Кристина Дод
Съблазън (2)

Две

Квартал „Градините“, Ню Орлиънс

 

В пътеводителите пишеше, че Домът Дал в квартал „Градините“ олицетворява най-представителната архитектура на Ню Орлиънс, така както и неговата най-представителна фамилия — Дал, построили изисканото старо имение през 1847 година, което оттогава непрекъснато се намираше в тяхно владение.

В пътеводителите не пишеше, че последният основен ремонт е от 1901 година, когато били прокарани водопроводна и електрическа мрежа, нито че климатичната инсталация, монтирана през 1971-ва, вече издъхва. Домът Дал бе своеобразна институция, която вплиташе името на знатната фамилия в тъканта на Ню Орлиънс и го издигаше до такива висоти, че всички — от първия чернокож кмет до последния продавач в супермаркета — почитаха неговите настоящи собственички Хестия и Калиста Дал.

Наричани с обич „момичетата Дал“, Хестия и Калиста бяха съответно на осемдесет и на осемдесет и две години, високи жени с артритни пръсти. Косата на Хестия беше снежнобяла, късо подстригана и направена на ситни къдрички чрез студено къдрене. С тази прическа тя можеше всяка сутрин да се изкъпе набързо, да изтича до кухнята и да започне приготвянето на закуската, без да погледне гребена. Носеше бермуди от изкуствена материя с ластик, който се впиваше в мършавия й кръст, ризи, които не подхождаха много-много на бермудите, и фланелки за под пуловер, които си купуваше от разпродажби.

Кестенявата коса на Калиста можеше да се похвали с буйни червени кичури, а към края на всеки месец — и с поникнали сиви корени. Когато се издокарваше с тесни джинси, купени от Уол Март, тя гордо разправяше как хората й казвали, че младее за възрастта си, и се смееше, когато Хестия питаше: „Колко пък да младееш, муци? Като за седемдесет и осем ли?“.

Момичетата Дал бяха почти последните от рода.

Почти.

Честта по спасяването на семейното име (и на лелите й) се падаше на Йонеса Дал.

Както правеше всеки ден, откакто дойде да живее при тях като четиригодишна, Йонеса слезе по широкото вито стълбище. Застана пред огледалото със златна рамка в преддверието, оправи изгладената си бяла риза с копченца, сакото с едно копче и правата пола. Носеше чадър — в Ню Орлиънс винаги съществува опасност да те завали порой, а този февруари беше топъл и влажен. Тя изправи доволно рамене и кимна на отражението си на консервативен, успял банкер.

Разбира се, в тази къща имиджът й не струваше пукната пара.

— Как върви бизнесът, Даниел? — долетя от трапезарията гласът на леля Хестия — висок, чист, звънък — примесен с потракването на сребърни прибори и китайски порцелан от трапезарията.

Съблазнително ухание на бекон проникна в преддверието. Даниел, прегракнал от вдишването на прекалено много цигарен дим и пеенето в шоупрограми, отговори:

— Тази година не е много добре. Туристите не консумират колкото обичайно и не дават бакшиши, защото са кисели заради безкрайните дъждове.

— Раздавай хавлиени кърпи преди шоуто. Сухият турист е доволен турист. — Райън Райт бе от Тексас или Оклахома (никой не знаеше със сигурност), а високомерието му не беше подкрепено нито от успехи, нито от интелигентност. За свой късмет той беше хубав и свиреше на саксофон, а в Ню Орлиънс музикант с тези две качества не оставаше гладен.

— Брилянтна идея — сряза го Даниел с тънка ирония. — Как не съм се сетил?

Неса влезе в трапезарията, наля си кафе в чаша от старинния шкаф с мраморна облицовка и застана с лице към масата. В резултат на сто и петдесет години усърдна употреба махагоновата повърхност се беше надраскала, но масивната дървесина имаше благородна патина. Подложките за храна бяха пластмасови, чиниите — изхабени „Корел“, ала карнавалните гирлянди в лилаво, зелено и златно внасяха известна празничност.

— Добро утро, сладурано. — Калиста подаде към Неса меката си, набръчкана буза.

— Добро утро, лельо Калиста. Тръпна в очакване на голямата вечер! — Неса прегърна леля си и я целуна. Калиста винаги миришеше свежо и тръпчиво, като лимонов пай.

— Зная. Нямам търпение. — Калиста хвърли поглед на часовника.

— Ела да вземеш яйцата! — извика Хестия от кухнята.

— До довечера, Неса. — Калиста я щипна по бузата и отиде да помогне на сестра си.

