Кристина Дод
Съблазън (37)

Трийсет и седем

Онази вечер партито в Дома Дал беше спонтанно, пищно, с голямо количество чудесна храна и напитки, и всички се съгласиха, че е едно от най-страхотните, правени някога.

Именно затова в два часа след полунощ Неса се оказа с лелите си, миейки планините от семеен китайски порцелан в кухненската мивка.

— Не мисля, че Райън ще се върне. — Калиста трупаше внимателно съдовете. — Така че първото нещо, което трябва да направим утре сутринта, е да изчистим стаята му и да я подготвим за нов наемател.

— Ще погледна в списъка с чакащи и ще видя кой е на ред. Хората звънят и се молят да ги приемем, както знаеш — поверително съобщи Хестия на Неса.

— Всъщност това няма значение — каза Неса. — Вече не се налага да държите наематели.

Лелите размениха любопитни погледи.

— И защо не? — попита Калиста.

— Защото така. Защото имате пари. — Неса още не можеше да проумее напълно, че бремето се е вдигнало от раменете й. — Пати не ви ли каза? Разполагате с достатъчно пари, за да изплащате заема по къщата и да ви остава. А ако останалото дадете на Пати да го инвестира, никога повече няма да имате никакви финансови притеснения.

Хестия примига.

— Знаем го. Пати ни обясни всичко. Но защо да не задържим наемателите?!

— Бихте имали къщата отново само за себе си. Помислете. — Неса се усмихна блажено и избърса поредната чиния. — Край с правенето на закуска, със сменянето на чаршафи… Домът Дал става един спокоен, мирен оазис.

— И какво да правим? Да седим на верандата? — вдигна рамене Калиста.

— Скъпа, ще имаме достатъчно спокойствие, когато умрем — каза Хестия.

— А ние още не сме мъртви — добави Калиста.

Не бяха схванали нищо. Но Неса можеше да ги накара да видят.

— Не искам да звуча като Пати Втора, но се уморих да бъда любезна с хората. Понякога искам да съм сама и просто да помисля… Да бъда разхвърляна, да бъда глупава, да бъда гола, ако искам. Искам да гледам някой глупав женски филм в дневната, без Даниел да ми се подиграва, или да чета книга, без да се налага да казвам на Деби какво чета. И повече от всичко искам да седна да закусвам и да не говоря на никого.

— Звучи така, сякаш не ти харесва да имаме наематели. — Хестия бръкна в сапунената вода и извади друга чиния.

— О, да — разпалено каза Неса.

— Само че, разбираш ли, на нас с Калиста ни харесва. На нас ни се отразява добре суетнята, това да има хора наоколо през целия ден. Ние обичаме да се грижим за хората. Мис Мади също обича. — Хестия се ухили. — Освен това ни харесва да се подпомагаме финансово. Работата около пансиона ни поддържа млади.

Хестия сигурно се шегуваше.

— Но вие никога не сте държали пансион, преди да изтеглите заема.

— Не сме знаели какво изпускаме — каза Калиста.

— Но… работите като крепостни селяни, за да ги храните и да чистите след тях.

— Крепостничеството е подценявано — каза весело Хестия. Когато видя изражението върху лицето на Неса, добави: — Чуй се, Неса. Ти искаш да се храниш сама. Ти искаш да гледаш филм. Ти не говориш за това, което ние искаме. Говориш за това, което ти искаш.

— Напоследък ти се случиха много неща. Може би е време да се изнесеш оттук. — Стиснала мократа кърпа в ръка, Калиста прегърна Неса.

Може би моментът бе настъпил, но Неса се почувства объркана.

— Но… вие можете да отидете на почивка!

— Говорихме за това, само че кой ще се грижи за наемателите? Мис Мади е прекалено стара.

Неса впери очи в осемдесетгодишната Хестия и се запита от коя възраст нагоре си „прекалено стар“.

— Добре, но… какво ще правите с парите? Парите, които Пати е инвестирала вместо вас.

— О! Парите. — Хестия махна безгрижно с ръка, разпръсквайки мехурчета из кухнята. — Пати ще ни помогне да учредим стипендиантски фонд — тя го нарича благотворителен фонд, но познаваш Пати, липсва й всякаква чувствителност… и двете с Калиста ще го ръководим, ще раздаваме помощи, когато се налага. Ще е толкова забавно!

