Кристина Дод
Съблазън (6)

Шест

— Това беше три години преди наводнението. Преди урагана Катрина. — Мелиса Роузуел взе чашата с безкофеиново кафе, което Джеремая сложи пред нея с нервна усмивка на благодарност. — Никога преди не са ме обирали. Всъщност, не са ме обирали и след това. Но банката ни обучава какво трябва да правим в такива случаи. Трябва да сътрудничим на крадците. Ако е възможно, да активираме безшумната аларма. За да не ни убият. Аз наистина обърнах внимание на тази последна част.

Неса седеше от другата страна на малката масичка в пекарната „До“, недалеч от клона на „Премиер Сентрал“ на Баракс стрийт, и следеше разговора между Мелиса и Джеремая.

Те бяха толкова различни, колкото двама души изобщо могат да бъдат.

Мелиса беше красива, с пищна фигура, чернокожа, местна, от Шревпорт, Луизиана. Леко фъфлеше, имаше големи очи с мек кафяв цвят и беше в напреднала бременност. Беше първата касиерка, обрана от Мънистените бандити и се бе съгласила на този разговор не защото й харесваше да бъде център на внимание, а защото Неса я бе помолила за това.

Със сигурност не би го направила за Джеремая.

Джеремая на свой ред беше неприветлив, огромен и излъчваше властност, което накара Мелиса да се вцепени в стола си и да се чуди накъде да гледа, за да избягва очите му.

Неса се протегна и потупа младата жена по ръката.

— Разбира се, скъпа. Да останеш жива е най-важната част от работата.

Мелиса се фокусира върху Неса.

— Онзи следобед обаче това беше последното, за което мислех.

— Спомняте ли си кой следобед точно стана? — Джеремая побутна през масата кафето с мляко към Неса и сложи чиния с мекици между двете жени.

Неса си пое дълбоко въздух. Мирисът на цикория, прясно изпечено тесто и пудра захар я накара да примижи от удоволствие.

Усмихна се замечтано, но видя, че Джеремая я наблюдава по начин, по който не бе очаквала от един консервативен следовател янки.

Защо я гледаше така, сякаш я познава?

Гласът на Мелиса разкъса невидимата връзка между тях.

— Беше обикновен петъчен следобед по време на Марди Гра, пълно с хора, украсени с лилави, зелени и златни мъниста. Половината от тях бяха облечени в забавни костюми, а другата бяха почти голи. Аз… не знам дали е истина, но изглеждаше сякаш всички са пияни. Със сигурност обаче имаха вид на хора, нуждаещи се от няколко банкноти преди уикенда. Така че не си помислих нищо, когато онези двама души влязоха в банката.

— Представям си. — Неса потупа отново ръката на Мелиса. — Петък следобед по време на Марди Гра. Истинска бъркотия.

— Вече не искам да работя в петък по време на Марди Гра. — Мелиса затвори очи и разтърка кръста си, сякаш я болеше.

— Не се ли чувствате добре, госпожо Роузуел? — попита Джеремая. — Защото можем да направим това по-късно.

Мелиса отпусна ръката си в скута си.

— Не. Моля ви. Винаги съм се чувствала виновна, защото… защото позволих това да се случи.

— Не сте позволила това да се случи. — Джеремая отчупи едно парче от топлата мекица, изтръска купчинката пудра захар и й го предложи. — Гледах видеозаписа от охранителната камера. Държали сте се точно както е трябвало.

Мелиса внимателно пое парчето, после очите й се насочиха към Джеремая и се спряха върху него.

— Благодаря ви, господин Мак. Много сте мил.

Неса примигна. Инстинктите й подсказваха много неща за Джеремая Мак. Че е надарен, неумолим, с изненадващи изблици на хумор. Че Мънистените бандити са обречени, защото той няма да се откаже, докато не залови онзи, който стои зад това. Че властта му е абсолютна.

Но мил? Не.

Той повтори същия ритуал с мекицата, като изтръска излишната захар, преди да й я подаде.