Квартирантите ядяха разточителна южняшка закуска: шунка и яйца, овесена каша, плуваща в масълце, бисквити, които топяха в ароматен сос. Неса мислеше, че холестеролът ще ги закопае живи, но поне щяха да умрат щастливи.

Скийтър Грейвс определено беше щастлив. Прегърнал чинията си, той лапаше бърканите яйца със скоростта на човек, убеден, че ако не ги изяде бързо, някой ще му ги отмъкне. А Скийтър даже не беше у тях на квартира; той беше басист, приятел на Райън и все гледаше да си изпроси нещо за ядене.

Райън седеше до него — мрачно красив, с яки рамене и широки гърди, изложени на показ от хавайската риза, закопчана само до средата. Той смигна на Неса като мъж, който е наясно с имиджа си на прелъстител и разчита на него.

— Хей, маце. — Гласът му преминаваше в гърлено ръмжене, когато говореше на Неса — всъщност на която и да е жена. Беше като Гастон от анимацията на Дисни „Красавицата и звярът“. Неса едва ли не очакваше да го види да си разкъсва ризата, за да й покаже плочките си.

До него седеше Деби Войтила. Деби беше готина, миловидна, възторжена, умна разведена жена на средна възраст, която не криеше увлечението си по Райън. Тя постави длан на ръката му и му се усмихна.

— Кафето е горещо. Искаш ли да ти донеса нова чаша?

— Благодаря, Деби, но Неса без друго е права. Нека тя ми налее. — Той протегна чаша.

Цял живот Неса с усмивка беше търпяла подобни глупости от мъжете, без да вдига скандали. Мъжете с малки… с малко его… обичаха да им прислужват. Така че гледаше на това със смях. Но напоследък започна да й писва. До гуша й беше дошло хората — мъже и жени — да злоупотребяват с добрината й, да я лъжат, да я използват. Обвиняваше за това изминалите седем години. Те бяха същинско чистилище, което бе пресякло млякото на човешката й доброта, превръщайки го в нещо различно.

Неса грабна каната, поднесе я към протегнатата чаша и изля тънка струйка върху китката на Райън.

— По дяволите! — Той изпусна чашата и оплиска пода с утайка.

Леля Хестия застана на прага.

— Господин Райт, не толерираме такъв език в трапезарията. — Но очите й блестяха закачливо.

— Много съжалявам. — Неса върна каната на котлона.

— Неса! Тази сутрин си много непохватна! — Деби измъкна едно ледено кубче от чая си, уви го в салфетка и го постави на китката му.

— Така е много по-добре. — Райън драматично въздъхна, улови ръката на Деби и я целуна. — Благодаря ти. Ти си ангел.

Лицето на Деби цъфна в трапчинки и поруменя. Райън изчака тя да продължи със закуската. После се обърна към Неса и театрално завъртя очи.

Неса съжали, че не е изляла кафето в скута му.

— Неса, скъпа, изглеждаш невероятен професионалист в този костюм. С червен акцент около врата би направила заявка за победа — посъветва я Даниел Френдли.

Неса седна до него.

— Имам шалче в чантата си.

— Искаш ли аз да ти го завържа? — предложи Даниел.

Неса широко му се усмихна.

— Мога да вържа толкова един възел.

— Аз не връзвам възли, скъпа. Аз творя шедьоври от коприна. — Даниел беше окичен с бронзови пайети, бели пера и изкуствени камъни. Бледа кожа, майсторски положен грим и големи кафяви очи. Буйна руса коса и изпръхнали устни. И фигура, която караше мъжете да им потичат лигите, а жените — да щипят мъжете си. Докато не откриеха, че е травестит.

Неса знаеше само, че когато седи близо до Даниел — Дейна за своята публика, — се чувства половин жена. В своите обноски, жестове и външност Даниел беше свръхженствен. Единствено гласът го издаваше.

Леля Калиста чевръсто остави пред племенницата си препълнена чиния: яйца, шунка и бисквити.

— Яж. Трябва ти нещо питателно, за да работиш в Онази Банка.

— С Онази Жена — добави леля Хестия, докато зареждаше тостера с още хляб.

Лелите винаги го казваха така, с главни букви — Онази Банка, Онази Жена — и придружаваха думите със смръщени погледи.

Неса нагласи салфетката в скута си.

— Скоро ще ме повишат.

— Време беше — коментира Даниел.

— Като си помисля, че Онази Жена разпространяваше слухове, че си била мекушава — ти, потомката на Алтея Дал! — занарежда Калиста.

