Кристина Дод
Съблазън (40)

Четирийсет

— Питам се какво става там. — Шофьорът на Мак опъна врат. — Изглежда нещо се случва в банката.

Мак вдигна поглед от алармените схеми, които Гейбриъл му беше дал.

— В банката? Какво например?

— Не знам. Има ченгета и линейка. Оградили са улицата с полицейски ленти. Изглежда някой е погледнал лихвите по ипотечния си кредит и е получил сърдечен пристъп. — Човекът се разсмя, след това се овладя и се изкашля.

— Сигурно. — Мак нави на руло листовете и ги сложи в служебното си куфарче. — Остави ме тук.

Улицата беше преградена с жълта полицейска лента, но това не го забави.

— Хей! — извика един от полицаите, преди да го познае. След това се усмихна угоднически: — Господин Макнот, пристигнахте почти толкова бързо, колкото и ние.

— Какво става!? — Той огледа района.

Касиерките стояха на улицата и плачеха. Полицията разпитваше клиентите.

Той усети, че сърцето му започва да бие оглушително.

Обир? Може би. Поредните подражатели на Мънистените бандити. Може би Райън Райт се е върнал?

Но къде беше Неса?

Той забеляза Джорджия. Извика я по име.

Тя се обърна към него и заговори, докато го приближаваше:

— Този негодник, който е извършил другите два обира, е дошъл тук с полуавтоматичен пистолет, прострелял е охраната ти и държи Неса за заложница.

Сърцето му заблъска още по-силно.

Райън Райт беше човешкият фактор, за който Гейбриъл говореше. Този тип беше толкова отчаян, че не го интересуваше какво ще стане.

— Тя го убедила да пусне касиерките и клиентите. Двамата с Неса сега са сами. В момента строяваме отряда за специални действия. — Гласът на Джорджия беше овладян. — Веднага, щом имаме достатъчна видимост, ще стреляме…

— Не. — Кръвта му изстина, когато си представи ситуацията. — Не можем да чакаме. — Като хвана Джорджия за раменете, той попита: — Може ли да ме качите на покрива?

— На покрива? Вижте, Макнот, това че сте на покрива, няма да ви помогне с нищо.

Мак я погледна в очите и бавно и отчетливо произнесе:

— Господин Вайкър не би се съгласил.

Отне й само няколко секунди, за да схване. И още секунда, за да направи логическата връзка.

— Идвам с вас.

— Не.

— Господин Макнот.

— Не. Освен това ми трябва пистолет.

— Добре! — Тя го хвана за ръкава и двамата тръгнаха към шефа на пожарната, който стоеше наблизо. — Само че аз не успях да заловя Мънистените бандити и в момента правя голяма жертва.

— Заемете позиция. Не изпускайте от очи Неса. Ако зърнете онзи кучи син, който я държи… стреляйте на месо.

* * *

Когато последният човек излезе навън, Райън размаха пистолета към Неса.

— Хайде, сега заключи след тях.

Тя си пое дъх. Ако не заключеше, ако вместо това натиснеше бравата и изтичаше, сигурно можеше да я избяга. Погледна пистолета в ръката му. Само че, по всяка вероятност, не жива.

Погледът й се стрелна навън, тя видя оградения с полицейска лента район, запалените двигатели, проблясващите светлини.

Добре. Ченгетата бяха тук.

В полезрението й попадна един полицай, който вдигна успокоително палец към нея.

Джорджия.

Гледката я трогна. Ето, тук бяха нейните полицаи, нейните приятели. Нямаше да позволят тя да бъде убита.

А в най-тъмната, тайна част на съзнанието си, тя знаеше, че някъде там навън е и Мак Макнот. Той вярваше, че тя е негова и нямаше да позволи тя да умре.

С решително изщракване тя заключи вратата. Заключи се сама с този откачалник.

Но това беше Несината банка и тя познаваше нейните тайни.

— Какво правиш? — попита Райън, когато я видя да върви към трезора.