Тя я взе, усмихна се на Мелиса, опитвайки се да се държи естествено в тази ситуация, докато, всъщност, Джеремая я бе довел до ръба. Той разглеждаше Мелиса, града и Неса с живо любопитство, сякаш всичко бе ново и различно. Разбира се, Ню Орлиънс беше уникален, но при тази негова работа той беше разпитвал много жертви на престъпления, беше имал много асистенти, с които се бе разделял с. Защо бе толкова нетърпелив да слуша?

— Искам да ви помогна, ако мога — каза Мелиса. — Искам да ги заловите. И да, знам, че това клеймо промени живота ми, а те не навредиха никому… поискаха само малко пари, но тези мъже… ами да, мисля, че са мъже — те ме изплашиха.

— Тогава искам да ми разкажете всички подробности от този първи обир. Всичко, за което се сетите, без значение колко е маловажно или глупаво. Всичко, което сте си помислили или направили, всичко, което ви се е случило оттогава. Искам да го чуя. Понякога най-дребният елемент е този, който разрешава престъплението. — Джеремая се премести напред.

Неса си помисли, че ако той гледаше Мелиса с половината от интензивността, с която гледаше нея, Мелиса щеше с радост да сподели всяка подробност от престъплението, мислите си, живота си, освен това да му сготви вечеря и да му връчи ключа на града.

И наистина, Мелиса изправи рамене в стола си, сякаш той за миг бе излекувал болката в кръста й.

— Когато влязоха, не усетих ни най-малък намек за беда. Двамата мъже бяха облечени…

— Какво ви накара да мислите, че са мъже? — притисна я Джеремая.

— Бяха високи. Бих казала по метър и деветдесет или малко по-малко, освен това вървяха сковано, сякаш не им беше лесно да движат телата си, затова предположих, че нощният клуб на ъгъла, „Април в Париж“, е затворил, защо иначе ще се влачат по улицата?

Неса беше гледала кадри по телевизията. Те бяха зърнести, снимани от лош ъгъл и черно-бели. Но тя бе свикнала с високия професионализъм на Даниел и в град, където много мъже си изкарваха прехраната, обличайки се като жени, само най-добрите работеха в „Април в Париж“.

— Единият беше облечен в лилава копринена рокля и направо метеше пода с нея, и имаше турнюр, който стърчеше над задника му, когато вървеше. — И тя им показа, като се размърда, после вдигна ръце към главата си. — Освен това носеше шапка с огромна периферия — не знам, сигурно имаше петдесетина сантиметра; беше я килнал над очите си, а от ръба й се спускаше тъмен воал надолу до кръста му. Изглеждаше строг, като човек, който си служи добре с камшика. Беше толкова драматичен, че почти не забелязах другия.

— И какво правеше? Онзи, в лилавата рокля? — Джеремая разтърка челото си с ръка, отмятайки бретона настрани, и Неса зърна белезите, които бе видяла преди.

— Остана да стои до вратата — отвърна Мелиса.

Джеремая изпитваше паметта на Мелиса, осъзна Неса, карайки я да си спомни всеки детайл.

— Добре, ами другият? — попита Неса.

— Другият беше с по-обикновен костюм, дълга, копринена рокля на точки, с малко златни нишки тук-там. — Мелиса посочи към гърдите и очите си. — Приличаше по-скоро на новак. И двамата бяха с дълги до лактите ръкавици.

— О! — Това за Неса беше важен елемент. Ръцете на мъжете бяха доста по-различни от женските и ръкавиците прикриваха много неща. — Звучи като бал преди сто години.

— Да, точно така! — Мелиса се наведе напред в стола си, сякаш възбудена от това, че така точно го е описала. Тя отпи от безкофеиновото си кафе и хапна мекица. — Беше горещ ден, влажността стигаше сигурно до осемдесет процента, че и повече.

— Като днес — отбеляза Джеремая.

— Да, като днес. — Мелиса се намръщи, когато погледна навън, и поглади корема си, сякаш да успокои бурята в него. — Не мога да си представя как тези мъже издържат в корсетите и фустите. Но тази вечер ще ходя на парти, така че ще се помъча да ги забравя и да се концентрирам върху три неща — да остана вежлива, да извършвам трансакциите правилно и бързо, и търпеливо да изчакам края на работното време.

