Кристина Дод
Съблазън (21)

Двайсет и едно

Мак крачеше из трезора в омачканата си риза и панталони, търсеше входа, който знаеше, че съществува някъде. Беше почукал по всяка стена, бе проверил решетките на всеки климатик, но не откри нищо.

Погледна Неса.

Костюмът й беше размъкнат като неговия. Тя седеше на пода пред рафтовете, навела глава над купчините банкноти, като ги броеше и пъхаше в бандероли.

Беше събула червените токчета. Слава богу, иначе щеше да й налети отново. При това положение трябваше да внимава много, за да не мисли за факта, че сега тя няма нищо под полата.

Погледна към джоба на сакото й, откъдето надничаха обикновените, съдрани от него бикини.

Щеше да й купи копринени и дантелени. Не че му беше необходимо; и да беше с тях, пак щеше да й скочи, само да го погледнеше. Но трябваше да пази тази информация в тайна, иначе тя щеше да използва тези червени токчета, за да го стъпче.

Трябваше да я изведе оттук, преди да съмне. Тя не бе казала нищо, но той знаеше дяволски добре какво щеше да се случи, ако Стефани Декър отвореше трезора и ги откриеше двамата вътре. В свещения свят на нюорлиънското общество щеше да се надигне адска врява. Щяха да плъзнат слухове. Не че подобни неща не се случваха и никой не ги удостояваше с внимание, но афера между почтената Йонеса Дал и недодялания Джеремая Мак щеше да е пикантна новина. А и ако някой решеше да се поразтърси около него, историята му, че е застрахователен следовател, нямаше да издържи.

Кой знае защо, не мислеше, че Неса би приела измамата му лесно. За жена, която той смяташе за лъжкиня и крадла, тя имаше доста строг морален кодекс.

Той подпря ръка на стената. Когато затвори очи, можеше да почувства какво е да бъде вътре в нея. Тя не беше девственица, но, по дяволите, чувстваше я като такава. Стегната, топла, твърда, отстъпваща само пред най-изтънченото правене на любов и най-силния натиск.

Частните му детективи казаха, че не е обвързана с никого.

Мак сега беше убеден, че не е била обвързана с никого от дълго, дълго време. Което го караше да се чувства неловко мъжествен и успокояваше най-лошите му подозрения за нея.

Идиот.

Само защото не беше спала с всеки задник на улицата не означаваше, че не го е обрала.

Въпреки че сумата наистина не беше чак толкова голяма…

Той рязко се изправи.

Що за мисли бяха тези? Да не би да забравяше всичко, което бе научил по трудния начин? Всеки крадец беше достоен единствено за презрение, подла, безполезна твар, която бяга от отговорност и оставя пустош след себе си.

И ако Йонеса Дал бе виновна, той щеше да я осъди с цялата сила на закона.

Бедата беше… че вече не беше чак толкова сигурен, че наистина е виновна.

— Щом не спираш да обикаляш наоколо — каза тя кротко, — защо не дойдеш да ми помогнеш да приведем тези пари в ред?

— Не обикалям. Гледам. — Но седна на пода срещу нея и се зае да подрежда доларите.

Беше седнала с кръстосани крака — факт, достатъчен, за да накара либидото му да се развилнее — и не говореше. Седеше, навела глава, забила очи в ръцете си и се държеше като истински касиер. Явно го беше вършила и преди, щом се справяше сега така добре.

И все пак му се щеше тя да каже нещо. Както беше правила винаги, бърбореше някакви неща, които го успокояваха и го караха да се чувства сякаш е повече от бизнесмен с необикновен контрол над мнозинството, повече от бивш компаньон на богаташки, повече от лошо семе, което е най-добре да бъде унищожено. Тази й способност да го гледа и да обича това, което вижда… това е било… точно заради тези мигове бе излъскал той уменията, които беше придобил, за да си плаща колежа. Неса го караше да иска да й даде най-доброто от… всичко.

Слабост.

И въпреки всичко беше истина.

Някак си изпита нужда да говори с нея тактично за начина, по който се бяха любили, да й напомни за нейното удоволствие и най-важното — да обсъдят продължаването на отношенията им.

— Хареса ти — произнесе той.

Вероятно това не бе най-добрият начин да започне.

С леко слисано изражение тя надигна очи от заниманието си.

— Сексът, имам предвид. Хареса ти.

— О! Да, хареса ми. — Тя се наведе отново. — Благодаря ти.

— Благодаря ти?

— Нали така казва един клиент на човека, който му доставя удоволствие, така че — благодаря ти.

