Кристина Дод
Съблазън (12)

Дванайсет

Музиката спря.

Мак се отдалечи от Калиста и се поклони.

— Мадам, вие не стъпвате, а летите.

— Вие също, млади човече. Да танцуваш с толкова умел партньор е удоволствие, което не съм изпитвала от дълги години. — Калиста грееше. — Погледнете, Хестия идва. Познавам я. Смята, че сега е неин ред.

Калиста беше възхитителна жена: висока, закръглена и забавна. Накара го да мисли за семейство, за такова семейство, в което хората се насърчават и подкрепят един друг.

Да, точно така. Каквото вярваше, че има само в онези вълшебни приказки.

Но можеше да прояви любезност, поне към една по-възрастна жена, така че каза:

— Току-що се запознах с жената, която съм чакал цял живот, а тя ме кара да танцувам със сестра й.

Калиста грейна и хвана ръката на сестра си.

— Когато свършиш с него, си го вземам обратно.

— Дали да не позволим на Неса да изтанцува един валс? — попита Хестия.

— Коя Неса? — Калиста се отдалечи по дансинга като жена, чиито мечти са се сбъднали.

— Не съм танцувала танго от трийсет години. — Хестия вдигна очи към Мак. — Танцувате ли танго?

— Разбира се. — Той погледна бледосините й очи, които толкова приличаха на тези на Неса. — Но си има цена.

— Цена? Десет цента на танц? — На бузите й се образуваха трапчинки.

— Нещо такова. Трябва да ми разкажете всичко за Неса.

— Не, скъпи. — Тя го потупа по бузата. — Цената е прекалено висока. — И се отдалечи.

По дяволите. Тези лели биха като лъвици, защитаващи малкото си.

Той я хвана за ръката.

— Хайде. Да танцуваме. — Той отиде до оркестъра, размени няколко думи със солиста и се върна при Хестия.

— Много сте директен.

— Така получавам каквото искам.

Тя му позволи да я обгърне в ръцете си, подхождаха си отлично; висока, толкова слаба, почти кокалеста… и грациозна.

Завладяващият ритъм превзе залата и той пое контрол над танца с точност и внимание, водеше Хестия в стъпките със сила, която отразяваше квалификацията му и уважението му към всяка жена, която не би одумвала племенницата си заради едното удоволствие да сподели наслада, която й се случваше твърде рядко.

Той получи наградата си. Когато завършиха под бурните ръкопляскания на околните, улови одобрителния поглед на Неса върху себе си. Приятелката й, хубава чернокожа жена, я мушкаше в ребрата и се хилеше. А Неса се беше изчервила.

Да, танцът беше свършил работата си. Лелите на Неса го харесаха, а Неса го хареса още повече.

Понечи да си пробие път към Неса, но Хестия го хвана за ръка и го отведе от дансинга, а Калиста се присъедини към тях и тримата се изкачиха по величествените извити стълби във фоайето. Тук бяха над вихрещото се отдолу с пълна сила парти, толкова далеч, че не се чуваше нищо, но все пак можеха да наблюдават какво става.

Калиста седна на най-горното стъпало, погледна нагоре към него и произнесе:

— Спомням си деня, когато Йонеса дойде да живее при нас. Беше петгодишна.

Тя изпусна дълга въздишка. Те хвърляха светлина върху миналото на Неса, нещо, за което не ги беше молил, но което стариците явно смятаха за важно.

— Едва петгодишна. Тъкмо ги беше навършила. — Хестия подпря лакътя си на перилата.

— Родителите й загинаха на рождения й ден. — Калиста посочи надолу по стълбите. — В самолетна катастрофа.

Боже мили. — Значи Йонеса Дал съвсем не е била привилегированата дъщеря на хора от висшето общество, както изглеждаше на пръв поглед. По свой начин бе страдала. Тъжно, но това го накара да я харесва повече.

— Ние бяхме единствените роднини, а не бяхме виждали Неса от раждането й. Но когато научихме новината, отидохме да я вземем. — По живото лице на Хестия премина сянка на болка и страдание. — Горкото измъчено човече, беше толкова мълчаливо онази първа нощ.

— Била е в шок — каза той.

— Освен това й е било мъчно. Никога няма да забравя онези тъжни, самотни очи. — Калиста въздъхна.

Да, той също бе забелязал нещо подобно в очите на Неса.

— Следващата сутрин Калиста я доведе по стъпалата — каза Хестия. — Когато Неса слезе на първия етаж, тя избухна в плач. Най-отчаяния плач, който съм чувала.