— Съвсем правилно. — Джеремая й кимна одобрително.

— Онзи в синята рокля изчака сигурно десетина души пред него да си съберат парите и да си тръгнат. Беше много търпелив, не пухтеше недоволно, както правят някои клиенти. Когато му дойде редът при първата освободила се касиерка, той направи знак, че ще изчака за моето гише.

Неса отпи от кафето си прекалено бързо и изгори езика си.

— Позна ли го?

— Не, единствената ми мисъл беше, че този тип ме познава, а аз нямам представа кой е той. Знаете, че понякога това създава усложнения — някои хора искат да ги помня, дори и да съм ги обслужвала преди три месеца. — Мелиса направи физиономия. — Да не споменаваме, че господин Росен-пресен носеше голяма маска с пера и пайети, които покриваха лицето му от челото до брадичката.

— Маска? — Джеремая прозвуча строго.

Неса и Мелиса се спогледаха.

— Всички се преобличат за Марди Гра — вдигна рамене Мелиса.

— Обирът предизвика промяна в политиката на банката. Охранителите вече не позволяват на клиентите да влизат маскирани — обясни спокойно Неса.

— Възможността за обир… — започна Джеремая.

— … винаги е съществувала за нас, но такъв никога не беше ставал — довърши тя.

Джеремая наклони глава. Знаеше го, очевидно, но все пак беше смущаващо.

Неса побутна чинията към него.

— Престъпление е да дойдете в „До“ и да не опитате мекиците, господин Мак.

— Не ям понички. — Гласът му прозвуча нетърпеливо. Рязко.

Тя вдигна вежди и проточи с бавния, меден южняшки маниер:

— Господ да ви благослови, господин Мак. Това не са понички. А мекици.

— Каква е разликата?

— Опитайте ги и ще разберете.

Той изгледа двете жени, Мелиса, отпуснала ръце върху корема си, и Неса, изтипосала лека, изкуствена усмивка. Нещо в тях трябва да беше пробило дебелата му броня на янки, защото той изръмжа, всъщност изръмжа раздразнено, и поднесе една към устата си. Лапна я.

— Внимавайте със захарта, господин Мак — посъветва го Мелиса.

Той задържа дъх и започна да дъвче.

Мекиците не бяха нищо повече от хубаво изпържено тесто, поръсено с пудра захар… И нищо по-малко от божествени. Той довърши още топлата мекица и започна втора.

Неса вдигна три пръста към готвача зад щанда и още няколко парчета тесто отидоха във фритюрника. Втората партида кацна на масата, докато той облизваше пръсти.

Погледна към Неса.

— Добре, де. Чудесни са. Доволна ли сте?

— Ние тук обичаме да храним мъжете си. — Неса отново проточи гласните. — Намираме, че това ги прави по-цивилизовани.

— Аз почти винаги съм цивилизован — отвърна той.

Мелиса вдигна ръка пред устата си, за да потисне смеха.

— А това, че съм бил манипулиран… манипулирахте ме, нали? — попита той. — Бих искал да чуя останалото от историята на госпожа Роузуел.

Усмивката на Мелиса изчезна. Тя прочисти гърлото си.

— Господин Росен-пресен дойде до гишето ми, сложи вечерната си мънистена чанта на плота, отвори закопчалката и извади разписка за депозит. Тогава си помислих: „А, добре. Ще погледна името му да си спомня“. И се разговорихме.

— Вие какво казахте? — Джеремая взе трета мекица и започна бавно да я яде.

— Нещо от рода на: „Прекрасен костюм. Страхотна нощ за всички ни. Ще ходите ли на парти довечера?“. Нали разбирате, обичайното. — Мелиса и Неса кимнаха една на друга. — Той не каза нищо, но аз си помислих, че се усмихва.

— Защо си го помислихте?

— Очите му сякаш блестяха. — Мелиса изглежда си спомни, че той иска подробностите и добави: — Сини очи. И двамата бяха белокожи.