— Предположих, че искаш банката да те финансира, така че ще отворя за теб трезора.

— Не си давай труд. — Райън закуцука след нея, като се държеше далеч от вратата и близко до стената. — Не ме интересува.

Тя набра кода върху електронния панел. Обърна се и го погледна, когато вратата се отвори.

— Не те интересува? Но те интересуваше миналата седмица, когато разби една банка и изпразни пистолета си в друга. Тук има много пари.

— Няма да вляза и да ги взема, и да ти позволя да ме затвориш вътре, няма да позволя и на теб да влезеш и да се затвориш, така че бъди така добра да отидеш в центъра на фоайето, където гаджето ти да може да те види, и стой там. — Гласът му се повишаваше с всяка следваща дума, докато накрая не започна да вика, изпадайки в истерия от ярост.

— Добре. — Неса отново вдигна ръце. Отиде в средата на салона и се огледа. — Имаш ли нещо против да използвам стола си? Подът е твърд, а е трудно, когато човек е на токчета. Но мисля, че го знаеш.

— Какво, опитваш се да бъдеш забавна ли? — Начинът, по който пръстите му се стегнаха върху оръжието…

— Не. Не мисля. Точно сега наистина не ми е забавно. — Тя отиде до бюрото си.

— Не пипай нищо, освен стола. — Райън се отпусна в един стол до стената, обърнат към едно от гишетата на касата.

— Няма проблем. Нямам пистолет в чекмеджето. Правилникът го забранява. Иначе щяхме да застреляме мениджъра. — Докато говореше, тя хвърли поглед към бюрото си, търсейки нещо, което да използва като оръжие.

Единственото, което можеше да послужи — ако имаше ръката на професионален питчър, разбира се — бяха ролките от по двайсет и пет цента. Всъщност, годините софтбол в училище я бяха научили на едно нещо — тя хвърляше като момиче. Последната седмица беше единственият път, когато успя да зашемети някого с удар, а онези сипещи се камъни бяха много по-леки от ролки с монети… Мисълта я слиса. Тя погледна към Райън.

— Хей, в онази алея… Ти беше човекът, който ни нападна с Макнот тогава, нали?

Райън се ухили предизвикателно.

— Виж ти, колко си била умна!

— Защо го направи?

— Импулс. Видях онзи негодник. Носеше скъп костюм. Беше с модерна подстрижка. Беше с теб. И ми се прииска да го убия заради всичко това. — Райън излъчваше смайваща омраза към Макнот.

— О! — Като взе ролката с монети, тя ги сложи на седалката на стола си и тръгна към центъра на банковия салон. Токчетата й поскърцваха, докато се движеше по мрамора.

— Точно тук — каза Райън, — където ще може да те види още щом влезе през вратата.

— Не очакваш ли твърде много от Макнот? — Тя седна на стола си, уверявайки се, че може да бъде лесно видяна от трезора. — Може би, докато си бил в блатата, си пропуснал новините, но аз бях доста разстроена, когато разбрах, че той ме е лъгал, че е застрахователен следовател.

— Сякаш това е най-лошото, което е направил.

— Искам да знам истинското име на мъжа, преди да спя с него. Той излъгал ли те е за името си, преди да спи с теб?

— Преди да дойде, ти не беше кучка — каза Райън възмутено.

— Признавам, че той освободи скритата в мен развратност. Но и ти, използвайки ме като заложница, също се справяш добре. — Тя започна да плъзга стола си напред-назад, напред-назад, приближавайки се бавно и неусетно към един от клиентските центрове, оборудван с химикалки, вносни бележки и издърпващо се чекмедже на гишето. Мраморният плот беше старинен, солиден. В случай на стрелба — и освен ако тя не измислеше да го въвлече в някакъв забавен разговор, който да го разсее, стрелбата беше неизбежна — центърът за обслужване на клиенти би служил за барикада. — Затова предполагам, че идването ти в Ню Орлиънс и обирането на банковите клонове на Макнот не е било съвсем случайно. Трябва да си го планирал много преди това.