Двете жени се умълчаха, докато си спомняха онази далечна сутрин.

— Аз просто седнах на стъпалата, прегърнах горкото, слабичко момиченце и посочих към ей онова огледало. — Калиста направи знак към закаченото на стената огледало в златна рамка. — Попитах я: — Виждаш ли се там, Йонеса? — и тя спря да хълца, и се огледа. Лицето й беше зачервено и тя затвори уста, сякаш да ни спести най-голямото си страдание.

Хестия подсмръкна и Мак й подаде носната си кърпичка. Тя попи носа си, пое си въздух и затвори очи, унесена в спомени.

— На какво искаш да играем днес? Каква искаш да бъдеш?

Тя каза:

— Искам мама. И татко. Искам да си отида вкъщи. — Очите на Калиста също се напълниха. — Тя бе готова отново да избухне в сълзи, затова й казах: — Мисля, че си принцеса, която отива на бал.

— Подадох й ръце — продължи, потънала в спомена Хестия — и й казах: — Мисля, че си принцеса Йонеса Гръцка. И трябва да танцуваме.

— Спомняш ли си, сестричке? — Калиста се усмихна тъжно на Хестия. — Тя слезе надолу по стъпалата толкова внимателно, подаде ти малките си ръчички и двете затанцувахте във фоайето.

— Докато ти подрънкваше на пианото „Роза, роза, розичка…“. — Хестия се усмихна. — След това тя ни погледна така, сякаш бяхме луди. Петгодишна, а вече мислеше, че сме луди.

Двете старици се разсмяха и заклатиха глави.

— Когато стана по-голяма ни каза, че ни е харесала, но не знаела какво да мисли. — Калиста обви коленете си с ръце. — Толкова много хора се чудят какво да мислят за нас, но ние си имаме своите причини да правим онова, което правим, господин Мак. Помним какво са ни учили като момичета, какво са ни говорили за чест и добрина, както и какво се изисква от хора, които са имали привилегирован живот като нашия.

Спомняйки си какво беше казала Неса за ремонтите в къщата, той се огледа.

Хестия правилно интерпретира изражението му.

— Знаем, знаем. Едва свързваме двата края, но винаги сме имали дом. Имахме любящо семейство. Получихме добро образование. Знаем кои сме и какво е нашето място в живота. Толкова много хора го нямат. Хора без място, бездомни, без семейство и корени.

За него ли говореше? Да не би да знаеше?

— Не разбирам.

— Не, не мисля, че разбирате. — Калиста забеляза Неса да си пробива път през тълпата към тях и й махна с ръка. — Грижата за това дете ни даде толкова много топлина и обич.

Неса помаха в отговор, после беше спряна от една едра жена. Те се прегърнаха и възкликнаха, след което жената поведе Неса да я запознае със семейството й.

— Тя ни поддържа млади — добави Хестия.

Мак не знаеше какво да каже. Възрастните жени изглеждаха толкова… да, почти мили. Бяха прибрали вкъщи дете, което не познаваха, и бяха организирали живота си около него.

По дяволите, дори майка му бе рухнала под бремето да отглежда сина на Натан Манли, а тя все пак му беше майка. Как тези две пралели успяваха да се справят с толкова трудната работа да отгледат едно малко, измъчено дете?

Женски писък преряза музиката и разговорите.

Мак се изправи и се фокусира.

Лелите замръзнаха и погледнаха надолу.

Всички във фоайето бяха вперили очи към библиотеката. Четирима души от гостите се втурнаха през вратата и се пръснаха в различни посоки.

Шестима полицаи — някои униформени, а други — не, въоръжени със служебни пистолети, се появиха и тръгнаха напред.

Приятелката на Неса беше една от тях.

Неса закрачи до нея.

Една доста надарена млада жена в рокля с пайети изскочи от библиотеката с ужасени очи.

— Мишка!

Полицаите и пистолетите им изчезнаха.

Неса покри лицето си с ръце.

— О, за бога! — каза Хестия с отвращение и заслиза надолу по стъпалата.

— Това е онази глупачка, Анджелина. — Калиста протегна към Мак ръката си и той й помогна да се изправи. — Да се плаши от някаква безобидна мишка!

Когато Калиста тръгна след сестра си, Мак каза:

— Госпожице Калиста, ако има проблем, мога да изиграя ролята на изтребителя.

Калиста се завъртя.