— Според експертите, които са изследвали видеозаписа, двамата наистина са били бели, малко над един и осемдесет — потвърди Джеремая.

— Той побутна разписката за депозит към мен. Беше една от нашите и аз погледнах за име, но такова нямаше, вместо това бяха напечатани цифри, както и съобщение. С едър шрифт, лесно за четене. Първата ми мисъл, когато видях, че пише „Скъпа, госпожице Мелиса“ — беше, че съм била права, че този тип ме познава, а аз нямам представа кой е. — Тя продължи да държи чашата, но сега ръката й трепереше.

Неса започна да я успокоява, но Джеремая втренчи очи в нея и поклати глава.

— Какво пишеше в бележката? — Гласът му беше спокоен, ненатрапчив.

— „Скъпа госпожице Мелиса — изрецитира тя. — Този нюанс на синьото, който носите днес, подчертава красивите ви кафяви очи и топлата ви кожа. Блузата на витрината на «Чери’с» на Медисън стрийт ще ви стои прекрасно — купете си я и вашият господин Роузуел няма да може да откъсне очи от вас. Той ще е много самотен, след като съпругата му умре, но все пак може да се смята за щастливец, че е спечелил такова сладко момиче като вас.“

— Тогава сте били Мелиса Джуд. — Думите му бяха безобидни, но двете жени ясно чуха обвинението.

— Да, но кълна се, Брад и аз не се срещахме, нито сме говорили или нещо друго. Нямаше причина тези мъже да мислят…

— И все пак, ето че сте се омъжила за господин Роузуел — каза Джеремая.

— Харесвах го. Разбира се, че го харесвах. Добър човек е. Но той беше банковият мениджър. Аз бях касиерка. Не ме забелязваше. Или поне аз си мислех така. — Мелиса сложи ръка на бузата си. — Но когато той разбра, че са ме обрали, ме защити. Обади се да ме откарат в болницата…

— Бяха ли те простреляли? — Неса не си спомняше.

— Не, но когато се хвърлих на пода, си ударих главата в бюрото. Кървях, ченгетата ми крещяха, а Брад крещеше на тях.

— Значи полицията е мислела, че сте участвали в обира? — каза Джеремая.

— Не съм участвала — отговори му Мелиса остро. — След като съдържанието на бележката се разгласи, се почувствах унижена. Можете ли да си представите… ами, не, вие не можете. — Тя се обърна към Неса. — Представяш ли си да си влюбена в някого тайно и целият град да разбере? Знаеш ли, че Чери ми изпрати онази блуза, а после пусна информация в пресата? Беше истински кошмар. Всеки път, когато Брад ми кажеше нещо, всеки път, когато погледнех към него, всеки път, когато носех синя блуза всички се подхилваха и се побутваха. Не смеехме да се погледнем през цялата следваща година. Боже. — Тя притисна длани към очите си.

— Какво стана? — попита Неса.

— Вторият обир. — Неса не си спомняше, но Мелиса не беше забравила нито една горчива подробност. — Слухът беше отминал и следващата година Мънистените бандити нападнаха друга банка. Това промени нещата. Имаше друга бележка до друга касиерка с поредни модни съвети и искане на пари. Пак успели да ги вземат, но е било много по-интересно — полицията хвана мъж, който носел една от роклите и по новините съобщиха, че един от бандитите е бил заловен. Оказа се, че човекът има алиби — пил в „Нортън“ цял ден и бил толкова пиян, че нямало как да извърши престъплението, освен това признал в полицията, че намерил костюма в боклукчийската кофа зад Къщата на блуса. Ченгетата проверили и открили в кофата и другата рокля. Когато всичко това се случи, вече не издържах. Напуснах и се върнах в колежа. — Мелиса се усмихна. — Същата вечер входният звънец звънна и когато отворих вратата, на прага стоеше Брад. Попита дали се връзвам на слуховете. Казах „не“ и излязохме. — Очите й бяха невинни, когато погледна Джеремая. — Това е всичко.

Неса познаваше Брад Роузуел. Харесваше ги двамата с Мелиса. Беше присъствала на сватбата им. Но за първи път осъзна какво всъщност означаваше бележката.