— Следя онова, което се случва на Макнот, така че когато прочетох за Мънистените бандити, си помислих: „Ето това е план, зад който мога да застана“. — За първи път Райън се усмихна по познатия, самодоволен начин.

Точно така, Неса, продължавай да го караш да се чувства щастлив.

— Къде прочете за това?

— В Интернет, в „Ню Орлиънс Таймс-Пикъюн“.

— Не разбрах, че си бил тук толкова дълго. — Той започна да клати глава, още преди тя да е спряла да говори. — Защо четеш „Таймс-Пикъюн“?

— Пуснах името на Макнот в Гугъл и намерих историята, а ние, момчетата в затвора, имаме много време за четене. — Той плъзна за миг поглед по лицето й и каза: — Нападение и нанасяне на побой с намерение убийство.

— Какво? — Дори в собствените й уши гласът й прозвуча глупаво.

— Не беше ли точно това, което искаше да попиташ? Причината, поради която съм бил в затвора?

— Да. Точно това се канех да попитам. — Тя внезапно разбра сериозността на ситуацията. Не че наличието на някакъв тип, който размахва пред нея пистолет не беше сериозно, но преди виждаше в негово лице просто Райън Райт, уличен музикант и загубеняк. Сега знаеше, че той възнамерява да упражни насилие, и тази усмивчица на лицето му подсказваше, че изпитва удоволствие от това. — Каза ми, че не си убивал невинни хора. Ще ме убиеш ли?

— Ти не си невинна. Чукаш се с Мак Макнот.

Нямаше какво да отговори на това.

— Ти си рецидивист. Ще те върнат отново в затвора, може би ще те осъдят на смърт.

— Не. Няма да се върна в затвора. А пък ти, ако искаш да обвиниш някого, обвинявай малкия Джеремая, защото цялата тази бъркотия е по негова вина.

Тя завъртя стола си в кръг, вдигна ролката с монетите.

— Какво ти е направил Мак Макнот?

— Той и баща му. Ама каква двойка бяха само! — Кратката усмивка на Райън изчезна. — И майка му. Боже, тя беше и курва. Баща ми разправяше, че си получила заслуженото, като спала с онзи кучи син.

— Имаш предвид Натан Манли?

— Натан Манли. — Той остави пистолета на коляното си, насочен към нея, и разтърка крака си с другата си ръка. — Знаеш ли откъде съм?

— Някъде от Север.

— От Уедъртоп, Пенсилвания, родното място на „Манли Индъстриз“.

Неса започна да разбира. Тя мълчаливо разви хартията, с която бяха обвити монетите.

— А знаеш ли откъде е Мак Макнот?

— От Уедъртоп, Пенсилвания, родното място на „Манли Индъстриз“? — Тя освободи ролката от едната страна и се захвана с другата.

— Точно така. Баща ми беше добър човек. Майка ми винаги го казваше. Той работеше здраво за проклетата „Манли Индъстриз“, пиеше здраво и… — Пистолетът се разтресе, сякаш раздрусан от земетресение.

— И е биел здраво? — предположи Неса.

— Всички нас, децата, щом ни пипнеше. Някоя и друга синина. Не беше кой знае какво.

Да, не е било кой знае какво, но Неса изпита съжаление за този човек тук, който я държеше като заложница.

А лелите й щяха да искат да знаят защо е слушала Райън Райт, а не е искала да изслуша Мак Макнот.

Чуй ме, Господи. Разбирам. Това е урок. Разбрах го. Уча се.

— Всички получаваха по някой и друг пердах от бащите си, с изключение на малкия принц, Джеремая Макнот. Неговият баща не живееше с тях, защото беше женен за друга жена и имаше друго дете от нея. Знаеш ли, завиждах му. Баща му се появяваше веднъж-дваж в годината, носеше му подаръци и го развеждаше из завода. Никога не го биеше. Никога не оставаше достатъчно дълго, че малкият сладък Джеремая да го изкара от нерви. — Райън изсумтя.