Лелите се канеха да раздадат парите си. Сигурността си.

Щяха да задържат наемателите. Неса беше работила седем години, за да изгони проклетите пансионери от къщата, а лелите ги обичаха.

И не им мигна окото да й кажат да се изнесе.

Тя нямаше къде да отиде. Нямаше дом. И определено нямаше никакво влияние върху двете инатливи жени, които я бяха отгледали.

— Не гледай така, Неса. Пати няма да ни остави да мизерстваме. — Хестия я потупа със сапунената си ръка.

— Прави сте. Пати се е грижила за финансите ви от години, а вие дори не сте знаели. Няма да ви остави да бедствате сега. — Неса усети горчивина, че въпреки усилията й, Пати беше тази, която ги беше спасила.

— Скъпа, ела и вдигни тези сухи чинии. — Калиста сложи една стълба за Неса.

Неса се качи и внимателно подреди китайския сервиз на най-горната етажерка на шкафа.

— Ами ти? — попита бързо Хестия. — Имаш нова работа… всъщност, още си на старата си работа. Изнеси се този уикенд. Какво ще правиш с твоя младеж?

Неса усети как гърбът й се изправя.

— Нямам никакъв младеж.

Хестия продължи, сякаш Неса не беше казала нищо.

— Двете с Калиста слушахме пред вратата, докато двамата се карахте днес.

— Мис Мади каза, че не бива, но кой друг ще разбере какво става? — попита Калиста.

— Тогава знаете какво направи. — В бъркотията през последните минути Неса беше успяла да забрави гнева си към Макнот. И сега той я заля с пълна сила.

— Излъгал те е, защото е вярвал, че си постъпила лошо — изрецитира Калиста.

— Негодник — промърмори Неса и протегна ръка надолу за още чинии.

— Всъщност — подзе предпазливо Хестия, — сигурна съм, че в този случай трябва да спомена поговорката за хората, които живеят в стъклени къщи.

Неса едва не изгуби равновесие.

— За какво говориш?

— Струва ми се, че знаеш. — Хестия се намръщи. — Когато човек живее в стъклена къща, не бива да хвърля камъни.

— Знам поговорката, но не разбирам защо заговори за нея. — Неса погледна към сериозното лице на леля си.

— Скъпото ми момиче, не го приемай погрешно. Ние не те упрекваме — каза Калиста.

— Само че си виновна, колкото и той — добави Хестия.

По гърба на Неса пробягаха студени тръпки и ръцете и краката й изстинаха, докато бузите й пламнаха.

Калиста понечи да подаде на Неса няколко купи; после, сякаш й хрумна нещо друго, ги сложи на плота.

— Възможно е да мислиш най-лошото за един човек, да вярваш с цялото си сърце, че този човек е виновен за някакво престъпление, което той не е извършил, макар да го познаваш от години.

— Защо ми го казваш? — намръщи се Неса.

— Когато чу, че нашите обири са били изимитирани, че е извършено насилие и са откраднати двайсет хиляди долара, ти повярва, че с Калиста сме виновни.

Лелите не бяха споменавали този момент, когато Неса им препречи пътя и ги обвини за банковите обири. Кой знае защо, помисли си тя, се беше надявала, че каквито са смахнати, не са го забелязали.

Но, разбира се, лелите й не бяха смахнати, просто обитаваха своя щастлив, ексцентричен свят, където нямаше нищо лошо в това веднъж годишно да обереш банка и да раздадеш парите на онзи, който наистина има нужда от тях.

— Живееш с мен и Хестия от петгодишна, и все пак повярва на уликите, а не на всичко, което знаеш за нас.

Хестия каза:

— Не казвам, че е правилно господин Макнот да допуска най-лошото за теб, но като се има предвид произходът му, това изглежда почти неизбежно.

— Произходът му? — Неса не можеше да повярва, че водят този разговор.

— Имал е трудно детство, баща му го е изоставил, а майка му… просто ужасно! И никой не му е показал, че съществуват благородни каузи и хора. — Калиста не можеше да сдържи неодобрението си.

— Ах, без малко да ме разчувстваш. Не мога да повярвам, че е имал дързостта да ти се изплаче. — Неса почти изплю негодуванието си.

Обикновено любезният тон на Хестия стана остър и строг.