— Не приличам много на Алтея Дал — възрази Неса.

— Е, така де, не си отровила мъжа си. То даже и мъж си нямаш. Не че това е проблем, млада си още, но ако от време на време излизаш на срещи, нищо няма да ти стане. — Хестия й намигна. — Довечера ще ни доведеш ли някого?

Мади подаде глава от кухнята. Готвачката им беше чернокожа, висока метър и четирийсет и пет, я тежеше четирийсет килограма, я не, по-стара от Господа и авторитетна като него.

Разговорите замряха, щом Мади затръби:

— Макхауърови изпратиха желе от месо и домати — къде място в хладилника за това? — господин Ришарм дойде с плик, а госпожа Банс е приготвила от нейните бонбони с пълнеж. — Черните очи на готвачката се спряха на Калиста. — Преброила съм ги, така че никой да не е посмял да ги пипне. А в кухнята се е появила поредна мишка!

— О, боже. — Калиста тръгна към отворената врата.

— Момичета, трябва да извикате ловец на плъхове. Тук не е мястото за икономии. След наводнението малките гадини се завъдиха в целия град: навират се в килерите, изкарват ми акъла… а вие само ги хващате… — гласът на Мади заглъхна, когато вратата се затвори.

Хестия изненадано се обърна, когато техният най-стар квартирант се домъкна в трапезарията, дърпайки куфар на колелца.

— Пати, нима си слязла! Трябваше да ни предупредиш, че ще закусваш. Останаха само замразени кравайчета.

— ’Сичко е наред. — Пати ди Стефано така го измърмори, че прозвуча като една дума.

— Накъде в това прекрасно утро? — бодро запита Хестия.

— Н’йорк.

— О, Пати, нали знаеш, че довечера е големият празник!

Пати уморено я погледна.

— Виж какво, Пати, поне веднъж трябва да видиш за какво ти говоря — заубеждава я Хестия. — Целият Ню Орлиънс ще се изсипе на прага ни. Ще бъде страшно весело. Сигурна съм, че ще ти хареса!

— Не. — Пати седна на масата и злобно се втренчи в храната.

— Мади не е спряла да готви — продължи Хестия. — Приготвила е задушени скариди в еклерово тесто. Любимото ти.

Пати видимо се разколеба, но поклати глава.

— Трябва да се видя с едни роднини, но все пак благодаря.

Едра, пълна, затворена по характер, гонеща четирийсетте, тя не притежаваше суета или умение да общува с околните. Пушеше до пресилване, черната й някога коса беше вече прошарена. Неса подозираше, че Пати никога не е използвала спирала за очи и едва ли се е обличала с друго, освен с шорти, тениски и сандали. Десет години живееше на тавана им, но дори любопитните й лели не знаеха нищо за нея, освен че е италианка и никога, нито веднъж не е имала посетител.

Да вижда Пати, беше болезнено. Това непрекъснато й напомняше, че се е провалила.

Калиста се върна и докато вратата се затваряше, всички чуха възмутените викове на Мади:

— Ами ако на вечеря гостите видят мишка? Представяш ли си? Онези наконтени госпожички ще се разпищят и ще разлеят коктейлите си по килима…

Калиста сложи пред Пати претоплени кравайчета, сирене крема и шарлота с боровинки.

— Хванах мишката — съобщи тя.

— Противни гадини! — Деби се беше наежила. — Кълна се, че нощем ги чувам да цвърчат на тавана. Да знаете, че видя ли някоя в спалнята си, госпожице Калиста, никой няма да може да мигне тази нощ.

— Не се тревожете — намеси се Хестия. — Ще се отървем от тях до края на седмицата.

Калиста зае мястото си начело на масата.

— Неса, щеше да ни разказваш за повишението си.

— Онази Жена нарочно те спъва. — При мисълта за Стефани Декър веждите на Хестия сърдито се сбърчиха. — Защото ти завижда.

— Искам да ми позволи да й помогна с гримирането. — Даниел беше искрено потресен. — Тя е бежов тип. Бежов тип. Нима смята, че е достатъчно да носи хубави дрехи? Не разбира ли, че трябва да изпъква, а не да се слива?

— Тя е жена в мъжки свят. — Неса разтвори салфетката си с рязко движение. — Трябва да бъде…

— Кучка ли? — попита Пати с уста, натъпкана с кравайчета.

— Да не бъде изтривалка — поправи се Неса.

— Твърде си добра, Неса. — Хестия пъхна лъжица в топлата стъклена тава с боровинковите шарлоти, сервира я на масата и седна. — Ти вършиш цялата работа, а тя обира лаврите.

