Кристина Дод
Съблазън (25)

Двайсет и пет

Слънцето блещукаше между листата на огромните дъбове. Температурата се колебаеше около приятните двайсет и четири градуса. Люлеещият стол изскърца, когато Неса се залюля напред-назад, докато чакаше на верандата на Дома Дал.

Не чака дълго.

След малко пред къщата спря такси. Пралелите й, банковите обирджии, се измъкнаха от него. Бяха в обичайните си дрехи: панталони с ластик на кръста, горнища на цветя, практични обувки. Гримът им не беше нищо особено: малко фон дьо тен, малко руж и светло червило.

Смееха се.

Хестия я забеляза, когато тръгнаха по алеята, и смушка Калиста.

Калиста я смушка на свой ред, после, както обикновено, пусна един блъф.

— Неса, скъпа! Какво правиш вкъщи по това време? Да не си болна?

Неса се изправи много внимателно.

— Видяхте ме. Прекрасно знаете защо съм тук.

— Може и да се досещаме, но защо все пак не ни кажеш? — Хестия прозвуча предпазливо.

— Знаете ли какво си помислих, когато влязох в онази банка и ви видях двечките? Когато осъзнах, че лелите ми са бандитите, които обират по време на Марди Гра? Моите уважавани, старомодни, мили… — Неса не можеше да намери думи, за да изрази ужаса си.

Двете жени се изкачиха по стъпалата.

— Надявахме се, че не си ни познала — каза Хестия.

Неса прекоси верандата и се приближи до тях.

— … Размахвахте оръжие!

Калиста се обърна към сестра си.

— Казах ти, че ни позна. Защо иначе щеше да блъсне Джорджия на земята?

— На обувки с платформи! Плашите хората! — прекъсна я Неса.

— Тя би могла да се спъне. — Хестия се отпусна на края на люлката на верандата.

— Обикновено не е несръчна. — Калиста седна на един стол отсреща.

— Да обирате… да обирате банката, в която работя! — беснееше Неса.

Двете старици се втренчиха в нея.

— Точно това беше смисълът, нали, скъпа? — попита приятно Калиста.

Тирадата на Неса рязко спря.

— Какво имаш предвид с това, за смисъла?

— Тази банка беше несправедлива с теб! — каза Хестия.

— Какво общо има това? — Дълбоко в съзнанието си Неса се бе страхувала точно от това. Страхуваше се, че те обират банките „Премиер Сентрал“ от криво разбрана лоялност към нея.

— Това ги направи логичната мишена — каза Калиста като нещо саморазбиращо се.

— Защо изобщо трябва да обирате банка? — недоумяваше Неса.

— Заради гърдите на Даниел — последва отговорът на Хестия.

— Гърдите на Даниел? — Неса повиши глас.

Зад стъклото на входната врата Мади изшътка:

— Тихо, госпожице Неса, да не би да искате целият квартал да научи?

Неса се завъртя.

— Не ми казвай, че и ти си забъркана?

— Недей да крещиш на Мади — смъмри я Калиста. — Тя няма нищо общо с малките ни лудории.

Неса отново се завъртя.

— Малките ви лудории? — Не можеше да повярва на тяхното безгрижие. — Вашите малки лудории са федерално престъпление.

— Да, но федералните никога няма да тръгнат да ни досаждат. Залавянето на бандити, които крадат такива малки суми не им носи никаква слава — увери я Хестия.

— Въпреки че началник Кътър ни досажда — напомни Калиста на сестра си.

— Знам. Той ни създава грижи — призна Хестия. — Всеки път трябва да сме все по-изобретателни. Но тъй като имаме на разположение цяла година да го планираме, използваме времето да измислим добре подробностите.

Калиста засия.

— Това с мишките беше моя идея.

— Идеята наистина си я биваше! Но почакай само да видиш какво ще спретнем следващата година!

— Не. Никаква следваща година! Не! И… защо? — Неса вдигна ръце. — Защо? Защо?

— Казах ти, скъпа — каза Хестия. — Заради гърдите на Даниел.

— Но това беше само първата година, сестричке.

Неса простена от отчаяние.

— Нека да обясня. — Хестия потупа мястото до себе си.

— Не искам да сядам. — Неса остана права, със свити покрай тялото юмруци. — Прекалено съм ядосана.

— Всичко е наред, скъпа. — Калиста хвана другия край на люлката и потупа същото място.

Накрая Неса се предаде и седна между двете.

Хестия се провикна:

— Мади, ти също можеш да излезеш.

Мади отвори вратата. С бавно движение, сякаш днес внезапно бе остаряла, тя се приближи до стария стол-люлка, единственото нещо, спасено от урагана Катрина, и седна.

— Неса, дете мое, искаш ли да ти забъркам един „Ураган“?