— Не ми се е изплаквал, Йонеса. Каза ни, защото ние попитахме. Може би трябва да се опиташ да поговориш с него, вместо да ругаеш като разочарована стара мома след тридневна пиянска оргия.

Неса задържа дъх. Хестия никога не й беше говорила по такъв начин. Сините й очи бяха ледени и неодобрителни и Неса я жегна, сякаш я бяха зашлевили.

— Съжалявам, че мислиш така, лельо Хестия. — Но тя беше рязка и обидена и всъщност ни най-малко не съжаляваше.

— Неса, ела тук.

Не беше чувала Калиста да раздава команди с подобен тон, откакто беше дете. Тя стана от стола и се изправи между тях, изпълнена с омраза към Макнот за това, че е нахлул в живота й, че е настроил лелите й срещу нея, за всичко, което се беше объркало.

Двете жени се обърнаха към племенницата си.

Хестия започна:

— През целия ти живот двете с Калиста сме се притеснявали за плашещите ограничения, които си поставяла пред себе си и пред емоциите си.

Калиста продължи:

— Когато Джеремая дойде, се зарадвахме, защото той пропука черупката, с която се беше оградила. За първи път те видяхме огряна от радост.

— Това не беше радост, а страст. — Ако Неса си въобразяваше, че това ще ги накара да зяпнат, то тя силно грешеше.

Хестия кимна.

— То е едно и също — удоволствие, което не бива да си отказваме.

— Аз трябваше да се откажа от него.

— Трябваше? — Калиста изглеждаше ужасена. — И защо? Животът е, за да се живее, а не да го отбягваш, докато дните се нижат един след друг, изпълнени с болка и огорчения.

— Ако се откажех от него, вие нямаше да сте ми ядосани.

— Това е глупаво, Неса. Онова, което мислим, не те засяга — каза Калиста.

Хестия се засмя.

— Е… не е важно, с изключение на случаите, когато знаем нещо, което трябва да споделим, както е сега.

Калиста също се засмя.

— Точно така. Твоите чувства са си твои чувства и имаш пълното право да изпиташ всяко едно от тях.

Хестия погали бузата на Неса и погледна в очите й.

— Но, скъпо мое момиче, не всичко, което се е случило, е било лошо, а тази година празниците на Марди Гра отвориха нови врати пред теб. Учиш нова работа и си добра в нея. Двете със сестра ми имаме пари, за каквито не сме и мечтали, и знам, че това е свалило тежък товар от плещите ти. Така че си отговори защо си нещастна, после изправи рамене, усмихни се и продължи напред. И може би… не съди строго Джеремая, преди лично да си говорила с него.

— Говорих с него. Днес следобед, не помниш ли? И знаеш ли какво каза той? Каза, че при всички случаи ще ви даде под съд за обирите.

Калиста цъкна с език.

— Горкото момче. Ядосан е на целия свят и удря напосоки, опитвайки се да привлече внимание.

— Ама вие наистина ли не виждате, че той е истински задник? — попита Неса отчаяно.

Хестия се обърна към вратата.

— Мис Мади! Какво правиш?

Мади застана на прага в червената си хавлия и мъхести чехли и ги изгледа.

— Хей, момичета, цяла нощ ли ще стоите и ще бърборите? Закуската е рано сутринта.

— Просто казваме на Неса да говори с Джеремая — обясни Калиста.

— Чух ви. Слушах известно време. — Мади изгледа Неса. — Ще го направиш ли?

— Не искам да говоря с него. — Дори Неса можа да чуе гневния тон в гласа си.

— Разбира се, че не. Защото се забавляваш на собственото си жалко парти толкова много! — Хестия я ощипа по бузата, която преди малко беше погалила.

Неса не искаше да го признае. Не сега. Не за него. Но лелите й имаха инстинкт за хората.

Дали имаха инстинкт за Мак Макнот?

— Мис Мади е права. Всички сме уморени — каза Хестия.

— Разбира се, че мис Мади е права. — И Мади направи отпъждащ жест към стълбите.

— Да си лягаме — кимна Калиста. — Неса, утре си потърси апартамент. Този уикенд можеш да се преместиш. Понеделник е началото на нова седмица и шанс да изчистиш нещата с Джеремая.

— Той не се казва Джеремая. Казва се Мак. Когато лелите излязоха от кухнята, Калиста каза:

— Джеремая е истинското му първо име, скъпа. Не знаеше ли?