Кристина Дод
Съблазън (26)

Двайсет и шест

Мак стигна до предната алея на Дома Дал. Спря в основата на стъпалата, водещи към верандата и погледна Неса, която беше седнала в стола люлка и се полюляваше.

— Започвам да опознавам Ню Орлиънс. Взех такси от банката, очаквайки да те намеря тук… И ето че наистина си тук.

— Можеше да ми се обадиш по мобилния телефон. — Неса изглеждаше хладна и сдържана. Ако не беше видял видеото, никога не би повярвал, че е била свидетелка на обир.

Може би… на планиран обир.

— Исках да те видя. — Той тръгна нагоре по стъпалата. — Исках да разбера дали си добре след ужасния инцидент.

Тя не каза: „Какъв ужасен инцидент?“. Но го гледаше толкова безизразно, колкото изобщо бе възможно.

— Никога не съм очаквала, че може да се случи пред очите ми.

— Била си толкова изненадана, че си блъснала полицайката, която определено е сложила край на престъпната веселба.

— Може ли на едно престъпление в годината да се гледа като на престъпна веселба? Предполагам, че да, щом продължава. — Неса посочи към стола срещу нея. — Няма ли да седнеш?

— Разговарях с полицай Ейбъл и тя сподели с мен, че те е предупредила да не ходиш с нея. — Той седна на люлката до Неса, като преднамерено я притисна.

Тя не реагира по никакъв начин.

— Не слушах. Може би защото познавам мениджъра и всички от банката. Може би защото ако присъствах лично на престъплението, бих могла да го разреша, да плюя в лицето на господин Макнот и да си намеря нова работа. И най-вече защото толкова много ми писна да се опитвам да бъда образцова служителка и гражданка. — Неса затвори очи, сякаш умората бе проникнала в костите й. — Дойде ми изневиделица. Така че хукнах след Джорджия и се озовах на сцената на престъплението.

— Превъртях много пъти видеолентата със записа. Ти изкрещя за някаква мишка и отскочи към Джорджия. Но не забелязах мишката, която те уплаши. — Значи беше гледал. Беше гледал онзи момент отново и отново на записа.

Когато тя беше изтичала в банката, не беше нищо повече от случаен свидетел. Никой не я бе удостоил със специално внимание, никой не й обърна внимание, не я погледна за инструкции. Мак беше видял това и не я смяташе за виновна за обирите.

После покрай краката й изтича една мишка. Тя се огледа наоколо. Подскочи, изкрещя, изтича към Джорджия и я събори на земята, осуетявайки евентуалното залавяне на Мънистените бандити.

И при тази дълга, подчертана нерешителност, тя отново беше възбудила неговото подозрение.

— В този момент на страх попречих на приятелката ми да направи най-големия си професионален удар. — За първи път гласът на Неса потрепери. — Джорджия щеше да получи похвала. Може би дори повишение. Може би награда. А аз прецаках всичко.

Дори сега Неса гледаше невиждащо към улицата пред тях и той можеше да се закълне, че тя не забелязва нищо.

— В шок си. — Той плъзна ръка около нея. — Какво мислиш?

— Мисля, че си прав. — Обърна глава към рамото му и избухна в сълзи.

Това не беше театър. Не бяха красиви сълзи. Те извираха от нея при големите, тежки стенания, които разтърсваха цялото й тяло. Тя се притисна към него, сякаш обхваната от агония.

И все пак, докато я гледаше с преценяващ поглед, Мак не спираше да претегля терзанията й от едната страна на везната и подозрението си от другата. Нещастният й вид изглеждаше достатъчно искрен, но той повече от всеки друг знаеше как добре могат да се преструват хората, че обичат или съжаляват, и че невинаги това, което изглежда истина, е непременно такова.

Знаеше отлично, че Неса ще се чувства неловко от преживяното в трезора, така че „господин Макнот“ беше изпратил имейл до Декър да отстрани Неса от случая с Мънистените бандити и да й каже, че повишението, което очаква, никога няма да се натискът, как изстисква неохотни признания и разкрива дълбоки тайни.

Може и да беше невинна — за банковите обири, ако не за престъпната небрежност с парите на банката, — а той трябваше да бъде сигурен. Трябваше.

