното си кожено кресло. Вложи сарказъм в следващия си въпрос: — И защо ли четири банкови обира, извършени по време на карнавала от едни и същи лица, трябва да бъдат вземани на сериозно?

Усмивката на Рийд посърна, той се разприказва, забърбори:

— Както поискахте, съсредоточих разследването си върху госпожица Дал. Проследих я как отива на работа, как се среща с приятелки, разпитах някои от пансионерите в дома Дал.

— Моля? Домът Дал ли? — Мак почука с писалка по бюрото и с премрежени очи се втренчи в доскоро неуязвимия детектив.

— Така наричат дома й в Ню Орлиънс. Домът Дал. Защото семейство Дал живеят там поколения наред. — Рийд отново почна да се усмихва.

По лицето на Мак нямаше и помен от усмивка.

Детективът шумно преглътна.

Добре. Значи все пак му беше останала капка мозък, за да прецени, че срещата не протича както трябва.

— Все едно, госпожица Дал не участва в съмнителна дейност. Работи здраво, излиза за по някое кафе или питие. Обича джаз и е добра танцьорка.

Писалката се закова на едно място.

— Да не сте танцували с нея?

— Само защото службата го изискваше! Честна дума! В Ню Орлиънс е различно. Ако човек не танцува, започва да бие на очи, а моята цел беше да не изпъквам. — Рийд повдигна пръст като някаква глупава статуя. — Laisse le bon temps roulerl.

— Каква е тази глупост, по дяволите? — изнерви се Мак.

— Нека забавленията пребъдат! Не може да не сте чували пословицата.

— Не съм. — Мак продължи с въпросите по същество. — Кои са нейните приятели?

— Има едно ченге, Джорджия Ейбъл. Неса…

— Неса? — Мак присви очи.

— Всички й викат така. Неса. — Детективът неловко започна да приглажда панталоните си. — Както и да е, Неса се разбира чудесно с касиерките, но не е близка с никоя от тях, струва ми се, защото това не би било разумно.

— Кой друг?

— Всички я обичат. Всички я ценят. Тя има много приятели.

Бавно, с очевидно наложено търпение, Мак попита:

— Някои от тях представляват ли интерес като евентуални заговорници?

— Има една Пати в пансиона. Наемателка в дома Дал. — Рийд направи физиономия. — Боже, тази жена е странна.

— Вече решихме, че обирджиите са мъже, преоблечени в женски костюми.

— Тази Пати би могла и да е мъж — замисли се Рийд. — Идва от Ню Йорк и нямам представа какво търси в Ню Орлиънс, защото се щура като муха без глава. Работи на тавана, неизвестно какво. Целият свят й е крив. Никой не й идва на гости.

Мак си записа.

— Пати чия?

— Пати ди Стефано. Проучих я в интернет и оттам не излезе следа. Фамилията не е истинска.

— Или някой хакер е изчистил досието й. Кой друг?

— В дома Дал живеят двама музиканти. Райън Райт и Скийтър Грейвс. Абсолютни смотаняци.

Мак си записа и това.

— И двамата са страшно навити на Неса, но по мое мнение им липсва ум, за да извършат обирите.

— Някой от тях достатъчно умен ли е, за да се справи, ако тя му обясни как?

— Да, но тя едва ли… — Гласът на Рийд секна, когато си спомни, че не му влиза в работата да съди дали Йонеса е виновна, а само да събере информация за нея. — Стана дума, че Мънистените бандити са травестити. Райт и Грейвс не биха могли да се издокарат в такива сложни костюми за милион години.

— Сред нейните приятели има ли травестит, който може да се издокара в сложен костюм?

— Може би, хм, Даниел Френдли. — Рийд неловко се размърда.

— Какво за него?

— Той е шоумен, спечелил известност под името Дейна, и страшно го бива. Ако не знаех какъв е, щеше да ме заблуди. — Набръчканата кожа на Рийд се зачерви и Мак разбра, че детективът все пак се е заблудил.

— Възможно ли е тази Дейна да е едно от копелетата, които ми обират банките?

— Не е достатъчно висок.

— Добре ли върви на високи токчета? — Мак започваше да съска, когато се ядоса.

Детективът наведе глава.

— Ами да, не е изключено.

— Говорихте ли директно с госпожица Дал?

— Всъщност тя говори с мен — срамежливо си призна Рийд.

— Я, какво съвпадение — саркастично подметна Мак. — Изпращам частен детектив да провери дали една моя служителка не е замесена в годишните обири по Марди Гра, а тя решава да си поприказва с него.