— Значи сте харесвала господин Роузуел. И не сте му казала. Не сте казала на никого, така ли?

— На никого — съгласи се Мелиса.

— Откъде тогава Мънистените бандите са научили? — попита Неса.

Лицето на Джеремая изглеждаше твърдо, неотстъпчиво, като една от маските, които не одобряваше.

— Избрали са момента перфектно. Дошли са в най-натоварения ден от седмицата, когато всички са разсеяни и бързат да се приберат вкъщи. И двамата са били дегизирани в костюми, което по време на Марди Гра не привлича вниманието. Избрали са Мелиса неслучайно и са използвали тайната й, за да забавят реакцията й. Всичко в обира доказва, че хладнокръвно са обмислили всеки ход — и че са наблюдавали Мелиса достатъчно дълго, за да научат онова, което тя е смятала за тайно. Всички в Ню Орлиънс изглежда са с впечатлението, че тъй като крадците не крадат големи суми и пишат очарователни малки бележки, те са спонтанни. Но не са. — За секунда маската му се пропука.

Беше бесен. Приемаше тези обири лично.

Интересно. Неса не би допуснала, че на един застрахователен следовател ще му пука чак толкова.

— Госпожо Роузуел, кажете на госпожица Дал какво друго пишеше в бележката — подкани я той.

— „Моля, сложете в дребни банкноти сумата от 1192.45 долара в чантата“ — издекламира Мелиса.

— Смътно си спомням, но май чух, че това е най-голямата сума, която са взели — каза Неса.

— Не е искано повече. Всъщност, при другите обири парите са били за по-малко. — Чувството на безсилие в гласа на Мак беше като матово стъкло.

— Не знаех какво да правя. Бях толкова уплашена. Не се сетих да натисна алармения бутон. — Мелиса отмести кафето. — Не направих нищо, просто си стоях там. Господин Росен-пресен бръкна в чантата си. Извади малък сребрист пистолет и го насочи към мен. Аз просто… помислих си… стоях там, а той каза: „Веднага!“.

Неса дръпна стола си напред.

— Как звучеше гласът му?

— Нисък. Дрезгав.

— Акцент? — попита Джеремая.

— Сър, вие имате акцент — сопна се Мелиса.

Неса потисна една усмивка.

Джеремая не каза нищо, изчака търпеливо младите жени да се върнат на темата.

— Не забелязах акцент — каза Мелиса, — но бях уплашена. Никой не разбра какво става. Опашката беше дълга, както винаги. Възрастните касиерки бяха заети. Купър, нашият охранител, се занимаваше с обичайните мърморковци, които бяха дошли прекалено късно, за да влязат, и ги отпращаше от вратата. Другият травестит… другият травестит държеше малко по-голям пистолет в гънките на полата си. Неговата пола. Полата. Господин Росен-пресен каза: „Не натискайте безшумната аларма. Не ме карайте да ви застрелям. Просто сложете парите в чантата ми“. — Знаех, че ако стреля в мен от това разстояние, дори с онзи малък пистолет, ще съм мъртва. Не исках да умра. Така че пъхнах бордерото в броячната машина, написах сумата 1192.45 долара, отворих чекмеджето си и извадих шепа стотачки. — Тя хвана ръба на масата. Мъжът ми каза да ги изброя точно. Не искаше нито повече, нито по-малко. И аз започнах: сто, двеста… И през цялото време не спирах да мисля, че алармения бутон е точно до коляното ми и ако се протегна малко, мога да го включа. Но онзи сякаш знаеше какво си мисля. Направи малък кръг с пистолета и каза: — Не го прави. — Тя спря задъхана.

Като се наведе, Джеремая сложи ръка на рамото на Мелиса.

— Поемете си дълбоко дъх. Всичко свърши. Направили сте правилното нещо. Жива сте и ми помагате в разследването. Когато се уплашите, мислете за това.

— Понякога имам кошмари — призна Мелиса.

— Отмъщението ще излекува кошмарите ви. Обещавам.