— Ние ще се погрижим за това! — Тя явно се беше съвзела. Гласът й стана по-мек. — Искам да кажа… това не е проблем. Ще се погрижим.

Той я проследи с очи как слиза. Тези жени — високи, с достойнство, бяха южнячки до мозъка на костите си, горди, от онези, които лекуват болните, хранят гладните, вземат нещата в свои ръце.

Хестия и Калиста бяха жените, отгледали Неса. Щеше да е добре да не го забравя.

Пралелите изчезнаха в библиотеката, после отново се появиха.

Калиста държеше малък капан, покрит с кърпа.

— Безплатна добавка към нашето парти — каза тя и се засмя.

Повечето от гостите също се засмяха.

Анджелина потрепери, притисна юмруци към устните си.

— Това е мишка. Отвратителна е.

След разрешаването на случая лелите забързаха към задната част на къщата. Към Мади, която стоеше с ръце на мършавите си хълбоци и гледаше към тях.

— Момичета, предупредих ви за тази мишка. Кажете, не ви ли предупредих?

— Да, госпожице Мади — отвърнаха двете едновременно и с капана в ръка Калиста изчезна зад една затворена врата.

Пискането спря и гостите се върнаха към разговорите, но Мак ясно чу една дребна четирийсетгодишна жена да казва:

— Тук съм на пансион, и да ви кажа, снощи ги чух да цвърчат на тавана. Първата, която изтича по възглавницата ми…

Усилената музика и оживените разговори я заглушиха.

Мади улови погледа му и извика:

— Господин Мак, трябва да хапнете нещо, преди да започнете да удовлетворявате дамите.

Той вдигна вежди.

— Да удовлетворявам дамите?

— Всички искат да танцуват с вас. По-добре се захващайте с това. — Мади погледна към един от келнерите, когато той мина с поднос, натоварен с ордьоври, изръмжа и подсвирна след него.

Мак слезе по стъпалата.

Хестия стоеше долу и го чакаше.

— Калиста ми каза, че сте проявили готовност да изиграете ролята на изтребител. Искам да ви благодаря за предложението, но не бихме могли да използваме приятелството ви за такова мръсно нещо.

— Мъжете са създадени на тази земя, за да бъдат използвани от жените. — Погледът му откри Неса.

— И таз хубава!

Той долови една нотка в гласа на Хестия, от която му стана ясно, че е сгафил. Но не знаеше как. Не беше казал нищо повече от истината. Все пак жените имаха способност да се обиждат за нищо, а повечето жени държаха устата си затворена заради онова, което можеше да им даде.

Хестия не знаеше кой е, но дори и да знаеше, той предположи, че тя пак щеше да каже каквото иска, без да й пука какво би могъл да им даде.

— Де да можехте да водите и разговор по същия начин, както танцувате. — Бледите й сини очи го гледаха проницателно.

— Кое бихте предпочели да правя?

— Повечето мъже умеят да водят разговор.

— И аз така смятам.

— Все пак се чудя къде сте усвоили едното умение толкова добре, а другото толкова лошо.

— Това е една от мръсните ми тайни. — Той й подаде ръка.

Тя я взе и те влязоха сред тълпата.

— Да, имате вид на човек с тайни. — Тя погледна към едно възхитително, стройно създание, докато си проправяше път през тълпата към тях.

Високата жена се открояваше сред всички. Гримът й беше толкова драматичен за вкуса на Мак, с оградени в черно очи, и кожа, която изглеждаше противна на пипане. Беше с дълги до лактите черни ръкавици без пръсти; лъскава рокля на волани с телесен цвят обгръщаше пищното й тяло. Всяко перце на шоколадовокафявата боа около врата й беше украсено с пайети.

Много от гостите я спираха, щом я видеха, говореха й, усмихваха се дружелюбно или развеселено. Тя говореше любезно с всички, но държанието й към тях беше спокойно.

— Мъж без тайни е като бамя без сос табаско. Скучна. Безвкусна. — Хестия прегърна жената, която се извисяваше над нея. — Даниел, този костюм е удивителен!

Мак се слиса.

— Нали, скъпа? — Даниел разпери ръце и се завъртя бавно в кръг.

— Точно това очаквахме от теб. — Очите на Хестия блестяха, когато ги запознаваше: — Господин Мак, това е Даниел Френдли, един от дългогодишните ни пансионери.

Мъж, който се облича като жена.

