Кристина Дод
Съблазън (16)

Шестнайсет

По време на целия дълъг уикенд Неса не чу и думица от Джеремая Мак — добър знак, че е видял смисъла на аргументите й и се е отказал да я преследва.

Така че беше много доволна. Можеше само да си представя колко неудобно щеше да се чувства в понеделник сутринта, когато влезеше в банката, облечена в най-консервативния си черен костюм със сако с едно копче, изгладена риза и обувки на токчета… Добре де, обувките й не бяха изобщо консервативни. Бяха много високи, отворени отпред и червени. Ярко, шокиращо червени.

Някои хора биха казали, че тя е в конфликт със себе си.

Някои хора бяха грубияни.

— Здрасти, госпожице Дал, поздравления, че избягахте от Стефанозавъра! — Каръл вдигна палец нагоре.

Неса отвърна с усмивка и помаха с ръка на касиерките, всички до една облечени отново в костюмите си за Марди Гра, всички доволни, че се е освободила, поне временно, от отегчителното усилие работата в банката да върви гладко. Което беше адски благородно от тяхна страна, като се имаше предвид, че по този начин оставаха под прякото ръководство на Стефанозавъра.

— Госпожице Дал, може ли да отворите трезорите, за да си вземем чекмеджетата? — попита Джефри. — Онзи звяр още не е дошъл…

— Тихо! — предупреди го Джулия.

Джефри продължи:

— След като си тръгнахте, тя е касиерът на трезора. Но ако не получим тези чекмеджета преброени, няма да отворим банката навреме. А сама знаете какво означава това. — Той вдигна въображаема примка около врата си, наклони глава и опули очи.

— Знам. — Неса пусна дамската си чанта в шкафчето си и го заключи. Мина зад гишето, набра кода си за трезора, изброи банкнотите в чекмеджетата за кеш, занесе ги на касиерите и изчака, докато потвърдят сумите.

Както винаги, това отне двайсет минути и тя се запита какво би направила Стефани, когато влезе една минута след девет и никой от касиерите не е готов за работа. Как щеше да се отрази на безукорното й досие?

— Ъъъ… тук ли е господин Мак? — попита тя Каръл.

— Дойде много рано. Когато и аз пристигнах. — Каръл се усмихна.

— Каръл, мъжете не са месо. Те заслужават уважението, което се полага на всяко дишащо, съзнателно същество. — Неса видя доволната усмивка на Каръл и я побутна по рамото. — Добре, слушай: мъжете са въглеродни форми и заслужават понякога да бъдат хранени на вечеря.

— Хей! — престори се на обиден Джефри.

Жените се разсмяха и Неса забърза към офиса на Джеремая. Не защото искаше да го види, след като така лесно се бе отказал от преследването. Този тип се беше измъкнал само защото тя каза „не“… и това я изненада. Повечето мъже се изпаряваха веднага, когато видеха жената да проявява интерес или липса на интерес, или когато иска да води разговор, не харесва футболния отбор, на който симпатизират, или пък когато си поръчва нещо скъпо от менюто, или предлага да плати вечерята… Но тя можеше да се закълне, че Джеремая не се плаши лесно. Беше си помислила, че изглежда истински мъж, от онези, които знаят точно какво искат, поставят си цел и планират как да я постигнат, и не могат да бъдат разубедени от банални практически съображения като например факта, че работят със съответната жена или че двамата нямат нищо общо.

Да. Тя бе разочарована от характера му. По-добре сега, отколкото по-късно, когато щеше да е вложила време и емоции в него.

Точно така, Неса. Не влагай време и емоции в него. Престори се, че не си го пожелала още в първия момент, когато той влезе в банката.

Тя спря на прага на офиса му.

Той стоеше и гледаше някакви разпръснати листове по бюрото си, сакото му беше разкопчано, беше сложил ръце на хълбоците си.

Добре изглеждаше.

Вдигна поглед към нея и без да поздрави, започна:

— Значи вече си тук. Добре. Гледала ли си записите от охранителните камери от кражбите?

И аз се радвам да те видя.

— Не, само кадри по новините и онова, което ни пуснаха в полицейското управление в петък.

— Добре. Качих ги на едно дивиди. А сега искам да седнеш и да ги изгледаш, като си водиш бележки за онова, което виждаш. — Той посочи един нов телевизор с плосък екран, закачен на стената, и два тапицирани с плюшени дамаски столове, сложени пред него.

Харесваш ли обувките ми!

— Знаеш, че не съм трениран наблюдател или някакъв специалист.

— Но имаш добро око и си чувствителна жена.

О, това бяха любовни думи, които всяко момиче искаше да чуе. Но хей, ако тя искаше да слуша любовни думи, единственото, което трябваше да направи, беше да легне по гръб на едно легло и той щеше да излее същински водопад от комплименти, добре подготвен за това от наставничката, която го беше обучавала, докато е следвал в колежа.

Придружител. Бил е придружител на по-възрастна, богата жена.

Тя още не знаеше дали да му вярва, но защо би я лъгал? Това не беше от онези неща, с които повечето мъже се перчат. Определено не и този, с неговия пронизващ поглед и мрачно лице, което криеше толкова много тайни.

Той продължи:

— Искам да знам, ако забележиш споразумение между някои клиенти или касиери. Искам да знам дали си разпознала някого, или мислиш, че си разпознала. Искам да знам също дали виждаш нещо общо между персонала преди, след това и по време на това.

Спомняше ли си той какво й е казал? Спомняше ли си, че я е целунал?

— Пусни ги толкова пъти, колкото смяташ, че е нужно — не спираше той. — Води си бележки.