Неса знаеше отлично как Мади приготвя „Ураган“ от шест различни вида ликьор.

— Още не е дори обяд!

— Понякога, когато лелите ти са обезпокоени, едно хубаво, силно питие е единственият начин да се оправят.

— Можем да отворим шампанското? — предложи Калиста.

— Шампанско? — Неса започна да мести очи от едната към другата.

— След успешен „удар“ винаги празнуваме с шампанско. — Очите на Калиста блестяха.

— Не точно с шампанско. С шампанизирано вино — увери Хестия, сякаш това имаше значение. — Но имаме сравнително хубава марка, която ни препоръча Жак Куинан и…

— Не ме интересува. — Неса вдигна ръка. — Не ме интересува. Не ме интересува.

— Миличка, не искаме да мислиш, че крадем парите за себе си! — прекъсна я Хестия.

Неса се засмя горчиво.

— Честно, това изобщо не ми е минавало през ума. Но точно сега единственото, което знам, е, че това е свързано с гърдите на Даниел.

— Точно така. Беше първата година… слизах по стъпалата надолу и чух плач от стаята на Даниел. — Устните на Калиста се изкривиха в съчувствие. — Беше прекарал операция по поставяне на импланти в гърдите. Онзи нелегален доктор… наистина, не знам какво си е мислил…

— Нелегален доктор? От онези, които нямат лиценз да практикуват медицина? — вдигна вежди Неса.

— Точно това казвам — потвърди Калиста. — Беше платил по-голямата сума предварително…

Хестия побутна Неса с кокалестия си лакът.

— Предварително. Схващаш ли?

Неса не се усмихна.

Хестия прекъсна с въздишка.

Калиста продължи:

— После той имаше поредица от финансови затруднения — спомняш ли си, когато настаниха баща му в лечебно заведение с алцхаймер, а синът му беше приет в „Станфорд“ — и всичко това в една и съща седмица? Е, той не можеше да плати остатъка от сметката, а онзи отвратителен доктор го предаде на агенция за събирания на задълженията. Разбираш какво имам предвид — като в „Роки“, където заплашват да ти изпочупят пръстите, ако не платиш.

— Разбирам. — Неса разбра. Картинката започваше да се изяснява.

— Така че онези ужасни хора се заканиха да му вземат гърдите обратно — каза Хестия.

— Да ги вземат обратно? — слиса се Неса. — Помислих, че казахте, че са били импланти.

— Импланти са!

— О! — Ужасно.

— И, разбира се, аз му казах, че ще му заемем парите.

— Нямали сте парите.

— Не.

— И не сте помислили да теглите заем. — Единственият заем, който лелите й бяха теглили, беше за следването на Неса, и те още продължаваха да го изплащат.

— Заради горкия Даниел изоставихме скрупулите си — намеси се Калиста. — Опитахме се да вземем пари назаем.

— Заем? От кого?

Лицето на Калиста стана мрачно.

— От твоята банка.

— „Премиер Сентрал“? — Неса усети, че гласът й се издига до неподозирани височини. — С кого говорихте?

— С Онази Жена.

— Стефани Декър?

Седнала с изправен гръб и тънка като струна, Хестия започна да разказва:

— Първо ни попита защо искаме парите. Когато й казахме, че се отнася за нещо лично, последваха купища лични въпроси. Обидни въпроси. Накара ни да попълваме бланки и…

— Какво стана после?

— После ни погледна и се изсмя. — Устните на Калиста се изкривиха от спомена за преживяното унижение.

— В лицата ни! — прекъсна я Хестия.

Калиста продължи:

— Каза, че банката няма навик да хвърля пари и да рискува, и трябвало да сме благодарни, че господин Макнот се е съгласил да държи племенницата ни, след като била оплескала нещата, така че това било нещо като благотворителност от негова страна, но, разбира се, било невъзможно някога да очакваш повишение, а ние трябвало да се примирим, че ще сме обект на съжаление в цял Ню Орлиънс до края на живота си.

— Ах, тази кучка! — промърмори Неса.

— Точно това казах и аз. — Хестия кимна утвърдително.

— Тогава разбрахме, че ще трябва да напуснеш банката, и че няма да разрешим проблема с парите за Даниел — допълни Калиста.

— Опитахме и в друга банка, но въпреки че бяха много любезни, не ни отпуснаха парите — каза Хестия.

— Гледахме „Да хванеш крадеца“ — обади се Калиста.

— С незабравимия Кари Грант. Удивителен мъж! — усмихна се Хестия.

— И тогава казах… — прекъсна я сестра й.

— Не, аз бях — каза Хестия.

— Не, не беше, не си ли спомняш? Сцената с фойерверките… после онази част, когато той е на покрива… и аз казах…

— Не, забравила си…

Неса ги прекъсна:

— Една от вас е казала: „Хайде да ограбим банката на Неса!“.