Жените го обичаха заради външността му, парите и властта му. Никога не се беше старал да разпалва тяхната страст; не го интересуваха връзките, само удоволствието.

Но Неса беше нещо различно. Тя бе част от затворено общество със здрави семейни връзки. Изглеждаше доволна от живота си, от приятелите си, и все пак нуждата за успех я преследваше.

Той разбра тази нужда; тя беше силата, която преследваше и него. Но него го движеха горчивината и отмъщението, а нея лоялността и ентусиазмът.

Ако Неса наистина бе това, което изглеждаше, би й дал всичко — сърцето си, душата си, доверието си.

Но ако лъжеше… щеше да си плати.

Когато сълзите й намаляха, той я прегърна отново.

— Има ли нещо, което искаш да ми кажеш?

— Да. — Гласът й беше тих и неуверен. — Имаш ли носна кърпичка?

Той й подаде.

Тя попи лицето си издуха носа си.

— Ще ти я изпера. — Облегна се назад в люлката, протегна крака и се взря към улицата. — Какъв отвратителен ден.

— Защо го казваш?

— Да видим. Първо отивам на работа, най-мнителната от всички жени на света изобщо не изглежда изненадана, ужасена и виновна, че ни е заключила в трезора…

— Не изглеждаше, така ли? — При цялата тази суматоха той не бе успял да проследи събитията подробно.

— … Същата тази жена ми казва, че господин Макнот решил, понеже е идиот, който вярва на всяка капка отрова, която тя излива в ушите му, че аз вече няма да работя с теб по случая и ще бъда отново банков роб, който никога няма да получи повишение. После отивам да поговоря с приятелка, и докато си изливам пред нея сърцето, Мънистените бандити нападат, аз правя нещо, което не би трябвало да правя, изтичвам до банката и разбирам… — Тя поклати глава.

— Какво разбираш?

Тя го погледна, сякаш бе забравила напълно, че е тук.

— Разбирам, че не съм човекът, който съм си мислила, че съм.

— Защото си оплескала нещата?

— Съвсем определено. Не съм мислила, че мога да съм по-нещастна, а ето че съм…

От вътрешността на къщата той чу шум от токчета по дървения под.

Хестия отвори със замах вратата към верандата.

За своя изненада Мак установи, че се изправя на крака. Тук, в Ню Орлиънс, особено с момичетата Дал старомодните маниери изглеждаха нормални.

Хестия прие вежливостта му като напълно заслужена.

— Господин Мак, колко се радвам, че ви виждам отново. Неса… детето ми, да не би да си плакала? — Милото й лице помрачня и тя забърза към племенницата си, повдигайки лицето й. Със строг глас, напълно различен от обичайния й приятен тон, тя поиска да знае: — Господин Мак, вие ли разплакахте племенницата ми?

Като нетърпеливо дете Неса отблъсна ръката на леля си.

— Не, не е той. Мънистените бандити.

— Какво общо имат те? — попита Хестия.

— Видях ги да обират днес банката и това ме разстрои. — Неса прозвуча кисело.

Хестия се изправи в пълния си ръст, висока, слаба, елегантна благородна старица с бяла коса и патрициански черти.

— Забрави за тях. Те не са твой проблем.

— Иска ми се да можех — каза Неса.

Като се обърна към Джеремая, Хестия каза:

— Господин Мак, всеки мъж, който държи жена, докато плаче, заслужава домашно сготвено ядене и с изключение на няколко от пансионерите, които ще влизат и ще излизат, тази вечер ще вечеряме сами.

— Нямам нищо против. Благодаря ви, госпожице Хестия — усмихна се Джеремая.

— Неса, качи се горе и си измий лицето. Ще кажа на госпожица Мади да сложи още едни прибори на масата. Господин Мак, можете да влезете в библиотеката и да си налеете питие.

Неса погледна пралеля си. Как можеше да се държи така естествено? Безсилието и разочарованието я накараха да иска да направи нещо, което никога не е правила в живота си… да легне на пода, да зарита с крака и да ревне.

Като извади една пудриера от джоба си, Хестия я отвори и я подаде на Неса.