Хестия отпусна длан върху ръката на Мак и каза поверително:

— Господин Мак е гадже на Неса.

— Сериозно? — Даниел наклони глава.

— Днес следобед е бил прострелян, докато я спасявал от някакъв нападател.

— Сериозно?! — повтори Даниел и огледа Мак от глава до пети.

Хестия заключи:

— Освен това той разследва Мънистените бандити.

— Серио-о-зно? — Този път Даниел проточи въпроса.

Дали Мак не беше намерил един от обирджиите на банката! Отблизо Даниел не беше толкова млад, както изглеждаше на пръв поглед. Но нямаше наболи косъмчета по брадата, ръцете му бяха красиво маникюрирани, а великолепната му руса коса явно беше естествена.

Да. Това би могъл да е един от онези типове.

— Следовател. Колко очарователно! — Даниел притисна един дълъг червен нокът към бялата риза на Мак.

— Какво ви накара да станете следовател?

— Любопитен съм — каза Мак откровено.

— Мога да го потвърдя. — Хестия се разсмя. — Джентълмени, ще ви оставя да се опознаете.

Даниел хвана Мак под ръка.

— Не се тревожи за нас, скъпа. Ще го направим.

Хестия махна с ръка и се отдалечи.

— Заинтригувахте ме — каза Даниел. — Гледам ви и се питам как успяхте да привлечете вниманието на нашата Йонеса. Не сте от типа мъже, с които обикновено се среща.

— Не съм ли? — При споменаването на Неса и други мъже Мак откри, че раздразнението му бавно нараства.

— И какви са мъжете, с които обикновено се среща?

— Нищо особено. Просто мъже като… Алън Арсенолт. Вижте го, ей там.

Мак се обърна и видя Неса да прегръща прочутия певец, известен както с таланта, така и със скандалните си връзки.

Алън се наведе да я целуне и когато се изправи, тя се беше изчервила и се смееше.

— Какво прави той тук? — попита Мак с нарастваща враждебност.

— Стар приятел е на семейството — каза Даниел.

— Защо я целува? Сигурно е на два пъти повече години от нея.

— Но я го погледнете. Страхотен е. И е хлътнал по нея, само че тя не го иска. Кой знае, може пък тази вечер да поумнее и да го вземе. — Даниел се ухили. — Няма да е първият път, когато някоя Дал се омъжва за пари.

— Що за мъж ще е този, който би се оженил за жена, за която знае, че го взема само заради парите му?

Даниел го изгледа невярващо.

— Такъв, който желае Йонеса Дал толкова отчаяно, че е готов на всичко.

Мак изсумтя и се облегна на стената.

Даниел се присъедини към него.

— Когато жена като тази те иска, танцуваш по свирката й и даже плащаш на оркестъра.

Думите му попаднаха точно в целта. Танцуваше ли Даниел по свирката на Йонеса?

Тя щеше да се изненада много, ако си мислеше, че може да изцеди Мак по същия начин, както изцеждаше другите.

Даниел продължи:

— Въобразява си, че разбира хората, но под повърхността е мека като масло.

Или твърда като диамант. — Мак проточи врат, когато Алън поведе Неса към балната зала и двамата изчезнаха от поглед.

Така беше по-добре. Мак можеше да насочи цялото си внимание към Даниел.

— Харесвате Неса.

— Да. Харесвам я много. Но не я ли харесваме всички? — Даниел го погледна, шокирайки го с одеждите и подигравките си. — Госпожица Хестия и госпожица Калиста са истинските ми любимки. Направили са за мен повече от всички на този свят, така че се опитвам да се грижа за тях и за Неса.

— Задължени сте им, така ли? — Дали Даниел не беше помагал на Неса от благодарност? Спомняйки си инструкциите на Неса, Мак се опита да се усмихне.

Даниел се засмя и закри очи.

— По дяволите, човече, ако обещаете да не правите това, ще ви разкажа всичко.

Облекчен, Мак изтри усмивката си.

— Само че първо — Даниел побутна Мак към трапезарията — аз съм на диета и умирам от глад. Да хапнем.

Мак също беше изгладнял. Това бе един дяволски дълъг ден.

Отидоха в трапезарията и първото нещо, което Мак видя, бе подредената маса. В този миг чу някой да казва: „О, за бога!“ с такова отвращение, че се обърна назад към фоайето, очаквайки да види някой критикар, който прави гаден коментар за Даниел. Може би онази дребната, набита, лошо облечена жена беше тази гаднярка, но тя се взираше в него.