— Точно така. — Калиста плесна с ръце. — Знаехме си, че ще разбереш.

Лелите се приготвиха да станат.

Неса ги хвана за раменете и ги натисна надолу.

— Не разбирам и не можете да правите повече такова нещо.

— Ние сме внимателни — увери я Хестия.

Неса им напомни:

— Ако днес не бях там, най-добрата ми приятелка щеше да простреля една от вас, а може би и двете ви.

В този миг Мади научи подробностите и ръцете й се разтрепериха.

— Госпожице Калиста! Госпожице Хестия! Казах ви, че прекалихте с тези кражби.

Калиста произнесе внимателно:

— Както се казва във филмите: „И всичко стига до своя край“.

— Това в „Да хванеш крадец“ ли беше? — попита Калиста.

— Не, сестро, във „Влюбеният Шекспир“.

— Точно така, забравих. — Хестия понечи отново да стане.

— Не! Седни долу! Това не е шега! — Гласът на Неса се извиси. — Това е нещо сериозно. Изплашихте ме до смърт, погледнете и Мади! Тя се страхува за вас! Може би мислите, че сте имали извинение за първата година, ами за втората? За всичките следващи години?

— О! — Хестия се засуети. — Дадохме парите на Даниел и цялото му лице светна, което ни накара да се чувстваме толкова добре.

— Нямаше да повторим, но на следващата година, в деня на самото парти, бедната скъпа Меган Браунли дойде до вратата със сандвичите на баба си, онези, рецептите, за които семейството й пази в тайна от три поколения насам, като че ли са златото във Форд Нокс. — Калиста изглеждаше засегната. — И след като през всичките тези години сме били приятелки…

Хестия потупа Калиста по коляното.

— Тихо, скъпа, ще ядосаме отново Неса.

Калиста се подчини.

— Както и да е, причината, поради която Бет Браунли не могла да дойде, била, че си счупила горното чене и нямало как да се покаже пред хората… толкова ми дожаля, като си помислих, че всичките ми зъби са си на мястото…

Този път Калиста потупа коляното на Хестия.

— Да! Точно така. — Хестия си пое дъх. — Бедната Бет, нямала пари да отиде на зъболекар, въпреки че й давал петдесет процента отстъпка.

— Толкова мило момче е този Грей Лини — каза Калиста на Неса. — Винаги е любезен с възрастните пациенти.

Хестия продължи:

— Същата вечер Онази Жена…

— Стефани?

— Да, Стефани. Дойде на нашето парти и се държеше с теб като с парцал — промърмори Хестия. — В този момент осъзнахме: Господ иска ние да оберем банката.

— Господ иска вие да оберете банката! — извика Неса. — Ама че абсурд…

— Тихо, госпожице Неса. Тихо, дете. — Мади се пресегна и хвана ръката на Неса. — Съседите ще чуят.

— През цялото време ли си знаела? — поиска да разбере Неса. — Защото очаквах повече здрав разум от теб, Мади!

— Не я гълчи, Неса! — строго произнесе Калиста. — Тя не знаеше нищо, докато не й дадохме парите, за да ремонтира любимия си стол.

Неса погледна Мади, която се люлееше в единствения стол-люлка, който бе оцелял по време на урагана и наводнението.

— Искаше й се да има поне едно свое нещо — каза меко Хестия.

Както повечето оправдания дотук, и в това имаше ужасяващ смисъл. Но все пак…

— Трябва да престанете!

— Не сме наранили никого — каза Калиста.

— Помагаме на тези, които се нуждаят от помощ — допълни Хестия.

— А и какво мислиш да направиш? Да кажеш на полицията? — Калиста поклати глава невярващо.

Разбира се, че щеше да е на тяхна страна. Неса нямаше да каже на никого.

Този път, когато лелите й се изправиха, Неса не ги спря. Те влязоха в къщата, а тя остана да седи отпусната, вперила в Мади пълните си със сълзи очи.

Готвачката бръкна в джоба на престилката си и й подаде мека, изтъркана кърпичка.

— Знам, дете. Когато научих какво правят, и аз плаках.

— Можеше да ги убият. Когато видях Джорджия да се цели в тях, а Хестия на свой ред да се цели в нея, си ги представих в ковчези…

— И аз им го казах. Казах, че може да ги застрелят, ако не спрат. А Хестия ми рече: „Госпожо Мади, и ти си стара, наистина ли те е грижа, че някой може да те простреля до смърт и да сложи край на болките и на мизерията?“. И да ти кажа, миличка, тя има право. Да умреш изведнъж е сто пъти по-добре, отколкото бавно да западаш… ето, на нощ ставам да пикая по четири пъти, а стомахът ми курка от глад, но мога да хапна само три хапки… всеки път, когато се погледна в огледалото, се питам коя е тази старица. Отвратително е, казвам ти, Неса. Когато изгубих къщата си, мислех, че ще умра. Едно нещо не ми остана, само споменът за съпруга ми и момчето ми… — Мади поклати глава тъжно. — Когато лелите ти ми дадоха стола, моя стар, скърцащ стол, да, знам, че е глупаво, но се почувствах така, сякаш мога да преживея годините, които добрият Господ ми е определил.

