Кристина Дод
Съблазън (18)

Осемнайсет

Неса поведе през кръглата врата в мъждиво осветеното помещение.

Трезорът на Фредерик Вайкър беше дълъг и тесен, два метра и шейсетина сантиметра широк и висок около пет метра. Дълга маса за броене беше закрепена към стената, близо до вратата на трезора, и Стефани бе оставила точно там чекмеджетата на касиерите. На отсрещната стена се издигаше цяла секция от дъбови рафтове, върху които имаше натрупани банкноти — от по пет, десет, петнайсет и сто долара, всички стегнати в официални бандероли.

Джеремая бавно обиколи трезора, като гледаше стените, тавана, рафтовете.

Неса пък гледаше него, с полуусмивка на лицето.

— Какво търсите?

— Аз съм турист, търся следи от легендарното престъпление.

Тя се засмя.

— Не. О, не. Не и ти. Плебейското любопитство никога не те е водило при вземането на никое от решенията ти.

— Мислиш, че ме познаваш толкова добре?

— Нямам претенции, че разбирам кое те мотивира да правиш едно или друго, но съм напълно сигурна, че не губиш времето на служителите си с лекомислени занимания.

— Напълно вярно. Не го правя. — Той започна отново да обикаля с ръце на гърба, погледът му се движеше от точка до точка, преценявайки трезора. — Каква е конструкцията, знаеш ли?

— Говори се, че Вайкър е поискал да излеят стените с дебелина четирийсет сантиметра бетон и стомана. — Тя се облегна на стената, изчаквайки, докато Джеремая прокарва ръце по другата страна. — Бил е като Хитлер в бункера си.

— Хитлер? Защото е управлявал банката по правилата?

— Защото е бил безскрупулна свиня, която никога не нарушава правилата.

— Ти нарушаваш ли правилата?

Гледаше я, сякаш вече знаеше отговора.

— Когато знам, че това е правилното нещо, което трябва да се направи.

— Правилното нещо? Според твоята дефиниция? — Тонът му я предизвика.

Тя отвърна раздразнено:

— Според дефиницията на човек, който не изритва децата и вдовиците от къщите им, когато просрочат ипотечна вноска.

— За човек с твоята репутация си много бърза, за да съдиш.

— С моята репутация? Какво имаш предвид?

— Според господин Мак Макнот…

— Който е същият безмилостен кучи син като Вайкър…

Той започна отново, очите му блестяха от нетърпение.

— Според господин Макнот ти… — Внезапно млъкна.

— Аз какво?

— Шшшт. — Джеремая вдигна ръка и бавно се обърна към вратата.

В този момент и тя го чу. Тиктакането на таймера. Гладкият звук на стоманени панти, които се плъзгат към…

Двамата се затичаха към вратата. Стигнаха до нея точно в момента, когато тя се затвори със солидно издрънчаване.

— Не! — Неса удари с юмрук студената стомана. — Хей! — Звукът от удара й беше слаб, едва стигна до собствения й слух.

Джеремая отстъпи назад и погледна златния си часовник.

— По моя е 6:50.

Неса приближи ръка към очите си.

— По моя също.

Джеремая извади мобилния телефон от джоба си и го отвори.

— Тук няма покритие. — Затвори го и изпъшка. — Разбира се, че няма.

— Чудя си да не би електричеството да е спирало по време на бурята и таймерът да е изключен. — Неса разтърка челото си с две ръце, опитвайки се да осъзнае ужаса да стане обект на нападение, докато е с личния разследващ следовател на господин Макнот, след това да се окаже заключена с него в трезора през цялата нощ…

— Всичко е възможно. Но това не е първото ми подозрение. Предполагам, че Декър е пренастроила таймера.

Неса си спомни усмивката на Стефани, онази, която напомняше вълк, който се кани да вечеря с вътрешностите на Неса.

— Разбира се. Прав си. Тя ме мрази.

— Започнах да го проумявам. Не мога да кажа, че и мен ме обича.

Неса се изсмя.

— Ами че ти я изрита от офиса й!

Джеремая не отвърна със смях. Не се усмихна. Нито помръдна. Само я гледаше.

И единственото, което тя чуваше, беше тишината.

Стените бяха толкова дебели. Стефани им беше погодила номер. В банката нямаше клиенти. Касиерите си бяха тръгнали. Ерик… бедният Ерик. Стефани можеше да го застави насила да направи каквото е решила, и ако му беше наредила да си тръгне, без да заключи помещенията, той се беше подчинил.

Никой нямаше да открие, че ги няма. Джеремая и Неса бяха заключени за през цялата нощ.

Лелите й щяха да се притесняват и да съобщят в полицията. Полицията щеше да пусне бюлетин. Всички в Ню Орлиънс щяха да разберат, че е изчезнала. А на сутринта, когато вратата се отвореше — нямаше да има и един човек, който да не знае, че Йонеса Дал е прекарала нощта с танцуващия танго следовател янки, и никой с всичкия си, видял Джеремая Мак, нямаше да повярва, че са прекарали часове наред в броене на пари. Защото мъжете може и да не се досещаха, но не съществуваше жена, която като погледне Джеремая Мак да не помисли за секс.

Тя не можеше да го гледа и да не мисли за секс. А начинът, по който той я гледаше, я караше да подозира — независимо, че не се бяха виждали през уикенда и бяха прекарали деня отделно, — че надеждите й, че този мъж не се интересува от нея, не са се оправдали. Това означаваше само, че той се е оттеглил за кратко и сега ще се възползва от възможността.

Може и да беше самотна. Може и да беше възбудена. Но тук, затворени двамата в един толкова звукоизолиран трезор, че не чуваше нищо, освен задъханото си дишане, тя си помисли, че сексът с него ще е тъмен и емоционален, и прекалено пристрастяващ.

Тя притисна гръб към вратата и я удари безпомощно с длани.

— Какво ще правим сега?

Погледът му се закова върху нея. Той свали сакото от раменете си и го остави на масата. После се приближи до нея. Подпря ръка на вратата, близо до главата й, а другата сложи преднамерено бавно на бедрото й. Топлината на дланта му сякаш прогори кожата й, движенията й бяха парализирани. Като хваната в мрежата на очите му.

Тя започна да диша бавно, дълбоко, опитвайки се да поеме достатъчно кислород, за да запази здравия си разсъдък.

Когато пръстите му започнаха да мачкат плата и да повдигат подгъва в бавен, дързък ритъм, и студеният въздух лъхна голата й кожа, тя осъзна, че на света няма достатъчно кислород.

Той събра полата на кръста й и попита:

— Какво трябва да правим? — Гласът му беше рязък, когато повтори въпроса й. Използва едрата си ръка, за да я обхване от ханша до покритото с памучни бикини триъгълниче между краката.

Една-единствена мисъл прекоси съзнанието й — ако чекмеджето й беше пълно със стари, износени бикини, то тези бяха най-старите.

Как избра да обуеш точно тези днес, Неса?

— Какво трябва да правим? — повтори той. Пръстите му се размърдаха отново, шокираха я, възбуждаха я. — Онова, което искахме от първия момент, в който очите ни се срещнаха.