Погледът в огледалцето показа едно — че Неса не е плакала с фалшиви сълзи. С ужасено възклицание тя изтича в къщата и връхлетя право в обятията на Райън Райт.

— Ехо, бейби, успокой топката! — Той я хвана, видя подпухналото й лице и отстъпи, сякаш тя имаше проказа. — Добре ли си?

— Добре съм. — Гласът й беше леко дрезгав и тя прочисти гърлото си. — Ти какво правиш тук?

— Живея тук, забрави ли? — Той й се усмихна с една от своите очарователни, момчешки усмивки.

Ако Джеремая беше силно уиски, този мъж беше вино с много газирана вода.

— Скийтър и аз се върнахме и подремнахме няколко часа. Тези представления по улиците денем и нощем ни вземат силиците.

Скийтър стоеше до вратата на трапезарията и държеше кутия с инструменти. Лицето му блестеше загоряло и изпотено.

Тя махна с ръка и се усмихна.

Той й отвърна.

— Сега излизаме отново. — Райън беше с хавайска риза с къси ръкави, която грееше като неон, разкривайки мускулестите му ръце, и със сигурност привличаше вниманието, което заслужаваше. — Направихме доста пари. Тези туристи хвърлят двайсетачки, а понякога и петдесетачки, че дори стотачки.

— Страхотно! — Тя стигна до основите на стълбите.

— Бих останала да си поговорим, но, я ме вижте! Имах един от онези малки женски изблици и трябва да отида да си измия лицето.

— Отивам да направя толкова пари, че да мога да купя тази къща.

— Какви хубави новини само. Не че я продаваме… — Тя изкачи две стъпала.

— Хайде, човече — каза Скийтър.

Райън продължи да върви с нея, като говореше бързо.

— Какво ще кажеш? Можем да се видим довечера. Можеш да ни гледаш как свирим, можем да пийнем по едно питие и да хапнем, да се посмеем.

— Благодаря. Много мило. Но тази вечер съм заета. — Този човек щеше ли да схване някога посланието? Беше му отказвала поне сто пъти досега.

— Хайде. Ще е весело!

— Не ходя във Френския квартал посред нощ по време на Марди Гра. — Тя бавно продължи да се изкачва, опитвайки се да бъде любезна, но отчаяно бързаше да се отдалечи.

— Аз ще те пазя.

— Знам, знам. Имам ти пълно доверие. Но днес беше отвратителен ден и съм изморена. — Тя изтича нагоре, а после по коридора до стаята си. Затвори вратата след себе си, облегна се с гръб на нея и затвори очи.

Повръщаше й се от наематели. Не ги искаше вече в дома си.

Изведнъж я обхвана ужас. Колкото повече хора живееха тук, толкова по-вероятно беше някой да разбере, че лелите й са Мънистените бандити.

Но сигурно никой от тях не можеше да си представи госпожица Калиста и госпожица Хестия в ролята… Само че Джеремая можеше. Той беше умен, безскрупулен и работата му беше да разследва тези обири.

И точно в този момент се намираше долу с лелите й.

Неса изтича до банята.

Когато отвори вратата половин час по-късно, се беше изкъпала, изсушила косата си, беше оправила разваления си грим и се бе преоблякла в оранжево горнище и ленени панталони.

Не премина през целия този ритуал, за да впечатли Джеремая. Направи го заради деня, който бе започнал така многообещаващо, а всичко бе отишло по дяволите.

Тя затвори вратата след себе си, тръгна към стълбището и срещна Даниел, вече като Дейна, да се носи в розова сатенена рокля за коктейли със съответните високи токчета и боата от пера, негова запазена марка.

Гледката я потресе. Имаше чувството, че го вижда гол, не като Дейна, и когато той провлече:

— Какво става, скъпа, погледни се! Толкова непринудена, и все пак толкова шик! — тя с благодарност се оттегли в зоната си на комфорт.

— В клуба ли отиваш?

— Тази вечер ще е поредната голяма нощ, и, разбира се, тъй като си взех отпуск следобед, сега трябва да работя.