— Щом случаят е такъв, би трябвало да лежа проснат пред теб.

Това привлече вниманието й. Очите й заблестяха и тя попита:

— Нима? На теб ти е харесало?

— Единственото, за което съм в състояние да мисля, е кога можем да го направим пак.

Веселостта й се стопи.

— Не мисля, че е добра идея.

Мамка му.

— И защо не? И двамата сме съгласни, че отлично си пасваме.

— Професионалните отношения не могат да оцелеят, когато партньорите са обвързани. Нещата… се объркват.

— Скъпа, нещата между нас вече са объркани. Чуках те, притисната към вратата на трезора и после върху купчина банкноти. И ако зависеше от мен, щях да си пъхна главата между краката ти веднага. Как възнамеряваш да върнеш обратно духа в бутилката?

— Чукал си ме?

Беше изминало много време, откак му се беше налагало да внимава за речника, който използва пред жена, да мисли, преди да говори и да си кълчи езика на всяка следваща дума. Явно, че ако искаше да я чука отново, беше по-добре да започне с кълченето, и то бързо.

— Лошо се изразих. Имам предвид, че всъщност ти ме чука, за което съм унизително и покъртително благодарен.

Тя мисли над думите му твърде дълго, неловко дълго, после кимна.

— Както би и трябвало. Въпреки всичко, това не е дейност, която смятам да продължавам. — Тя погледна към ръцете му. — Броиш пари като професионалист.

— Прекарвам времето си в банка — произнесе той със сдържана ирония. — Виж, една любовна афера между двама ни няма да е проблем. В състояние сме да държим работата и удоволствието разделени.

— Може би ти си в състояние. Аз не съм толкова студенокръвна.

Поредна погрешна стъпка. Тази вечер можеше да спечели награда за оплескване на обещаващи отношения.

— Нито пък аз, но мисля, че аргументът може да проработи. — Като пусна банкнотите, които държеше, той я хвана за ръце и направи това, което всеки уважаващ себе си мъж би трябвало да направи при тези обстоятелства; помоли я. — Ще направя всичко, ако ми дадеш още един шанс. Ще те заведа на танци. Ще те прегръщам цяла нощ, ще ти чета стихове в леглото…

— Да, да, знам, че ще пееш любовни песни, че ще обереш банка. Ще се присъединиш към милионите мъже, които дават подобни обещания и не изпълняват нищо.

— Да оберат банка?

— Пресипнал ли си? Звучиш странно.

Той се чувстваше странно.

Това ли беше начинът, по който Неса се сдобиваше със съучастници? Играла ли си беше с него през цялото време?

Той опипа почвата.

— Мога да обера банка заради теб.

— Трябва да знаеш едно нещо за мен. — Тя звучеше достатъчно дружелюбно, но го гледаше без усмивка. — Мразя лъжци.

Дали не го проверяваше? Нямаше представа. От опит знаеше, че коварството съставлява голяма част от човешката природа. И макар да бе видял малко факти за лицемерие в личността на Неса, явно е бил несправедлив преди. Ужасно, ужасно несправедлив.

Докосна белега на челото си.

Предателствата от миналото го бяха научили на един ценен урок — боли повече, когато те измами човекът, на когото си вярвал.

Погледна я: чувствените й устни, стройните крака, дългата й тъмна коса, която се спускаше като коприна и миришеше на цветя. И осъзна, че е започнала да го подработва подмолно, да го убеждава, че тя е човекът, който изглежда.

Пожела я отново. Искаше я по всеки начин, по който можеше да я има.

— Знаеш ли, мислех си… — каза тя.

Възбуда и отвращение се смесиха в съзнанието му. Сега щеше да му предложи да й помогне да обере неговата банка.

— Да?

— Легендата, обвиваща смъртта на Фредерик Вайкър, е много странна. Навсякъде наоколо имало разхвърляни пари, но нищо от тях не било откраднато.

— Какво? — Обикновено схватливият му ум не беше превключил. — За какво говориш?

Тя търпеливо произнесе:

— Всъщност, това бе секция с рафтове за книги, вградена в стената. Гърбът и страните бяха дъбови, с дъбов перваз по ръбовете. — Така че според мен убиецът не би могъл да влезе в трезора, без да наруши парите. Трябва да е трудно, но ако човек може да вдигне цялата секция, да я премести, мисля, че би открил, че входът към трезора е зад тази стена.