— А след това „Манли Индъстриз“ е рухнала, цялото предприятие, и баща ти е останал без работа.

— Не, не рухна. Натан Манли открадна парите, всичките пари в онзи бизнес, а това беше голям бизнес, и ни остави да мизерстваме. Остави целия град и всички на опашката за помощи за безработни, да не споменавам цялата група от акционери. Така че не ме съжалявай. Съжалявай бедния малък принц Джеремая.

— Защото баща му го е изоставил. — Неса си помисли, че е била до такава степен обзета от гняв, че не й е хрумнало, че Макнот може да има несъгласия с хора, които крадат, после изчезват и никога не плащат цената.

— Не. — Райън не би могъл да изрази презрението си по-ясно. — Защото всички в онзи град мразеха баща му, а баща му беше избягал.

— Значи всички в онзи град са си го изкарвали на него. — Белезите по лицето и гърдите на Макнот придобиха друго значение. Нападение и побой с цел убийство. — Ти какво му стори?

— Аз нищо не съм му сторил — побърза да отрече Райън. После се ухили. — Но помогнах на баща ми да го хване. Лесно беше. През цялото време, дори след като баща му се покри, той се държеше мило с мен, защото си мислеше, че на мен ми е по-трудно, отколкото на него. Това лайно ме съжаляваше. Така че в онзи ден… беше декември, валеше леден дъжд… боже, беше направо отвратително! В онзи ден изтичах към него — той беше с майка си, пазаруваха за Коледа — и му казах, че се нуждая от помощ. А той каза на майка си да остане да го почака и тръгна с мен като агне на заколение.

— На колко години е бил тогава?

— На тринайсет. Едър за възрастта си.

— Колко души беше събрал баща ти?

— Седмина.

— Значи седмина възрастни мъже са били тринайсетгодишно момче? — Тя вложи голяма доза сарказъм. — Виж ти. Баща ти е бил герой!

— Беше! Това искаха всички в града. И той щеше да се размине само с това, но майка му ни последва, видя какво се случва, изприпка и доведе ченгетата. — Райън показа кафявите си зъби. — Арестуваха баща ми и заради Джеремая и проклетата му майка баща ми умря в затвора.

Бащата на Райън го беше малтретирал като дете, беше пребил едно тринайсетгодишно момче, а Райън се гневеше заради смъртта на същия този баща. Обвиняваше за това Макнот. Тя не разбираше. Никога нямаше да разбере.

Като подбираше думите си внимателно, тя подхвърли:

— Ако търсиш отмъщение, това изглежда рискован план. Макнот ще остави това на професионалистите.

— Не, няма.

— Той няма да преговаря с човек, взел заложник.

— Обича те.

— Всъщност, не. Никой, който обича, не би се държал към мен по такъв начин.

— Тъпа си като всички жени. Държи се така, защото те иска. — Лицето на Райън изразяваше мрачна убеденост. — Наблюдавал съм ви. Видях го как те гледа. Той те обожава и е от онези мъже, които ще направят всичко, за да защитят своята жена.

— Виж ти. — Виж ти. — Ти сериозно ли мислиш, че ме обожава?

— Защо според теб направих повторен опит да те нападна? Защото ако онзи си помисли, че те изгубва, ще откачи. — Райън обърса потното си чело с опакото на ръката си. — Ще дойде за теб.

— Но това няма никакъв смисъл. — Тя се завъртя в кръг. Залюля се напред-назад в стола си. — Какво ще направиш, ако Макнот се появи? Ще го накараш да влезе в трезора, да поръча хеликоптер, който да ни вземе от покрива. Това не ти е Джеймс Бонд.

— Баща ми все повтаряше, че не мога да направя нищо като хората. Наричаше ме педераст. Казваше, че съм бил глупав. Но аз ще му покажа. Ще направя онова, което баща ми не можа да направи. — Райън вдигна пистолета в една ръка и с другата погали цевта. — Ще убия Джеремая Макнот.