Слязоха заедно по стъпалата. Чуха Калиста да казва:

— Да, в някои семейства наистина има неразбирателства, но човек не трябва да обвинява майка си. Все пак, на колко години е била тя, когато се е запознала с баща ви?

— Когато е спала с него, имате предвид? — каза Джеремая. — На осемнайсет години.

— Той ми изглежда като най-големият негодник — каза Хестия.

— Аз съм последният човек, който би възразил на това.

— И какво, направо се изпарил, така ли? — Неодобрението в тона на Калиста се задълбочи.

Неса хвана ръката на Даниел и прошепна в ухото му:

— Подлагат го на разпит. — Въпросите, с които засипваха всеки евентуален кандидат-жених. — Какво си мислят?

— Мислят си, че онова нещо, което са направили този следобед няма нищо общо с теб и твоето щастие.

— Те са луди.

— Те са ексцентрични.

— Нещо повече от ексцентрични.

— Добре де. Те са стари и не им пука. Така става ли?

— Добре! — Помисли си, че е прав. Но това не й хареса.

Гласът на Джеремая прогърмя отново.

С поглед, насочен към библиотеката, Даниел каза тихо:

— Струва ми се, че ще е по-добре да се измъкна от задния вход.

— И аз така мисля.

Той подложи бузата си.

Тя я целуна.

— Чао, скъпа. Ще се справим и с това. — Той тръгна, размахвайки пера, и я остави да отиде в библиотеката, преди лелите да успеят да предложат подробностите на брачния договор.

Тя влезе.

Лелите й и Мади бяха настанили Джеремая да седне и сега той отпиваше ментов джулеп — лед, бърбън и мента, — докато те го разпитваха, опитвайки се да разберат дали е достатъчно подходящ за тяхната племенница.

Той изглеждаше напълно спокоен.

Забеляза я пръв, огледа я за миг и кимна.

— Вече изглеждаш по-добре.

Страхотно. Забелязал е, че е изглеждала отвратително.

— Ще отида да проверя вечерята. — Мади се изправи бавно.

Джеремая също стана.

Мади започна да раздава команди като генерал:

— Калиста, ти най-добре подреди масата. Хестия, отвори една от бутилките вино, които ни останаха от партито. Вие двамата — тя махна с ръка към Неса и Джеремая, — елате да инспектирате.

Старите дами излетяха от стаята.

Джеремая се усмихна.

— Сигурен съм, че получих одобрението им.

Неса се сгърчи от унижение.

— Не им обръщай внимание. Старомодни са и им се иска да знаят с кого…

— … излизаш?

— Всъщност ние не излизаме — каза тя строго.

Сексът в трезора не означава да излизаш с някого.

Входната врата се отвори шумно. По дървения под се чуха стъпки, после долетяха гласовете на двама мъже, които спореха шумно.

— Мисля, че идеята е тъпа. Уличните музиканти трябва да прекарват времето си, свирейки на улицата, а не да вървят по гайдата на всяка фуста, която срещат, и ако си мислиш, че имаш шанс с госпожица Дал…

— Млъкни, човече. — Неса чу удар. — Просто млъкни.

— Ох. Боли!

Неса се усмихна слабо на Джеремая.

— Това е Райън. Свири на саксофон. А другият е приятелят му Скийтър. Той пък свири на бас. Райън ни е квартирант. — И ми досажда до смърт.

Сякаш музикантите не съществуваха, Джеремая не откъсваше очи от нея.

— Ще излезеш ли с мен утре вечер?

Тя го погледна, поразена от мисълта, че независимо колко благоразумно е да не го вижда в неработно време, трябваше да го прави. Беше необходимо да разбере докъде е стигнало разследването му. Ако беше открил нещо, трябваше да се опита да го отклони от истината. Налагаше се да се среща с него. Всяка вечер. До деня, когато проучването му завършеше.

Жалък план, да мамиш мъж, който не правеше нищо повече от работата си. И все пак тя нямаше избор. Трябваше да защити семейството си.

А най-лошата част беше… че беше доволна. Доволна, защото това й даваше извинение за нуждата да бъде с него. Да го опознае, да гледа лицето му, да се наслаждава на звука на неговия глас…

— Джеремая, ще се радвам да излезем заедно утре вечер.