Неса почти подскочи, когато го видя да се усмихва в лицето на Мелиса.

Виж ти! Можел да бъде обаятелен. И… мил? Даа. Може би мил.

Мелиса видимо се успокои.

— Бих се радвала. — Тя се усмихна и изправи рамене. — Това наистина ще е невероятно.

— За разлика от това да бъдеш обран от добре облечени травестити. — Джеремая продължаваше да се усмихва.

— Вярно е. Казах на господин Росен-пресен: „Аз наистина се нуждая от тази работа“. А той ми отвърна: „Трябва да завършите колежа“. — Звучеше строго, като майка ми. Свърших с броенето на кеша, сложих парите в плик и ги побутнах през гишето. Той ги взе и каза: „Не искате да работите цял живот като касиерка. Може да налетите на някой като мен отново“. И когато произнесе: „А сега се дръпнете от гишето“ и погледна зад себе си, аз натиснах безшумната аларма, изпищях и се хвърлих на пода. — Мелиса погледна над рамото на Неса. — Брад!

— Свършихте ли с разпитите на жена ми? — Брад Роузуел говореше зад Неса.

Тя усети безпокойството, скрито зад враждебния му тон, и когато се обърна, произнесе безгрижно:

— Почти. Не мисля, че сме я измъчили прекалено много. Познавате ли се с господин Мак?

Джеремая стана и двамата мъже си стиснаха ръцете, премервайки се един друг с поглед.

По някакъв начин си приличаха. И двамата бяха високи, изпъкващи сред останалите, в тъмни костюми, бели ризи, червени вратовръзки. И двамата излъчваха авторитет, но тук приликите свършваха.

Брад Роузуел изглеждаше като банков мениджър, мъж, който разбира от цифри и който работи добре с подчинени и с клиенти.

Джеремая Мак изглеждаше като главорез в дизайнерски костюм.

— Госпожа Роузуел много ни помогна — каза Джеремая. — Ще седнете ли при нас, докато приключим?

Брад седна на един стол близо до жена си и хвана ръката й.

— Добре съм — каза тя. — Наистина.

Брад не се отпусна, но се наведе към Джеремая.

— Държа да разберете, че искам онези проклети бандити да бъдат заловени. В същото време не ми е приятно да предъвкваме събитията от онзи ден. Едва не загубих работата си, и дори още по-лошо, едва не загубих Мелиса.

— Какво искаш да кажеш с това, че едва не си изгубил работата си? — попита Неса.

Мак се облегна и скръсти ръце пред гърдите си.

— Онази вечер ми се обади по телефона господин Макнот. Човекът направо е превъртял на тема загуба на пари. Имам предвид, че той е банкер, ние всички превъртаме на тема пари, но той беше на ръба. Започна да ми трие сол на главата, задаваше ми какви ли не въпроси. — Мелиса разтърка ръката на съпруга си, докато той говореше. — Знам, че вече е бил получил записа от охранителната камера на банката, така че не знам какво е предполагал, че може да открие, но си помислих, че като нищо ще ме уволни.

— Защото вашият банков клон е бил обран? — Неса беше скептична.

— „Отговорността не може повече да бъде прехвърляна“, каза ми той. — Брад попи челото си с кърпичка. — Всеки Марди Гра си мисля: Моля те боже, не допускай отново да оберат моята банка.

— Господин Макнот ме изпрати да открия престъпниците и с помощта на вашата съпруга ще се опитаме да направим така, че вече да не се притеснявате. — Седнал в сянката на кафенето, Джеремая приличаше на издялан от камък.

— Благодаря, сър. — Брад Роузуел стана и отново разтърси ръката на Джеремая. — Радвам се да го чуя. — И като провря ръка под мишницата на Мелиса, той й помогна да се изправи. — Хайде, скъпа, ще те заведа вкъщи.

Джеремая също стана.

— Само още един въпрос, госпожо Роузуел. Има ли друга информация, която бихте желали да споделите? Каквато и да е?

Тя си пое дъх. Погледна съпруга си. Погледна суровото лице на Джеремая. И поклати глава.

— Не. Нищо.