Мак се разрови в паметта си. Познаваше ли я?

Но по-важното беше дали тя го познава. Защото ако случаят беше такъв, с неговия маскарад беше свършено още преди да е започнал.

— Коя е тази? И какво съм й направил? — попита той гласно и — надяваше се — с убедителна невинност. Разбира се, единствената беда беше, че не му пукаше.

— Това е Пати ди Стефано. Живее в таванската стая — каза Даниел.

Пати ди Стефано. Рийд я беше споменал като възможна извършителка, но когато Мак нареди да издирят цялата лична информация за нея, бяха ударили на камък. Тази Пати или беше болна на тема личен живот, или беше дяволски виновна.

Като понижи глас, Даниел каза:

— Погледнете я. Опитвах се да й помогна, но тя ме игнорира. Облича се все с тези скапани дрехи. И така и не си маха мустаците. Това е най-антисоциалният човек, когото съм срещал, и обикновено не идва на партита.

Мак я изгледа с присвити очи.

Пати отвърна на погледа му, настръхнала от неприязън.

— Охо! Я виж как ви оглежда! — Даниел прозвуча замислено и го огледа преценяващо още веднъж. — Май не ви хареса много-много, а?

— Аз съм страхотен пич — каза Мак.

— Пати! — Калиста се втурна напред и се опита да вземе багажа на Пати. — Какво стана, скъпа? Мислех, че си в Ню Йорк досега.

Даниел се напрегна да чуе отговора.

Пати си дръпна багажа.

— Полетът закъсня по технически причини, а после го отмениха заради проклетата буря.

— Прекарала си целия ден на летището?

— Аха. Не ми разрешиха да пуша. — Пати се закашля дълбоко.

— Бедната! — съжали я Калиста. — Сигурно си умряла от глад! Ела и си вземи нещо за хапване.

С очевидна антипатия погледът на Пати се плъзна по събраното множество, след което се спря отново на Мак по начин, от който косата му се изправи.

— Добра идея. Нека да си оставя първо куфара.

Когато тя тръгна към стълбите, Даниел продължи и произнесе тихо:

— Това е… странно. Трябва да е бил един доста гаден ден на летището.

— Всеки от нас го е преживявал. — Мак я проследи с очи как изчезва към горните етажи на къщата, след което се присъедини към Даниел на бюфета.

Даниел разтърка ръце и Мак си помисли, че това е първият мъжки жест, който вижда у него.

— Опитайте наденичката — посъветва го той. — Това ще ви научи да уважавате кайена^[1].

— Добре. — Мак си взе чиния. — Говорехте ми за Неса.

Мътните да я вземат тази Пати, точно сега ли трябваше да се появи. Само още петнайсет минути да се беше забавила на летището и Мак щеше да е чул версията на Даниел за историята. А някъде по средата на тази история, предполагаше Мак, имаше следа към обирите и начина, по който бяха извършени.

— Разкажете ми защо те са толкова добри — каза Мак.

— Госпожица Калиста и госпожица Хестия… когато имах парични проблеми, двете успяха да ми уредят заем от една банка. — Даниел подбираше много внимателно думите, сякаш вървеше през минирано поле и само една погрешна сричка можеше да накара някоя мина да избухне в лицето му.

— Как?

— Имат такива връзки, каквито не можете да си представите.

Мак огледа гостите, които идваха и си тръгваха, смееха се, говореха, ядяха. Видя началник Кътър да се носи подир една великолепна жена, която — надяваше се той — беше съпругата му. Разпозна кмета, един чудесен тромпетист, един солист на джаз бенд и най-новата холивудска знаменитост.

Връзки? А-ха. Да, вече можеше да повярва.

— Не бих могъл да се справя сам. Те направо ми спасиха живота. — Даниел се изправи, вдигна чашата си за тост, който ефикасно спря всички въпроси на Мак, и извика: — За момичетата Дал, още дълго да ни събират като най-изтъкнатите дами на Ню Орлиънс!

— За момичетата Дал! — извикаха в един глас гостите.

Явно Мак нямаше да изтръгне повече информация от Даниел. Но това не означаваше, че Даниел не е в началото на списъка му със заподозрени.

— Хайде, Мак — подкани го Даниел. — Да спасим Неса от Алън.

— Струва ми се казахте, че тя харесва Алън.

— Да не мислите, че много се интересува какво мисля? — Даниел направи гримаса. — Напълно съм сигурен, че тя харесва само вас.