— Преиначавате. В онзи град гостоприемството е начин на живот, а аз се навъртах около момичето.

Мак изобщо не се съмняваше.

— Тя го забеляза и ме покани да намина, а аз реших, че това е добър начин да спечеля доверието й. Излизахме няколко пъти…

— На среща! — Мак едва удържа кипящия си гняв.

— Не, не в този смисъл! — Рийд изглеждаше уплашен и доволен. — Тя ме включи в приятелския си кръг. Излязохме цяла компания на вечеря, обядвахме в дома Дал, запознах се с лелите й — а те двете са големи образи! — и така опознах Неса.

— Тоест вашето разследване е опорочено.

Рийд настръхна.

— Никак даже. Пожелахте да научите за кирливите ризи на госпожица Дал — ето ги. Работата в банката не я удовлетворява, тя мрази пряката си началничка. Не й е приятно, че в къщата живеят наематели, и би ги изпъдила, но семейството се нуждае от средства. Тя е най-очарователният човек, когото съм срещал, но под повърхността е неспокойна, търси нещо повече… — Рийд зарея поглед над рамото на Мак, явно унесен в мечти по Йонеса Дал.

— Добре. — Мак се изправи, вече взел решение. — Бяхте дотук. Приберете чека си от госпожа Фрейтаг. И само имайте късмета да сте се издънили! — Той изрече думите бавно и ясно, оставяйки детектива да схване истинския им смисъл.

Рийд пребледня и Мак разбра, че не е говорил на вятъра.

Ако се беше изпуснал пред Йонеса за неговите подозрения, Мак щеше да съсипе бизнеса му.

Рийд се разбърза и излезе, оставяйки Мак да гледа втренчено в затворената врата и да се бори с импулсите, които напоследък го измъчваха.

Мак нищо не разбираше. Той се беше издигнал до върха благодарение на собствените си сили, обожаваше бруталните корпоративни сливания — с една дума, беше студено и безчувствено копеле. Обличаше се в скъпи консервативни костюми. Черната му коса бе строго подстригана. Гордееше се с чупения си нос и белезите по лицето и шията, изобщо не се замисляше за пластична хирургия.

Офисът му беше обзаведен така, че да му подхожда. Подът беше бетонен. По стените висяха груби модерни етични картини — цапаници от черно и червено. Липсваха цветя и растения, които да омекотят впечатлението, че се намираш в индустриален комплекс. Бръмченето на трите компютъра бе единствената музика, от която Мак имаше нужда. Гигантският прозорец зад бюрото му разкриваше мегаполис от бетон и стомана, където снегът застилаше тротоарите и се превръщаше в киша по улиците.

Какво у нея го караше да я гледа непрестанно?

Същото, което бе накарало горкия глупав Рийд да се влюби. Същото, което оплиташе други мъже в паяжината на Йонеса Дал.

Почти неволно Мак посегна към дистанционното и включи един-единствен видеоекран. Разположената на тавана камера му показа същото, което бе виждал безброй пъти: типично банково фоайе, облицовано с мрамор и дървесина, наредените на опашка клиенти, касиерките, които си приказват, докато извършват платежни операции. Възникна проблем, клиентът започна да спори на висок глас и в кадър се появи млада жена — висока, стройна, дългокрака, спокойна. Тя носеше консервативния син костюм на заетите в банковия сектор. Имаше черна коса, прибрана назад.

Макнот увеличи кадъра.

Лицето беше бледо, устните и страните леко розовееха, на ушите блестяха сапфирени обици — а Неса не приличаше на жена, която носи имитации. Щом Мак нагласи фокуса, сведената й надолу глава изпълни монитора. Неса вдигна поглед и той натисна стопкадър. Подпря лакти на коленете си и се загледа, без да може да откъсне очи.

Кадрите от далечно разстояние не бяха справедливи към нея. Наистина, не беше кой знае каква хубавица — с твърде изразени черти и издължени устни. Но ъгълчетата на големите й сини очи бяха извити нагоре (Мак беше сигурен, че опушените мигли са истински) и тя се взираше в клиента, сякаш думите му бяха чисто злато. Накрая нещастникът взе да заеква и стана като тесто в ръцете й.

Тя беше Йонеса Дал. Възпитаничка на бизнес училище „Гоисуета“ към университета „Емъри“ в Атланта. Дипломирала се с пълно отличие.

Тя беше жената, за която Мак подозираше, че е планирала и извършила обирите в неговите банки.

Тя беше неговата мания.