— Добре. — Благодарение на него тя сега осъзна, че той е в състояние напълно да й устои, да не споменаваме факта, че сигурно беше най-скучната жена, стъпвала някога по земята, а червените, изрязани на пръстите обувки нямаше да променят този неоспорим факт.

— Какво още чакаш? Хайде. Започвай!

— Добре. — Тя отиде, взе дистанционното, което й подаде, и измъкна един бележник и две химикалки. — Ти с мен ли ще гледаш?

— Не. Гледал съм ги достатъчно. Необходим ми е непредубеден поглед — твоя. — Той взе куфарчето си. — Ще използвам офиса на госпожица Декър. Имам работа, за която трябва да се погрижа.

— А тя къде ще е?

— На пода, разбира се. — И като се намръщи, той погледна часовника си. — Ако изобщо дойде.

Беше девет без десет.

Неса се настани, отчаяно опитвайки се да запази невъзмутимо изражение.

Той излезе и затвори вратата след себе си.

Тя се отпусна и се усмихна. Може и да беше най-скучната жена на земята, но Джеремая Мак току-що беше понижил Стефанозавъра до обект на подигравка в нейната собствена банка…

А Неса все пак беше човешко същество и не можеше да не се радва.

* * *

Мак сложи куфарчето си в средата на подреденото бюро на Стефани Декър. Погледна часовника на етажерката — златен часовник, онзи, който банката й беше изпратила като награда в състезанието за осигуряване на най-много заеми за една година.

Часовникът показваше една минута преди девет.

В този момент чу токчетата й да чаткат по мраморния под и да приближава офиса, в който преди малко бе оставил Неса да гледа видеото.

Декър спря. Върна се назад. Чу я да изпъхтява от възмущение, после токчетата й бързо и шумно се понесоха към собствения й офис.

Застана пред вратата, мърморейки:

— Винаги се прави на най-съвестната, а сега… — Тя изведнъж го забеляза. Трепна виновно, но бързо се съвзе. — Упражнявах една роля.

Не го интересуваше глупавото й извинение — тя се беше оплакала от решението му в мига, когато бе започнал да се пита дали е била напълно права в годишните си оценки за характера и действията на Неса.

— Госпожица Дал използва моя офис днес, така че аз се преместих във вашия, за да мога да работя.

Тя примига, опитвайки се да проумее, но не успя.

— А къде се очаква да седя аз?

— Във фоайето има достатъчно бюра, на които банковите служители работят с клиентите. Сигурен съм, че госпожица Дал разполага с такова. Седнете там, така ще сте осведомена за всички евентуални проблеми, които могат да възникнат на етажа.

Когато сложи слушалката блутут на ухото си, той видя как плътна червенина се плъзва от шията към лицето на Декър, изкачва се по бузите и стига до челото й, придавайки й вид на неравномерно загоряла.

— Проблем ли има, госпожице Декър?

— Не. — Но тя стисна юмруците си, сякаш искаше да го удари.

Запита се дали тази жена вярваше, че гневът й има някакво значение за него. После, като я изхвърли от съзнанието си, той седна в стола си и започна да работи.

Тя се завъртя на пета и излезе.

Джеремая не вдигна поглед.

— Затворете след себе си, ако обичате.

Тя го направи, но далеч по-малко сдържано, отколкото би очаквал от един от банковите си мениджъри.

Сложи лаптопа пред себе си и го отвори, след което телефонира до частната си линия.

Госпожа Фрейтаг вдигна веднага и двамата заедно започнаха да отговарят на стотиците имейли, които тя смяташе за достатъчно важни, за да изискват вниманието му. Докато работеха, хвърляше по едно око на електронната си поща и само след десетина минути се получи съобщение — точно онова, което се надяваше да получи.

Стефани Декър му беше написала персонална бележка.

— Извинете ме, госпожо Фрейтаг. — Той я остави на линията и отвори имейла. Прочете:

Господин Макнот,

Не искам да ви създавам грижи, когато сте готов на всичко, за да създадете на вашия застрахователен следовател най-добрите възможни условия да разреши случая с банковите обири по време на Марди Гра, но с неохота трябва да ви информирам, че той пречи на нормалната работа на банката. Смятам, че този човек просто игнорира деликатния баланс, необходим за поддържането на добрия климат в отношенията между клиентите, касиерите и служителите, и може би не осъзнава, че в този случай работата е мой пръв приоритет. Също така — макар да не съм сигурна — имам основания да предполагам, че госпожица Дал е използвала привилегированата си позиция на асистентка, за да се държи не особено професионално с господин Мак. Искрено се надявам това да не е истина, но се боя, че миналият ми опит ще докаже, че съм права.

Окей, Стефани беше злобна кучка. Окей, тя беше клюкарка и сплетница.

Но имаше право. Онзи глупав разследващ, когото той беше наел, се беше влюбил в Неса, без дори да осъзнава колко лесно го е манипулирала…

Нещо по-лошо, откакто Мак я бе срещнал, той вече не искаше да си спомня собствените си подозрения.

Върна се към имейла:

По никакъв начин не искам да критикувам разпоредбите ви, но може би в бъдеще ще е по-добре, ако господин Мак работи някъде другаде с някой друг.

С уважение,

Стефани Декър

Мак веднага се зае да отговори:

Госпожице Декър,

Благодаря ви, че ме информирате за положението. Страхувам се, че господин Джеремая Мак е бил изпратен там от застрахователната компания и аз не мога да променя нищо. Но, както винаги, оценявам далновидната ви преценка и очаквам да получа по-нататъшни коментари.

М.

Мак натисна бутона за изпращане, питайки се какво ли ще направи Стефани.

След това я изтри от съзнанието си и се върна към разговора с госпожица Фрейтаг.