Пати си взе огромна порция сладкиш.

— Тя е мениджърът на клона. Предполага се, че аз трябва да върша неблагодарната работа. — На практика Неса управляваше клона и там беше грешката й: че не дава Стефани да се развилнее в салона и да подлуди както касиерките, така и клиентите. — Вчера ме накара да приготвя големия офис в ъгъла. Когато я попитах защо, се оплете в обяснения. Не била наела никого, но от Филаделфия й били спуснали заповед — сещате се какво означава това. Господин Макнот се намесва.

Всички на масата се спогледаха разтревожено и се втренчиха в нея.

— Няма нищо — увери ги Неса. — Щом Стефани е нещастна, значи новината е добра за мен. Този път ще получа повишение, истинско повишение, което ще усетя по джоба си. — И лелите й щяха да заживеят както подобава: сами в къщата, без да трябва да слугуват на разни квартиранти.

Неса щракна с пръсти и си пожела поне веднъж да е в състояние да проведе разговор с лелите си, без всички да й дават акъл.

— Тоест ще се нанесеш в самостоятелно жилище — заключи Хестия.

— На нея й харесва да живее у нас — възрази Калиста.

— Така е. — Независимо, че щеше да й е страшно приятно да говори с лелите си, без квартирантите да слушат и да изразяват мнение, Неса не можеше хем да си купи апартамент, хем да изплаща ипотеката на дома Дал. Затова щеше да остане.

— Не е в това работата, Калиста — обясни Хестия. — Като се изключи университетът, тя не е живяла на чуждо място с чужди хора. На двайсет и седем е, а аз се притеснявам, че още е мома.

Неса установи, че всички погледи са приковани в нея.

Калиста изглеждаше ужасена.

Даже Хестия изглеждаше изненадана.

— Не съм — промърмори Неса. — Все пак учих в университет.

— О, боже — прошепна Деби и се усмихна със съчувствие.

Райън захласнато въртеше глава наляво и надясно.

Скийтър вдигна поглед от чинията си и така се ухили, че Неса я полазиха тръпки.

Пати се изправи.

— Колкото и да е интригуваща темата, трябва да вървя. — Помъкна се към изхода, но се върна и спря до стола на Неса. — Виж, хлапе, ако някога набереш смелост да зарежеш тъпата банка, ела при мен. Умна си. Мога да те обуча.

Неса се завъртя на стола си и се опули на излизащата Пати. Входната врата от масивно дърво се затръшна.

— Много мило. — Изразителните вежди на Хестия отново се присвиха. — Ако съм я разбрала.

— Тя какво работи! — попита Деби.

— Не знаем — отговори Калиста.

— Следователно не искате и Неса да работи същото, нали? — полюбопитства Даниел.

— Най-вероятно не. — Хестия замислено долепи пръст до устата си.

— Кой нормален човек би искал да работи с тая? Едно че е смахната, друго, че името й е шантаво и никога не си бръсне белите кълки. — Райън изтри ръце в гърдите си, сякаш бършеше слуз.

— Господин Райх — Хестия строго фиксира Райън. — Не даваме квартира на нехранимайковци, нито на мъже, които правят грубиянски подмятания. Моля ви, спомнете си това, преди да сме взели друго решение по отношение на вас. Същото важи и за вас, господин Грейвс.

Скийтър тревожно започна да мести поглед ту към чинията си, ту към Хестия. Като всяко дете от Юга той отговори:

— Да, мадам.

Агресивното поведение на Райън се смени с момчешка свенливост.

— Извинете. Недостойно е да разнасям клюки. Все пак тя не е от Мънистените бандити.

— Само това липсваше. — Хестия очевидно се докачи. — Пати е сладурана, но никой от Мънистените бандити не е проклет янки.

Неса не удържа тихия си смях.

— Разбира се. Само в Ню Орлиънс са достатъчно луди, за да обират банки за такива смешни суми.

— Не луди, chere. — Калиста се почука по челото. — Умни.

— Превъртели — изфъфли Скийтър.

— Е, скъпи мои, трябва да се занеса до клуба. — Обгърнат от пайети и мирис на парфюм, Даниел се наметна с боата. — Издействах си следобедното шоу, за да бъда тук на партито. О, и… — Той измъкна от деколтето си плик. — Тук има нещо, което ще го направи още по-специално.

Притеснена, Неса извърна глава.

— Не биваше, Даниел. — Но Калиста взе плика и го целуна по бузата.