— Сега поне разбрах. — Неса взе ръцете й и ги погледна, сякаш бяха ръце на непознат, после ги отпусна отново в скута й. — Крадат пари и това е нещо като фонд за нуждаещите се.

— Тъй е, тъй е — съгласи се Мади.

С ъгълчето на окото си Неса мерна мъж, който стои на края на верандата. Тя подскочи. Подсъзнателно усещаше, че Джеремая ще се появи скоро.

Но това не беше Джеремая. Беше висок, рус непознат.

Когато пристъпи към нея, го позна.

Беше Даниел. Даниел, облечен като мъж в джинси, тениска и жилетка. Жилетка, която прикриваше платените с престъпление гърди.

Истината порази Неса:

— Ти им помагаш! — Ето как лелите й успяваха с маските и грима, и… и… Неса нямаше представа с какво още им е помагал той. Знаеше само, че това е последният им удар.

Даниел наведе глава.

— Съжалявам.

Не даваше пет пари за разкаянието му.

— Как можа? Откога?

— От втората година. — Той издърпа един стол, седна, допирайки крака в коленете й, и се опита да я хване за ръце.

Тя ги издърпа.

— Мислех те за приятел.

— Недей, Неса. Аз съм ти приятел. Когато осъзнах какво правят, и аз се опитах да ги разубедя. — Той погледна към другия край на верандата. — Но и аз успях толкова, колкото и ти.

Беше чул всичко, или поне достатъчно, за да разбере, че думите й са били игнорирани.

— Те няма да престанат — каза той. — Докато не ги хванат или не ги убият; освен това знаят, че нямат голям шанс с перуките и шапките от тавана.

Неса не отмести поглед. Скръсти ръце пред гърдите си.

— Добре. Можеш да се ядосваш колкото си искаш. Но, Неса, тези жени ми спасиха живота. Не бих могъл да стоя отстрани и да гледам, докато ги арестуват или убиват. — Даниел изглеждаше нещастен и виновен… И предизвикателен. — Така че се свързах с приятеля ми, който изработва маски за филми — добър е, работи със Спилбърг — и му казах, че ми трябват за специално честване на Марди Гра в клуба. Когато госпожица Хестия и госпожица Калиста ми казаха, че е време, помогнах им да се приготвят, а после отидох и направих каквото трябва, за да отвлека вниманието на охранителя.

— Видях те. На записа на охранителната камера от миналата година. Не те познах, обаче. Защото беше мъж. — Носът й се набръчка. — Не осъзнаваш ли, че могат да те хванат и да те арестуват, или да те убият?

— Минавало ми е през ума.

Тя отпусна ръце.

— Значи първо научава Даниел, а после и Мади. Някой друг?

Те поклатиха глави.

— Само че като се съберат две и две, рано или късно ще разберат и други хора — каза Мади.

— Особено при натиска, който господин Макнот оказва върху началника на полицията. — Неса затвори очи, когато си спомни. — Джеремая сигурно гледа видеото точно в този момент. Ако разбере защо съм блъснала Джорджия, ще бъда арестувана като съучастник в престъплението и кой ще ми повярва, когато кажа, че не съм знаела какво става? Аз работя в тази банка. Знам много за сигурността и смените на охраната. Имам причина да съм недоволна. Освен това аз…

— Ти какво? — подтикна я Мади.

— Неса, не си спала с господин Мак, нали? — Даниел прозвуча ужасено.

Сега беше ред на Неса да се държи предизвикателно.

— Защо не? Не искаха ли всички точно това? Горката, самотна Неса да си легне с някого?

— Не и аз. — Мади гледаше възбудено. — Исках да си намериш някой добър мъж, който да те уважава. Не съм искала да спиш с него. Все пак имам някакъв морал.

Неса се опита да се извини.

— Нямах това предвид, госпожице Мади. Просто не можах…

— Не можа да го предотвратиш? — ухили се Даниел.

— Доволен съм да го чуя. Време е да имаш някаква страст в живота си.

— Не само това имам. — Ниският глас на Неса беше напрегнат и изпълнен с гняв. — Имам две лели, които обират банки заради силни усещания, и ако ме арестуват с тях, кой, по дяволите, ще ги измъкне?