* * *

Двамата заедно избутаха масивните рафтове и откриха тайната спалня на Фредерик Вайкър с ръждясал креват от ковано желязо и нощно гърне под него. Последваха тясно, скрито стълбище, което пълзеше през стените, за да стигне до върха на къщата. Малка врата ги отведе до покрива, откъдето се спуснаха по ръждясалия авариен изход до улицата. Беше нощ, слава богу, и Неса силно се надяваше, че никой няма да ги познае заради стогодишния прах и паяжини, с които бяха покрити от глава до пети.

По-важното според нея бе фактът, че дрехите й бяха измачкани и че приличаше на жена, с която някой наистина се е забавлявал. И всичко, което Джеремая направи и каза, показваше ясно кой точно е бил този човек.

Той не би могъл да бъде по-изкусен. Колебаеше се. Притесняваше се за нещо, което го накара да се намръщи, когато си помисли, че тя не гледа. Наблюдаваше я.

Тя се надяваше, че той не вижда колко силно иска да избяга от него.

— Почакай тук. — Заведе я до навеса на съседната на банката сграда. — Ще взема кола.

— Марди Гра е — напомни му тя.

— Имам връзки. — Той извади мобилния си телефон.

— Колко е часът?

— Полунощ. — Той набра някакъв номер.

Едва полунощ? Целият й живот се бе променил в рамките на някакви си пет часа? Тя го изчака да свърши, след което попита:

— Може ли да го използвам? Трябва да се обадя на лелите ми и да им кажа, че скоро ще се прибера.

Той взе ръката й и сложи в нея телефона.

— Кажи им, че ще се прибереш на сутринта.

— О, господи, не.

— Малко е късно да се правиш на срамежлива.

— Не съм срамежлива. — Може би мъничко. — Но онова, което се случи там… това не бях аз. Аз не се държа така. Не мога да го направя отново.

— Шокирана си от себе си. — Той прозвуча чувствено, силно развеселен. Или може би доволен.

Каквото и да беше, на Неса не й хареса.

— Не съм светица.

— Не, само си неопитна.

— Нито пък съм неопитна.

— Какви са били любовниците ти? Колежанчета? Привилегировани момченца от добри семейства? Казвам ти, Неса, аз не съм такъв. Учих се от жени, които знаеха какво искат и ме научиха как да им го давам. Онова, което с теб направихме, беше само върхът на айсберга. Ела с мен у дома, Неса. Ще ти покажа какво е да задоволиш мъж.

Тя наистина ли си бе въобразявала, че може да се подиграе с този тип, после да му каже бай-бай, и да се върне към обичайния си живот? Никакъв шанс. Един тур с него направо я беше разбил от страст.

Преди да е успяла да подхвърли същия стар, изтъркан аргумент, той каза:

— Разбира се, ние работим заедно, но няма да работим заедно дълго.

— Не. Няма. Но какво ще каже твоят господин Макнот, ако разбере, че спиш с асистентката си, когато би трябвало да работиш по случая?

— Пет пари не давам какво ще каже.

Но изглеждаше раздразнен и беше лесно да се види, че е засегнала чувствителна струна.

— Ще се прибера у дома.

— Хубаво. — Той отстъпи, но се наведе, за да я целуне. — Но няма да се откажа.

Не съм си и помисляла, че ще се откажеш.

— Кой от нас ще каже на Макнот, че банката му не е сигурна?

— И двамата. За да сме сигурни, че ще получи имейла.

— Да. — Докато тя звънеше на лелите си, една черна кола със затъмнени стъкла се приближи и шофьорът заговори меко на Джеремая, докато държеше вратата отворена да влязат.

Джеремая изчака колата да тръгне, преди да каже:

— Утре рано ще отида да видя дигиталната охрана и да разбера кой ни затвори в трезора. Там ли ще си?

Не се съмняваше какво си мисли в момента Неса.

— Не бих го пропуснала. Искам да видя изражението на Стефани, когато отвори трезора и не завари никого вътре.

Стефани.

Нещо в това име накара Неса да трепне.

— Какъв е проблемът? — Джеремая обви ръка около кръста й.

— Не знам. — Бяха забравили нещо. — Току-що изпитах чувството, че сме оставили доказателства в трезора.

— Върнах библиотечната секция на мястото й пред изхода. Натрупахме парите по начина, по който Стефани ги остави. Уверявам те, няма защо да се притесняваш. Единственото нещо, което остана в онзи трезора са отпечатъци от пръстите ни, но за тях се предполага, че е естествено да ги има. — Той я придърпа по-близо. — Спри да се тревожиш.

— Прав си. Сигурно си прав. — Но през останалата част от пътуването и до края на нощта несигурността не спря да измъчва Неса.

Те бяха забравили нещо много важно.