— Нямам търпение, скъпи мои — извика Даниел.

— Ние също ще се „занесем“ по улиците. Марди Гра е егати… — Райън улови укоризнените погледи на сестрите. — Марди Гра е страшно много работа, но с бакшишите мога да се издържам половин година. — Той се изправи. Деби също.

— Чакай, Райън. Ще те изпратя.

— Страхотно. — Райън дръпна Скийтър да става. Скийтър натъпка една бисквита в джоба си и кимна на лелите.

— Благодаря ви, госпожице Хестия, госпожице Калиста. Великолепно беше.

Входната врата се затръшна неколкократно — могъщият звук на пет сантиметра махагон в съприкосновение с масивната рамка, преди трапезарията да потъне в тишина.

Хестия покри ръката на Неса с шепата си.

— Много се извинявам.

— Хестия, какво те прихвана? За малко да припадна, когато изтърси онова… За Неса… — Калиста изгуби дар слово.

— За миг — Хестия стисна пръстите на Неса — ми се стори, че сме седнали тук с нашето семейство.

— Те не са ни семейство — свирепо й се нахвърли Неса.

— Зная, мила. Но все пак ги имаме за познати хора, а така ясно си спомням онези дни, когато обядвахме тук с всичките ни сестри, включително с мъничкия Бъди, татко и мама. — Хестия се обърна към племенницата си. — Мъничкият Бъди е дядо ти, да не се чудиш.

— Това ми е ясно, лельо.

— Аз също си спомням — рече Калиста. — Седяхме на същата тази маса, мъничкият Бъди се кипреше на детското си столче. Прекрасни закуски бяха, как ли не се шегувахме…

— И за вашата девственост ли? — Неса повиши тон.

— Е, чак за това не. — Хестия се усмихваше. Калиста също се усмихна.

— Чак за това не, но почти. Можехме да споделяме с майка си всичко, затова, когато татко отидеше на работа, се подигравахме на ухажорите си и търсехме от нея съвети — о, беше невероятно. Много пъти имахме гости — роднини и приятели, — които оставаха у нас дни наред. Оплаквахме се, че ден след ден сме принудени да гледаме все едно и също, но преди войната и оня проклет ураган Ню Орлиънс беше велик град и ние страшно се гордеехме с него.

— Умът ми не го побира: бяхме толкова много, а се стопихме. — Хестия объркано поклати глава.

— Нашият род не е много плодовит — изкоментира Калиста.

— Мама и татко наплодиха цяла сюрия деца.

— Да, но татко вечно гонеше мама из кухнята.

— Мама случи на мъж!

Лелите се унесоха в спомени.

Ала според Неса имаше тема, по-унизителна от разговорите за сексуалните похождения на лелите й: подвизите на прабаба й и прадядо й в кухнята.

— Както и да е. Скъпи мои лели, много ви обичам, но не желая да обсъждам такива неща с вас.

— А би могла. Все пак ние не сме девици — отбеляза Калиста.

— Освен това аз бях женена — добави Хестия.

На Неса й идеше да запуши уши.

— Щом си била женена, приемам, че…

— Но младият ми любим не се върна от война. — В усмивката на Калиста прозираше болка.

Хестия нежно стисна дланта на сестра си. Неса също стисна ръката на леля си.

— Много тъжно.

— Отдавна беше — отговори Калиста — и много пъти съм се благодарила, че не чаках. След онова обаждане от неговите родители се старах да живея така, че да не съжалявам за нищо. Ти трябва да направиш същото, Неса!

— Поне веднъж Калиста да е права — обади се Хестия. — Вслушай се в думите й!

— Че за какво да съжалявам? Имам най-готините лели в цял свят! — Неса бързо стана от стола, за да си спести поученията, че една млада жена трябва да има нещо повече от лели и кариера в банката.

Защото може и да беше така, обаче Неса си имаше цел.

Сладките лели бяха ипотекирали къщата, за да платят скъпото й обучение. Те казваха, че си е струвало, защото Неса им донесла такава радост, че се чувствали задължени.

Но Неса не се хващаше на въдицата. Всеки божи ден лелите й ставаха в зори и чистеха, сменяха чаршафи, пазаруваха в бакалията и вършеха още куп дреболии, свързани с пансиона.

Затова тя щеше да им се издължи, да изпъди наемателите, а Калиста и Хестия никога повече нямаше да сменят завивки или да приготвят закуска.

— Отивам на работа и се надявам на заслужено повишение. — Неса целуна жените по съсухрените бузи. — А довечера празнуваме!